проф. ДИМО ДИМОВ: АПОЛОНИЯ, НЕРАЗКАЗАНАТА ИСТОРИЯ 

0
777

Когато един фестивал или друго културно начинание оцелее през годините, премине границите на преди и сега и запази марката си, духа си, характера си и продължава да привлича почитатели и нови посетители, се питаш каква е неговата магия.  Безспорно, тя се крие в историята. В натрупаните сюжети  и  преживелици, които, ако ги събереш, ще се получи  цялостен  разказ  за оцеляването на една мечта. Такъв разказ няма черно на бяло, само  откъслечни споделени спомени, но ето че  проф. Димо Димов ще ни потопи във времето, за да се докоснем до ентусиазмите, вдъхновенията и тревогите на всички участници, да обясним и оправдаем усилията на хората, дръзнали да предприемат това начинание, което само по себе си вече е част от културната ни история.
35 ГОДИНИ АПОЛОНИЯ

Идеята възниква в емблематичната 1984-а, ако направим препратка към Оруел, звучи като основание. Изкуствата търсят спасение в островчета свобода. Така ли е?

ДИМО ДИМОВ:
– Идеята възникна логично. Аз бях председател на секция „Камерна музика“ в Съюза на музикалните дейци. И в Боровец, в почивната станция, правихме едни семинари. В началото бяха музикални. След това ни дойде наум да каним хора от другите изкуства. И видях, че интересът е много по-голям, отколкото сред музикантите. Защото на музикант да му говориш за музика – той понякога знае повече от теб. Но когато говорим с художници, писатели, архитекти…ставаше друго. И така кръгът на участниците се разшири. И тъй като по това време лятото ходехме в Созопол, една година реших да направя един зимен семинар, януари, когато там нищо не се случва.. И докато бях там, разхождайки се, видях в центъра един шадраван, амфитеатрални стъпала.. спомних си от моите пътувания по света в такива красиви курортни градчета съм виждал какви фестивали лятно правят, и ми дойде наум, че може и тук да стане същото. Говорих с кмета на града-Тодор Андреев,  и той се запали. Това беше 1984. И на този зимен семинар обявихме, че лятото правим фестивал. Фестивал, в който да участват всички изкуства.  Идеята за всички изкуства беше дошла от тези семинари в Боровец. И, всъщност, модулът, в който го направихме,  не се е променил и до днес. Това, което бяхме заложили, всяка година се повтаря.
Но жалко, че в Созопол няма достатъчно пространство и подходящи места. Направихме опити един два пъти  и с архитектите. Тогава нямаше художествена галерия, картините ги слагахме по оградите, по улиците на Стария град. Правехме джазовите концерти на открито, там, където е къщата на Народния театър, на площадчето. Нямахме базари на книги, но имахме писатели.
А  семинарите продължиха зимата, под името Академия за изкуства Аполония. Пет на брой проведохме с огромен успех, на някои присъстваха повече от 200 души.

– Как се отнесоха творческите съюзи, как се запалиха за идеята?
– Ние направихме връзка с тях. И те финансираха собствените си хора, за да идват. Академията –Театралната, Музикалната, Художествената – всички академии те също си пращаха хора и се събираше едно невероятно общество от можещи и знаещи хора. И тези Зимни академии станаха една истинска лаборатория. Издавахме и бюлетин-40 страници.

В Созопол обаче, сериозното съжителства наравно с купона?
-Аз не обичам тази дума купон, но да, наистина, всичко тръгна на шега, имаше много импровизация.
Нямахме реклама, лепяхме саморъчно направени афиши „Елате на Аполония“… Няма да забравя  Рашковците (Красимир и Веселин). Ще тръгнат по улицата, ще спре единият някое красиво момиче например и ще почне да ѝ чете стихове.
Влади Люцканов в детската градина събираше всички деца. Пееха песни, забавляваха се, даже мен ме качи на една катерушка да свиря на цигулка. Това продължава и до днес с фондацията „Духовно огледало“. Всяка година имаме прояви на детско изкуство, далеч по-организирано, разбира се.
Канехме духови оркестри, цигански оркестри…
Но в тази група, на Рашковците- имаше и трима души мимове-двама  оттях бяха наистина неми, правеха невероятни неща всяка година около Амфитеатъра и по улиците на Созопол.  Малко по-малко това се превърна в една трупа, нещо като италианския театър комедия дел арте…

