ЗИМА В МИЧИГАН   

0
10119

Мариана Тончева ни разказва за социалния живот на хората в Keweenaw, който ги сгрява в дългата и студена зима.

Снегометърът

От началото на ноември Северен Мичиган е в сняг и двуцифрени минусови температури. В градче като нашето,( Keweenaw caunty-произнасяло се KEY-wah-nah и означава нещо като „пресечно място“ или, по-индиански :  „земя, между две води“),  с около седем хилядно население, баровете и кръчмите би трябвало да са сред най-популярните развлечения, обаче тука не е така. От много години по тези места съществуват най-невероятни клубове и сдружения по интереси, най- популярните от които са читателските групи. Почти всеки принадлежи към някакъв жанров клуб. Например открих група, където четат предимно съвременни пиеси, друга една – само книги по екология. Най-старото сдружение е от над сто години и се нарича“ Дружество за разпространение на полезни знания“. Нещо като нашето дружество „Георги Кирков“ , само че изключително затворено. Нов член се приема само ако някой от 26-те избрани се откаже или умре, обаче условието е всичките 26, без изключение, да гласуват за него. Толкоз за американската демокрация. От сто години насам, на всеки две седмици групата изслушва доклад на тема, одобрена поне половин година предварително. Обясниха ми, че всички доклади се съхраняват, а хората се подготвят като за защита на дисертация. Всеки докладчик има право да покани само един гост през годината, а аз с цялото си безхаберие за шанса на живота ми, отказах поканата. Май ще е по-лесно да вляза в масонската ложа.
Между другото, нашата масонска ложа е най-старата на полуостров  Киуенау и е сред първите, приели жени в братството през 1851 – под името „Дъщерите на Ребека“ . Почти толкова старо е и обществото на финландските жени, наречено „Дъщерите на Калевала“. Там бях поканена да чета глава от Калевала на български и понеже много им харесах народните носии и напитките, реших и аз да стана „финландка“, обаче и тук ударих на камък – трябва или майка ти да е финландка или да си женена за финландец. Значи, трябва първо да се разведа, после да намеря някой непропил се фин, и съм вътре. Финландците си построиха Суоми Колидж, имат театрална трупа, където поставиха последно Брехтовия „Господин Пунтила“, издействаха надписите на улиците да са два езика. Въобще, много сплотена етническа диаспора. По време на „медната треска“ от 1842 на полуострова пристигат имигранти от цяла Европа, с изключение на тези с източно-православна религия, понеже католиците и протестантите не са ги искали. Когато се заселихме в Горен Мичиган, с площ колкото Белгия и Холандия заедно, ние бяхме единствените българи.  През същата 1842-ра година федералното правителство купува от племето Чипеуа 78,000 кв. километра територия, на която се разработват медни и железни  мини, както и военен гарнизон да ги пази от индианците.. Финландците са единствените, които не са се асимилирали и са запазили езика и обичаите си във всички села наоколо. През 60-те и 70-те в съседното село Лейк Линден, с около 3,000 население, е имало и клуб на почитателите на …Айн Ранд!  Сега има клуб по плетене и кройки.

Все пак, има и много отворени общества, та ако не ме заринат преспите пред гаража, мога всеки ден да се срещам с интересни, приятни и интелигентхи хора. В понеделник вечер в библиотеката стават дискусии на всякакви теми, в сряда свирим на укулеле в Методистката църква.  Повечето от нас са пенсионирани учители и професори. Водим си внучетата, идват и студенти. Ръководи ни Марк- бивш професор по машинно инженерство. Свирим кънтри, Бийтълз, Елвис. Сега подготвяме коледна програма за хората от старческите домове и хосписите в района.

