НА 14- ФЕВРУАРИ ПОДАРИ КНИГА-СПЕЧЕЛИ ЛЮБОВ

0
214

Такъв бил традиционният ренесансов обичай – младежът подарява на любимата цвете, а девойката-книга, гласи легендата. И да не е съвсем така, идеята не ви ли харесва? Особено на вас, момичета. Няма мъж, който да не заслужава да получи нещо вдъхновяващо, нещо поучително, опаковано в любов!
Ето някои  специално подбрани предложения от издателство Колибри, на които не можете да устоите. Представят ни ги от издателството.

На жените с обич“ Исабел Алиенде

Трябва ли да я представим? Невероятната Исабел Алиенде, чийто романи, сравнявани най-вече с магическото перо на Габриел Гарсия Маркес, зареждат с неизчераема  виталност и любов към живота и сякаш имат лечебна сила против униние и депресии.  Както знаем, тя всяка Нова година, по-точно на на 8-ми януари, неизменно започва нова книга с вече подготвена тематика. (Това е датата, когато е пишела писмата до дядо си, публикувани в книгата, която я изстрелва в света на голямата литература-„Къщата надуховете“) .   И верните и почитатели  по цял свят започват да очакват с нетърпени новото издание. Логично, последният й избор да е коронавирусът, както самата тя споделя напролет:

Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса…“

Ала вместо да сътвори роман ала Гарсия Маркес, под надслов „Любов по време на коронавирус“, Исабел Алиенде поднася по увлекателен и забавен начин размишленията си за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И за пореден път завладява с безграничния си талант на великолепна разказвачка и с умението да обрисува ярки образи на своите героини.

„Негодуванието ми срещу мачизма се зароди през онези детски години, като виждах, че майка ми и прислужниците в къщата са покорни жертви, лишени от средства и право на глас, първата защото се бе опълчила на условностите, а другите – защото бяха бедни. По онова време, разбира се, аз нямах ни най-малка представа за какво става дума, обяснението успях да си съставя след петдесет години терапия, но макар и несъзнателно, усещането за излъгани надежди беше толкова силно, че ме беляза завинаги с натрапчив стремеж към справедливост и дълбоко отрицание на мачизма. Тази ненавист беше аномалия в моето семейство, което се смяташе за интелектуално и напредничаво, но според днешните разбирания, си беше направо от палеолита.“

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу.  Племенница е на Салватор Алиенде.  Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела след преврата в Чили, където  работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца.За нея говорят като за най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

А ето и последният роман на големия познавач и изследовател на на човешката душа,
Франсоаз Долто.

„Каузата на юношите“

След големия успех на „Каузата на децата“  пише „Каузата на юношите“ (1988), където продължава анализа си на съзряването на човешкото същество, като го пренася във времето на юношеството. През този труден, понякога мъчителен период от живота, когато се изгражда личността, когато юношата се търси, лута се, експериментира, родителите, учителите и обществото като цяло имат огромната отговорност да го подкрепят, да му помогнат да премине по-безболезнено към зрялата възраст. Със свойствената си чувствителност Долто се спира на проблемите на младите хора, като отново призовава към зачитане на личността и свободата им, към доверие в силите и възможностите им – и към законодателни мерки, които да разширят правата им. „Каузата на юношите“, фундаментален труд, който голямата психоаналитичка завършва малко преди смъртта си, поставя финалния щрих на един живот, отдаден на науката и човека.

Франсоаз Долто (1908-1988) е една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука. Трудовете й са станали класически, а оригиналният й принос към познанието за дълбинното у човека е вън от съмнение.

Долто завършва медицина и специализира детска психиатрия. Подлага се на психоанализа още преди да се омъжи и да роди трите си деца, след което посвещава живота и кариерата си на всичко, свързано с лечението, профилактиката и възпитанието на децата, като едновременно практикува, пише и активно поддържа „детската кауза“.
Идеите си развива в дипломната си работа „Психоанализа и педиатрия“ и в книгите си „Детство“, „Каузата на децата“, „Всичко е език“, „Евангелието и рискът от психоанализата“, „Играта на желанието“, „Трудно е да се живее“.