Пред старата поща две години строяхме една голяма естрада. Едно пиано бяхме взели без пари  кажи-речи и го бяхме оставили там. Който искаше, можеше да свири на него. Хората се оплакваха нощем че някой свири и пее, но беше забавно.
Братът на Панчо Денев, Тодор Денев, който е фотограф, е запечатал в снимки цялото това многообразие на дейности, които вършехме. Той имаше нюх към артистите. И за нашата трийсетгодишнина, направихме една изложба  в бившата телефонна палата. Беше нещо впечатляващо. Там се вижда всичко, което е ставало. Кои са били артистите, какво са правели.


Този фестивал се превърна в любимо място на хората, които се занимават с истинско изкуство.
Аз се бях зарекъл да не пускам леките, музикални жанрове, но светът беше залят с тях и беше невъзможно да ги удържим. И, да речем, Дони и Момчил бяха в Приморско с групата си Медикус, и ние ги поканихме оттам да дойдат.
Антони Дончев, млади хора, които композираха, с музикално образование, кой ли не, от тези известни сега музиканти, творци, всички се „родиха“ на Аполония. Първо ги пускахме по улиците, след това малко по малко почнахме да ги качваме на сцената. И така, този т.н. лек жанр всъщност се приобщи. И Аполония се обърна в една, не случайно я наричахме – Академия, защото ние им давахме идеи и те нас зареждаха с идеи. И това продължава. И този обмен продължава и до ден днешен.

Всъщност, не е ли това тайната на духа на Аполония-създаването на общност между хората на изкуството?
– Точно това беше, че всички участваха, не беше нещо, дирижирано от властта. Нямаше рамки, ограничения. Нямаше указания.

– Но сигурно е имало опити за ограничаване?
– Наблюдаваха ни, разбира се, много яко. И още от първата година, започнаха приказки и слухове, че тука стават далавери. Кметът на Созопол не знам как издържа, защото го викаха на няколко пъти и го разпитваха. Той никога не ни каза точно как са се държали с него.
На два пъти вдигаха цялата документация с касиерките ни в Бургас да ги проверяват…А ние всъщност, нищо не получавахме първите години. Даже на 5-тата година му казах на кмета: „А,бе, Тодоре, дайте някой лев, ние тука харчим,  създаваме бизнес на града, а се чудим как да изкараме до края на Аполонията“.

Още третата, четвъртата година, когато се появиха младите поети – тъй наречената група Самиздат: Владо Левчев, Румен Леонидов, Едвин Сугарев и други, ние им дадохме място в поетичната програма. И те идваха и изнасяха рецитали тогава в Дома на флота. И тъй като там имаше и барче, още от третата година започнаха да се появяват едни особени физиономии. И точно тогава, когато цялата програма беше с тях, младите поети, имахме цяла рота от Държавна сигурност. А долу, в мазето, имаше едно помещение, където стояха магнетофоните им, на които записваха всичко. Както и през зимните академии… после тези записи изчезнаха.
Но никога не сме спирали някой по-разпален млад човек, когато говореше за свободата.  Правехме се на луди. И когато ни викаха, идваха при нас да ни питат Кой направи тази програма?“ Се правехме на ударени: „Те идват искат  да участват, никому не пречим.“
1988- а година, струва ми се, бяхме направили една програма с доста известни на властта недолюбвани млади хора-кинаджии, с които ние имахме връзка. На които през зимните Академии правехме техни прожекции, при които заключвахме салона и Павел Васев измъкваше от забранените  им филми. Там за пръв път прожектирахме „Дом №8″(Николай Волев за първи път поставил проблема с непълноценните грижи за хора с увреждания).
Тези филми, които дълги години не бяха показвани, там ги видяхме. Беше ни страх, разбира се…

