КОГАТО ТВОРИ, ЧОВЕК СЕ ОТВАРЯ КЪМ ВСЕЛЕНАТА

0
317

Рецептата на успеха и удовлетворението: Валя

ВАЛЕНТИНА ПОПОВА е наша колега от БНР. Познаваме я като социолог и човек запален по източните философи и изкуства. Талантът й на художник е още едно откритие за нас. На 9 октомври т.г. тя ще представи в Мраморното фоайе на БНР свои картини, заедно с поетичната книга „Безгласни думи“ на друга наша колега – Божидара Димова. Валя е илюстрирала корицата на книгата. Какво открива във Валя самата Божидара?

– Валентина,  колко години натрупвахте страстта си към рисуването?

– От дете обичам да рисувам. Това, че не съм завършила художествено училище или академия, ме освобождава от задължението  да спазвам правила и ми е помогнало да избегна матрицата. Желанието да рисувам не изчезна дори и след като не ме приеха архитектура. Една-две години след това правих копия на картините на любими художници като  Пикасо. Харесвах го, защото беше много различен от видяното в албумите у дома. Беше лесен за копиране. После ми хрумна да рисувам по мебелите. Баща ми ги ценеше и се отнасяше с уважение към тях, защото бяха от орех – врати, гардероби. Но се въздържаше да ми прави забележки и аз ги наситих с декоративни елементи. Първо само ги боядисвах, а после дойдоха и орнаментите – цветя, геометрични фигури. Не говорим за живопис, за някакво майсторство, а за комбинация между цветове и фигури. Бях силно повлияна от руските книги и албуми – това можеше да се намери по книжарниците преди. С часове ги разлиствах и разучавах цветовата хармония и композициите. И декорирах ли, декорирах мебелите и вратите . Само паркетът беше пощаден…

– Най-дълго в годините сте работили като социолог. Може ли да се търси връзка между професията и хобито или би било наивно? Допълват ли се по някакъв начин двете същности?

– В някакъв момент социологията ме увлече много повече, тя също е творчески , както в научните разработки, така и при емпиричните проучвания. Да изследваш обществените нагласи, стила на ,изисква не само строго научен, но и творчески подход, дори артистичен, когато става въпрос за съставяне на инструментариум, конструиране на въпроси, анкетни карти, интервюта, лични срещи. Общото между социологията и рисуването за мен е, че еднакво ги обичам и се чувствам вдъхновена да сътворя възможно най-доброто, което е по силите ми.

Когато рисувам, важен е моментът на завършеността. Това е усещането, че работата не бива повече да се пипа, тъй като може да се срути дори и с един единствен щрих. Аз имам тези медитативни усещания и когато се занимавам със социологични теми. Там нещата са научни и рационални, но пак чуваш глас: „Ето, това е!” Доволен си. Станало е! Спомням си за едно допитване до всички партийни членове, дали не беше поръчано от „Работническо дело” ? Имаше отворени въпроси, на които анкетираните можеха да отговорят със свой текст. Тридесетина души бяхме наети да обработваме отговорите, положихме много усилия, изработихме доклади, разпратихме ги към различните министерства. Тогава плаках!  Толкова проблеми излязоха на всички нива – от битови въпроси до поведението на партийния секретар. Беше в края на 70-те години, преди промените.

-Винаги има опити едно творчество да се дефинира в позната рамка. При рисуването също се говори за стил, за почерк, за влияние…

-Като говорим за влиянията, най-много са ми въздействали Миро, Паул Клее, Матис – видимо, ясно и съзнателно. Съчетала съм техния щрих с багрите на различни култури като съзнателно съсредоточаване, каквото е творчеството на хората от Перу. Започнах с дървените лъжици и „разкрасяването” им с акрилни бои и фулмастри. Приятно е да се работи с дърво, а и са чудесен подарък. Дори направих един вид изследване върху разнообразието в използването и украсата им в различните култури. Последва и преходът от лъжиците към картините. Това е личното откривателство. Човек усеща като си е стъпил на пътечката. Тя започва да те води, Съдбата ли или някой друг отварят нови врати, сетивата се настройват по-прецизно. Като при поклонническия път – намираш нещо, а то те води към друго. Усещаш, че си частица от Голямото, от Вселената. Творецът се свързва, отваря съзнанието към шепота на Вселената. И е хубаво, ако всеки открие какво му прави удоволствие. Може да рисуваш и на пода, няма значение, важното е да си му отдаден. Както е в Дзен будизма. Там има една притча – ученикът пита учителя „Сега вече какво правите като сте в Дзен”? Учителят отговаря, че преди е сякъл дърва, поливал е цветя и т.н. Сега сече дърва, полива цветя, прави същото, но с всеотдайност и то става. Има красота в отпускането в хобито.