Заради укито изоставих клуба за чуждестранни филми, където от 20 години всяка сряда се събираме в хола на Том и Фейт – професори по химическо инженерство, отворен за всички от града. Обикновено носим по нещо за пиене, ядки или скадкиши и обсъждаме филмите до късно вечер. Там се създават наистина трайни приятелства сред хора с много близки естетически и политически влусове. В четвъртък сутрин  от 50 години насам дамите от градчето канят новодошлите (най-често чуждестранни гости) в International Neighbors  и им помагат да се ориентират в американската култура и традиции, осигуряват им безплатни уроци по английски , където бивши преподаватели от хуманитарния факултет помагат доброволно на нуждаещите се. Всъщност тези групи съществуват в повечето университетски кампуси в Европа и Щатите. Надявам се да има подобна група и в Софийския университет, да помага на  чуждестранните гости и техните семейства. Приютяват ни различни църкви. Така можем да ползваме кухнята и пианото на църквата. Всеки четвъртък някой разказва /показва/ нещо полезно; как да се обличаме в големите студове, как да правим смутита, чужденците разказват за страните си, сгъваме оригами, учим се даправим суши. Понякога свирим и пеем. За Деня на благодарността американките пекат пуйки и канят семействата на чужденците на обяд. Винаги е весело и отморяващо. Обаче най- популярен  е купонът в танцувалните салони, останали от времето на каубойските филми и медната треска. Пенсионерите се събират в събота и неделя от 5 до 7. През декември танците са от 2 до 5, че тогава бързо се стъмнява. Винаги има жива музика. Входът е $7. Танцуват полка, латински, бални и кънтри танци. За мене е мистерия обаче т.н. контра данс и скуеър данс. В средата на салона има учител, който дава командите, ама аз след няколко опита, се местя на бара. Отново танцуващите са възрастни хора, някои на по 80-90 години През лятото това го наричат барн данс, събираме се в някоя ферма с празна конюшня и танцуваме върху прясно окосена трева. Разбира се, с жива музика. Имаме сдружение на майсторите-градинари, където обаче трябва да си изкарал един  два класа по ботаника в университета, имаме три грънчарници, а за художниците и писателите не ми се отваря дума, щото там смее по-зле от софийския самиздат.Тука всеки втори рисува, останалите пишат романи и поезия. В радиус от 20-тина километра съществуват седем художествени галерии. Около Коледа се събираме на изложбите на задругата на „бедните художници“. Те наистина се препитават от продажба на изкуство и много от нас предпочитат техните изделия вместо поръчки от Амазон по интернета. В мазето на бившата масонска сграда през зимата преди години се събираха младежи на „отворен микрофон“ и свиреха ъндърграунд  музика. Сега в събота и неделя студентите окупират големите аудитории и играят електронни игри на гигантски екрани.  А бе, важното е да сме с компания и да ни е приятно. Все пак това е за предпочитане пред кръчмите и  одимените барове, където единственият „спорт“ е билярд с цигара и щека в ръката. Или пък да седнеш с дистанционното пред телевизора. Не че не гледаме „БНТ на 60“ и „По света и у нас“, но се чувстваме почти англичани с тези наши клубове, заобиколени от гори, езера и индианци.

Бившата масонска сграда сега е собственост на градския съвет и полицията.

Така ще изглежда верандата през следващите шест месеца

Синди – професорка по лингвистика, ходи на всички конференции с укито си. Оказва се, че в университетските градчета винаги има по някоя групичка, а в Остин, Тексас, се събирали по 250 ентусиасти в някоя аудитория. Значи, имало и по-големи откачалки от нас.

Част от интернационалната група. На тази маса са представителки на САЩ, Япония, Турция и Полша. Този ден правихме хартиени жерави с послания към Сара, млада учителка от съседния град, която е болна от рак. Ученици, родители, близки и непознати сгънахме 1,000 жерава с мисли и молитви за здравето на Сара.

Keweenaw caunty-произнасяло се KEY-wah-nah и означава нещо като „пресечно място“ или, по-индиански :  „земя, между две води“.

А ето и малко поезия от този край, разпространявана в мрежата.
За сгряване и вдъхновение.

It’s a dark and dreary day.
I hope it snows and snows and snows.
I’d like to be snowed in.
Not just me, of course,
there’d be you, too.
That’s why I’d like
to be snowed in.
Snow would be
halfway up the windows.“
No one could get in.
We’d have food
maybe a little wine
and a fire
and each other.
That’s enough.
hope it snows.

Коментари

comments