Пак 88-ма, януари, аз съм на турне с квартета в Индия, Шри Ланка, част сме от официална делегация. Случва се точно  преди зимната Академия. На нея готвим да пускаме от тези забранени филми. И Маргарита (Димитрова) ми звъни, намира ме в Шри Ланка, и вика- „Димо, спряха Академията!“ Богомил Стършенов беше начело на делегацията, бог да го прости, отидох при него и му викам „Моля те, трябва да се върна веднага в България“ „Не, не може“- казва той, а Ана Сендова вика: –„Ти оттук отиваш на Филипините. Там имате концерти“.  Не ме пуснаха. И тази зимна Академия не се състоя. Маргарита беше успяла да скрие напечатаните афиши , цялата документация. А аз, като се върнах, отидох в ЦК на БКП и направих грозен скандал. Не си спомням кой беше завеждащ културата. Аз му думках по масата и той се опитваше да ме притиска-„Кой ви е дал акъл за това, за онова“.. „Никой, не ни е давал акълите. Това е изкуството на България, което ние показваме.“ Много неща му казах…включително, като взе да ме разпитва за програмата за лятото. Викам му „Не ви харесва, така ли? Какво не ви харесва?“ „Ами тия поети?  Кой ви ги даде?“ викам: „Вижте какво, ако Вие забраните и летния фестивал-точно това му казах-„ аз съм добре известен на всички посолства във София – и  западни, и източни. Ако вие спрете Академията, аз ще кажа, какво мисля спирането на Зимната академия и летния фестивал“.
Те го запомниха този разговор. Същата година есента ме свалиха като ректор на Академията.
Освен това много от нашите хора тихомълком ги привикваха, но те бяха много печени. Имахме официално командирован към нас човек на ДС. Който, всъщност, до голяма степен ни пазеше. Аз съм любопитен да му чета докладите какво е било, но не искам да чета мръсотии…Защото сме приятели с него.
Тогава, между другото, първите две три години, идва един ден кметът на Созопол и вика „Димо бе, тука има едно момче, което се интересува от това, което правите, що не го вземеш да отговаря за нещо?“ Викам- „Добре, бе, имам тука нужда някой да се занимава с момчетата за афишите, за рекламата транспарантите, дай го.“ И той ми го представя – Илия Павлов. Илия Павлов е от Созопол. И той се зае с тази дейност, ходеше с момчетата, окачваше транспаранти, афиши. други неща.
Един ден, точно пред входа на читалището, гледам един дълъг транспарант, пише: Мултиарт. Аз си поглеждам документите с договорите за реклама – няма такъв договор. Звъннвам му, Илия идва и не знам, кой още беше още,  и аз викам, „Бе Илия, какво е това Мултиарт? Нямам договор за него“. Той се сконфузи много, „Не бе, не, тука един приятел нещо..“ отиде и го скъса. Всъщност, идеята за Мултиарт вече е била родена. И то, сигурно като е видял какво правим ние с изкуството.
И така тръгна тръгна Мултиарт и приказката, че виждаш ли, Мултиарт е основал Аполония. И че ни е давал парите през тези години за да съществуваме. И че ние, виждаш ли, следователно сме мултаци. И тези приказки много често изскачаха. А всъщност, аз колкото и да молех Илия след като направи своята импери и все обещаваше-догодина ще направим големи неща, така не направи нищо. Той взе от Аполония наш приятел – Бойко Драганов, който му стана дясна ръка в Мултиарт. Взе наблюдаващия  ни от ДС- Георги Петков, който сега притежава фирмата Мултиарт. Илия му я подари на него. Само че сега той се занимава не с изкуство, а с напитки и други работи.
Покрай това въртене на слухтящи около нас хора, на командировани и не знам какви, оставиха доста следи. Така че, никак не ни беше лесно.
Знаехме, че слухтят и все тръпнехме.  Няма да забравя, коя година беше – има го на снимки, Иван Стоянович го натовариха с откриването на Аполония. И той написа един текст, някъде го  имам-в който говори, че виждате ли, тази Аполония, нищо не прави, тя развращава младите хора и аз предлагам да я закрием. И после да я открием по друг начин. Същевременно отзад него, на осем метров трансперант в Амфитеатъра пишеше: Честит Осми март! Ако си спомняте, на 8-и декември Тодор Живков така поздрави студентите. За тая гавра като ни почнаха, Кой ви каза да го направите това? Викам-Аз го видях в последния момент. Това можеше да ни изяде главата.
А Панчо Денев в Зимната академия непрекъснато пускаше текстове, в които се промъкваха коментари за режима, които като ги четях настръхвах, правех му скандали, но нищо не спряхме. Но то беше ясно на всички, какво става. Така че, когато кажат, че виждаш ли, комунистът Димо Димов така и така, аз не съм обръщал внимание.
Годината, в която спряха Зимната академия-88-а,  беше прословутата закуска на Митеран във френското посолство. Аз бях поканен там. Като единствен музикант. Но в последния момент бях включен в това турне за Индия и трябваше да откажа. Много често съм съжалявал за това.. После всички тези, които бяха там, станаха дисиденти. А аз станах скрития комунист, бившият министър на Културата по времето на Луканов.
А фактически, аз станах министър, защото Луканов ме излъга. Една година след това, на рожден ден сме на Христина в Горубляне, той си призна-„Аз, професора го излъгах“. Той действително ме излъга. Същата година по време на Аполония, той тъкмо беше избран и на 2-и септември, ми звъни в Созопол. Мен ме нямаше тогава,а и нямаше мобилни телефони, викат ме моите-Луканов те търси.
 „Професор Димов, казва той, предлагам ви да станете министър на културата“.
Викам: „Аз не съм партиен член, не може“.Не, не вие си помислете. Аз също ще помисля да взема и други безпартийни министри.“
Свършва Аполония, прибираме се в София и вечерта на 21-и септември Луканов ще представя своето правителство. Аз съм си в къщи. И гледаме по телевизията, той чете министрите. И изведнъж чувам: Димо Димов министър на културата, ахнах. Той не ме беше предупредил изобщо. Междувременно, след като ги прочете, отива в кабинета на Председателя на Народното събрание и ми звъни- „Професоре, много съжалявам, не успях да ви предупредя, бързо идвайте, трябва да закълнем правителството“. И ме постави пред свършен факт. А като каза името ми, цялата зала каза „А-а,а“ – от почуда какво правя там.
Като станах министър, та Панчо Денев, та кой ли не не ми говореха. Въобще ги изчезнаха. Те, големите демократи, а аз, видите ли, комунист.
Това тогава ми тежеше много. Какви ли не приказки са били по този повод. Но едно трябва да се знае. Че всичко, което сме изтърпели аз и хората около мене, то е било, защото искахме на всяка цена да запазим Аполония. Да я запазим и то в този вид, в който и сега се вижда, 35 години след основаването, как тази формула работи, как обединява хората на изкуството.