– В платната Ви се долавя влияние от културата на инките, на чилийците, на австралийското аборигенско изкуство, особено точките?!…

– Да, това е темата за символите. Интересът ми към тях е стар и се зароди когато имах издателство. През 90-те години всички се втурнахме към собствен бизнес. С приятелката ми решихме да издадем Енциклопедия на символиката на числата в различните култури. Оказа се много амбициозен проект и критиците, на които дадохме текста, казаха че имаме още десет пъти повече работа да свършим, за да обхванем цялото многообразие. Така се докоснах до нумерологията, до Питагор – уникален с израза си:”Всичко е число!” Той е предшественик на модерната физика, която стъпва върху тезата, че всичко е материя, вълна и число. Аз се запалих по този необятен свят, в който надниквам вече 20-30 години. Това преля и в картините. Имам няколко лабиринта – една от най-големите символни загадки. Върху платната има натрупани символи и образи – мандали, спирали, пътищата за откриване на себе си, кръгове, линии, квадрати и напоследък с удивление открих точката. Малка, но по своему безкрайна – всъщност тя е начало и край. Така вплетох, изградих лабиринти и пачуърк картини и още не съм свършила, но се получи нещо много мое.

– В библиотеката виждам много заглавия, свързани с китайската философия. Тя какво място има в картината на живота Ви? 

– Извървявам и пътя към китайските триграми и хексаграми, които съставят една от книгите на живота И Дзин – „Книга на промените” – 64 хексаграми от комбинацията на 8 триграми. Мечтая да нарисувам калиграфски китайските им наименования, но още не съм усетила пътя към тях, по-скоро вървя слепешката. Работата със символите ме свързва  с безкрайните дълбини на творчеството на Карл Юнг. Това „ровичкане” в символите върви отвън навътре. Юнг според мен е по-необхватен и от Фройд, защото ни разкрива сложната структура на човешката психика и тайните на несъзнаваното. Според него, за да се окъществим пълноценно къто личности и разкрием пълния си потенциал трябва да надникнем в мозайката на архетипите, на онези модели, внедрили се в психиката ни като наследство от цялата човешка история. Само така можем да премахнем границата и да обединим двете сфери – съзнание и несъзнавано.

– Към този своеобразен пачуърк от мисли, чувства, цветове и влияния трябва да добавим още едно парченце – социология на театъра. Тя скакво Ви даде?

– Да, в един период се занимавах със социология на театъра и това ми донесе много тъга. Попаднах в орбитата на режисьора Митко Гочев, който направи великолепни неща в Театър „София”.Той не издържа на цензурата и ограниченията. В Германия успя да се разгърне. Правих и изследване на аудиторията на „Човекоядката” на Иван Радоев, също постановка на театър „София+. Критиката я пусна, но я орязаха, след като Тодор Живков я гледа. Изследването на театралната аудитория беше интересна задача за мен – какви потребности има, как се приемат постановките, от какво зависят предпочитанията, честотата на посещенията в театъра, каква е ролята на театъра в културния живот. По онова време българският театър в най-добрите си изяви дисидентстваше по своему. Драматурзите бяха усвоили иносказателната тактика в изграждането на театрални образи.”Човекоядката” беше по-директна и веднага посечена и обезобразена. В Театър „София” ме потресе и смелостта на неговия директор Колю Георгиев. В една от пиесите му действието се развива след 9-ти септември и разказва за развихрянето на отмъщението без съд и присъда. Не толкова качествата на пиесата, а смелостта не само да подскаже, а да каже истината, ме впечатлиха силно.

Социалната роля на театъра беше много по-голяма и по-майсторска при социализма. Имахме прекрасни неща, а цензурата беше видима с просто око.

– Как точно се ражда една картина като процес? Има ли предварителен сюжет, схема, потребност или всичко се ражда в момент на съприкосновение и на необяснимо вълшебство?

