ПОЕТИТЕ НЕ СИ ОТИВАТ. Лично сбогуване.

0
190

Отиват си илюзиите, подложени на самосъд. Защото поетите не могат без илюзии, но илюзиите често ги убиват. А душите на поетите остават. Пречистени и вечни. И идва  прошката.

Любо, смъртта завърта времето обратно към началото,
когато едно момче на покрива
влюбено е гледало звездите с обожание.
Баща ми винаги така те оправдаваше.
Момчето станало поет.
Останалото е мълчание…

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Аз май няма да умра като хората.
Достатъчно е да престана да те сънувам
и всичко ще изгрежда немислимо.
Само аз ще изглеждам замислен.
И ще въздъхна: Не можа ли
да ме избере
някоя по-прилична смърт?
-Ти от кой край си?-
ще започне тя.
-Аз съм от края на света-
ще завърша аз.
Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те свалях първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кутията, изрисувана с лунен вятър,
мистрал и ръждясал ветропоказател-
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото…
цял живот повтарях
а днес го казвам за първи път:
Аз няма да умра като хората.

Любомир Левчев, „Вечерен акт“ 2003

ПОКЛОН!

Коментари

comments