как оцеляваше Аполония в бурните политически години в началото на Прехода?
-Като дойде демокрацията, Зимните академии спряха. Защо, защото творческите съюзи нямаха пари. Хората не можеха да си плащат, и една година- 91-а, когато станах министър,  нямаше и Аполония като фестивал. Имаше разни прояви, които стъкмихме, но аз я спрях, защото вестникът на Петър Дертлиев „Свободен народ“,  ме бяха почнали като министър, че как съм вземал подкупи, как съм изял 6 милиона лева на Русенската филхармония, някакви такива истории…На луд ме бяха направили. И си казах, ако направя Аполония, това значи да разсипят Аполония.
Следващата година, 1992-а, я направихме с стари афиши, поканихме артистите без хонорари, само с пътни и квартири, направихме петдневна Аполония. Нямахме реклама. Окачихме стари плакати, само да не умре Аполония.
И всъщност, Влади Люцканов беше този, който пристига преди лятото при мен, бил в Сполето на фестивал, разправя ни за това, какво е видял,а ние стоим оклюмали, а той пита: Какво става с Аполония, ние викаме-Няма пари. Нищо не можем да направим. Той вика-Ти си луд, ако и тая година няма Аполония, тя умира“. Тогава измислихме тази формула – артистите без пари, само автобуси, взети от училището в Горна Баня също без пари. И я направихме.
Тия неща, разбира се, не се знаят. Не се знае, че ние с Маргарита и нашите семейства от 35 години нямаме лято. Първите години всъщност живеехме в Созопол с децата и фамилиите си – Маргарита с Димитър (Димитров), Влади Титов, в една къща и както решаваме, така живеехме…Беше една отдаденост, която продължава до ден днешен…И пак сме само ние..
В това общество повечето артисти идват тука и питат Колко. И се пазарят. Че и се карат, че не сме им платили пътните, което не е вярно. Защото те казват че идват от София, а изнасят концерти в Бургас и после искат да им платим София – Созопол- София. ..Малко срамни са тия неща.. Но никога няма да кажа имената..
Така че, сега стана много по-тежко. Защото един фестивал с 80 прояви за 10 дни, това никой не го прави. Това всъщност са 10 фестивала – за камерна музика, за кино, театър, литература, … Всичко това са отделни фестивали, събрани на куп по едно и също време. Как се финансира това?
Ако не продаваме билети, няма да има фестивал. Защото не стигат спонсорите.  Миналата година и тази наши генерални спонсори се отказаха. Канон се отказа, OBB намалиха на половина субсидията си, Созопол също. Е, какво да правим. И никой не знае, че като свърши Аполония, почват едни плащания – данъци, авторски права.., ами никой ни пита как издържаме този офис, например. Защо сме толкова малко Маргарита, Ани Русева-международният секретар, и аз. Даже мен ме няма в моите странствания. Двама души! Маргарита прави целия фестивал! Това е огромен опит. Е, слава Богу, някои приятели идват. Целият технически персонал през годините. До миналата година имахме хора от първата Аполония. На тях не плащаме това, което се плаща на свободния пазар. Но те идват, защото обичат Аполония. И много други такива прояви, които се основават на добри връзки и приятелство..