– Процесът при мен е най-често спонтанен. Ако ме засърбят ръцете и имам платно, грабвам него и боите и тогава, като по чудо – започвам и се оставям на интуицията. Понякога следвам простичката техника на Хуан Миро – затварям очи, отпускам се, хващам молива и ръката тръгва в произволни движения. Кой движи ръката, Бог знае. Интересното започва когато отвориш очи и разгледаш появилото се. Може да изскочи образ, нещо да ти проговори, да откриеш нещо. И тогава се втурваш и го изграждаш в процеса на работата. Ти го градиш, ама то се изгражда… С опита се развива чувството за композиция, за равновесие, за „закачване” на цветовете – обаждат се цветове и хармонии. Самата картина те води и ти говори – тук съм бледа, засили, дай още…

– Подобен въпрос задават и на пишещите хора. Може ли да има паралел между посланието в образи и посланието в думи?

– Всеки път когато препрочитам свой текст, намирам какво да коригирам – запетая, дума и мога да го извайвам до 10,  дори и повече корекции. С картината не е така. Тя е по-цялостна от текста, докато той е по-протяжен, картината като я погледнеш иска да я подсилиш и в някакъв момент е готова. Не иска повече, не се дава да я пипаш. Ти си дотам. Затова обичам акрилните бои – бързо съхнат и мога да натрупвам и водим диалог, докато тя каже „Добре съм”. Аз го усещам така. Ние сме равностойни и тя ми казва какво и докъде иска. Като не я харесам, я скривам или минавам на метода на зачеркването. Понякога действам по метода на Джаксън  Полак, въпреки, че не го харесвам. Той лисва боите върху платното, а аз пръскам направо с тубите и започвам да надграждам и се случва новият градеж да е много добър. Всичко това е една мистична омая. Искам да рисувам, да мириша боите, да държа четката, да съм в ролята на художника. Темите, които ме викат са котките и вазите с цветя. Котките си обичам – ядосани, намусени, с къдрави мустачки, игриви очи, дебели котки с шарени костюмчета. И те винаги си намират стопани… Проучвала съм котките на Дали, на Паул Клее, на Анди Уорхол. Обичам да рисувам и върху стъклени шишета, слагам в тях цветя и после ги рисувам като композиция. Мандалите също имат място сред любимите ми теми. Постепенно усещам, че те наистина могат да послужат като път към откриване на центъра на Аза (Така ли казваше Юнг?). Влияя се и от оптимизма на китайската философска мисъл и хармонията в триадата небе-човек-земя. В това общуване човекът е равностоен съучастник, сътворец на природата и на съдбата си. От него зависи, той не е марионетка на космическите сили.

– Предстои Ви поредна изложба в Мраморното фоайе на БНР?

– Да. На 9 октомври 2019 г. ще покажа част от последните картини, а поводът е представянето на книга с журналистически творби „Безгласни думи” на „Български издател”, чиято корица е мое дело. Тя ще е втората след сборника с разкази ”Приказки за смахнати” от Алла Горбунова на издателство „Скалино”. Надявам се да се видим с много колеги, с които сме работили заедно в годините. БНР е обща съдба и обща страст за мнозина и съм убедена, че всеки е искал да остави своя следа с усещането, че там денят е част от една забележителна история.

Божидара ДИМОВА

 

 

ВИЗИТКА: ВАЛЯ ЗА СЕБЕ СИ

Родена: в София, 1950 г. в семейството на учителка и счетоводител, хора добри, помагащи  и безкрайно честни                                                                      Образование: 21-ва гимназия и специалност Социология във ВИИ Карл Маркс            Професионална кариера: Работила е като социолог в Центъра по култура, Института по културата и БНР. Веднага след промените основава издателство, малко по-късно създава гражданска организация „Критическо мислене и гражданско общество“. И двата проекта бързо прекратяват дейността си                                                                              Ценности: доброта, почтеност, честност                                                        Интереси: философия, религия, социология, психология, културата на Китай, нумерология                                                                                                                Хоби: рисуване, фотография, пътешествия                                                          Публикации – книга в съавторство с Мая Стоилова – „Ценностите на съвременния българин“, 1993; „Речник за кръстословици“ в съавторство с Валентина Дичева,  1994                                                                                                                                Изложби – четири самостоятелни изложби живопис                                                    Спорт: китайски бойни изкуства, вътрешни стилове; основател на група по ушу в БНР Блогове: „Блог на Валя и Марта за изкуство и вдъхновение“ – http://valyapopova.blogspot.com/ ;„Моите пътешествия“ – http://globerunnerblog.blogspot.com/Езици: английски и руски Мечти: България да стане демократична и просперираща държава и децата и внуците щастливо да живеят тук Семейство: дъщеря, зет и внук

http://valyapopova.blogspot.com/

 

Коментари

comments