Последователка на Фройд, съратничка и приятелка на Жак Лакан, макар и да е една от основателките на Парижката психоаналитична школа, Долто трудно може да бъде причислена към определена тенденция – тя заема в науката свое собствено самобитно място.

И понеже не може без класика, екипът на Colibri- ни поднася голямо изкушение:

“ Габриела карамфил и канела“ на великия бразилси маг на словото, Жоржи Амаду

Годината е 1925 и малкото градче Илиеус в южна Бразилия, столица на търговията с какао, е оживено като кошер от небивалата реколта и от надежди за прогрес, но изконните традиции не могат да бъдат лесно изкоренени. Ако мъжът не застреля жена си и любовника й, когато ги свари заедно в леглото, той ще бъде опозорен и прогонен от града. Ако мъжът не хойка по кабарета и бардаци, значи нещо не му е наред. Ако жената не е вярна на съпруга си, тя съсипва доброто имe и честта на целия род. Ако пък любовницата си намери друг мъж, редно е да бъде пребита и също прогонена позорно от града. Управляват „полковниците“ и не са нужни сложни законодателства и политически институции. Всичко е ясно. Въпрос на куршуми, а не на изборни бюлетини.

И тогава се появява Габриела, лъхаща на канела и карамфил. Тя е млада, хубава, щастлива и свободна, смее се високо, ходи, сякаш танцува. Габриела е първична, обича простите радости, живее в състояние на морална невинност и не осъзнава нормите, налагани от обществото. А когато уважаваният Насиб Саад, съдържател на бар със сирийски корени, я наема за готвачка, неизбежното се случва и двамата се влюбват. Колкото и да го обича обаче, Габриела обича и останалите мъже. За да я запази само за себе си, Насиб решава да се ожени за нея. Но има цветя, които не цъфтят във ваза и Габриела е от тях…

Човек се чуди на какво по-напред да се възхити – на умението, с което Амаду плете едновременно десет сюжета, на изящната паяжина на неговото слово или на хумора, нежността, любовта към човека…в.„Сатърдей ревю“

Чарлс Дикенс на двайсетия век. Забавно, клюкарско, бъкащо от живот.Сп. „Ню Йоркър“

Роден в Бразилия 10.08. 1912 – Салвадор де Баия, Бразилия, 6.08. 2001), Жоржи Амаду Пише от 14-годишен. Дебютира на 19 години с романа „Земята на карнавала” (1931), последван от „Какао” (1933), който е конфискуван и изгарян. Свързва се с комунистическата партия като студент във факултета по право в университета на Рио де Жанейро. Дипломира се като юрист, но предпочита да се занимава обществена дейност и литературен труд. Активен деец на Бразилската комунистическа партия. Подложен на преследвания, арестуван (1936), книгите му са забранени в Бразилия (до 1943) и Португалия.
В първия период от творчеството си описва борбите на трудещите се за техните права. Издава „Мъртво море” (1936), „Капитани на пясъка” (1937), „Рицар на надеждата”
През  вторя  период от творчеството си, от края на 50-те г. става един от представителите на магическия реализъм – певец на родната Баия, с тропическата й екзотика и ярко изразено африканско начало в културата. Романите му се отличават с интерес към народните традиции и вкус към живота с всичките му радости. Публикува „Габриела, карамфил и канела” (1958), „Пастири на нощта” (1964), „Дона Флор и нейните двама съпрузи” (1966), „Тереза Батиста, уморена да воюва” (1972), „Тиета от Агрести” (1977), „Токая Гранде – тъмната страна” (1984), „Откриването на Америка от турците” (1994), всички преведени на български,  самият той многократно е посещавал България.


„Любовта е вечна, защото винаги се  подновява. Страстите умират, любовта остава“.

 

 

Коментари

comments