– Кое го превърна в марка, която се откроява и днес на фона на толкова  много нови фестивали?
-Ние, като го нарекохме Празници на изкуствата-това име беше единствено в България. Година две след това Христо Друмев го взе в НДК ( Празници на Музите)  никога не си го призна, но му дойде наум от огромния успех на Аполония. Аз му го казах. Не само формулата беше нова и името беше ново. Показваше точно това-как всички изкуства живеят заедно.
Не знам. Сега и със Созопол изтича договора. Могат спокойно да кажат-край, дотук сте.

Е, но какво е Созопол без Аполония?
– Толкова години Созопол не построи нищо за Фестивала. Нищо. Когато ремонтираха старото училище горе, слава Богу, решиха да направят художествена галерия. Макар че сега чувам някакви идеи там да влезнел туризма.. Имахме Църквата навремето. Която беше идеалното място за поезия, за камерен театър и класическа музика. Проклеха ни бабите там, попът също, дойде Свободата, взеха си Църквата. Слава богу, стана една много хубава Църква, но ние къде – в археологическия музей. Обаче там е тясно. Едвам побира 80 души. Не може така. За 30 годишнината бяхме построили една палатка, към острова, огромна. На провлака, на пристанището, 300 стола имахме. Бар имахме, бюфети… Там правехме джазови, класически концерти…Людмил Ангелов свири, Минчо Минчев свири..беше  чудесно. На следващата година Министерството на културата не ни даде разрешение. Защото това се води на Министерството, а там, горе имало разкопки. Добре, ние не пускахме хората на разкопките.
Толкова години нищо не направиха. Ако не беше Петър Стоянович –  министър, който  на собствен риск ни разреши да сложим тази палатка. Изядоха го после. А беше фантастично..
А тази година се отказахме да правим джазови концерти в дискотеката, защото не му е мястото в чалга дискотека-джазови концерти.

А какво стана с идеята Военното училище да се използва?

– Питай министъра на Културата.

 

Коментари

comments