ЖИВИТЕ МУЗЕИ   

0
1524

Ул. „Ангел Кънчев“37, 4-и ет., последният дом на Вапцаров, откъдето тръгва към своята Голгота-разстрелът на 23-и юли. Малко хора знаят, че там днес е негвият музей. От скоро на калкана на кооперацията е оживяла черно-бяла рисунка, като фотографски негатив, която спира погледа и те кара да потърсиш символното ѝ значние. Имаме ли очи за позитивната ѝ страна?

Как да четем поетите днес, отказвайки се от клишетата за тях, за да наместваме в съвремието тяхното духовно присъствие, опознавайки сложния им нееднозначен свят, така, че да могат и днес да ни носят просветление и познание за човешката душа? Ще разговаряме с  Катя Зографова, страстен литературен изследовател, дългогодишен директор на Литературния музей, днес директор на Къща- музей „Никола Вапцаров“,  посветила литературоведческата си дейност на нови прочити  и възкресения  на „Знаменити, забравени и забранени автори“.*
Две са нейните основни пристрастия –Пейо Яворов и „неразтълкуваният Вапцаров“. Неговият последен дом в София на ул.“Ангел Кънчев“37, наскоро стана видим и говорещ с послание към младите,  чрез един невероятен стенопис на италианеца Франсиско Босолети, интерпретация по стихотворението „Вяра“. Ще говорим за възможностите на музеите да бъдат не само места на съхраненаа  памет, но и на живи възкресения. Ще научим малко известни факти, като например какво свързва Яворов и Вапцаров, как е превзета Кавала и каква е историята на Черната маска, изобщо колко е важно да не превръщаме писателите в музейни експонати, на които сме залепили еднозначни етикети.

ДА ОБЪРНЕШ НЕГАТИВА В ПОЗИТИВ

-Кога се пробуди у Вас желанието и страстта към  изследователство, към откриване на  непознати детайли и факти, които да обогатяват  литературната ни история така, че да нисреща  с живи личности, а неда ни поднася  застинали паметници? Работата на литературния изследовател наистина ли се родее с работата на археолога?

-Да, разбира се. Това си е литературна археология. Моя леля беше уредик на чирпанския музей на Яворов, и като дете аз си позволявах, когато не ме наблюдават възрастните, да влизам зад загражденията на музейните пространства. Вглеждах се в любимата снимка на Яворов, която беше и моя любима- той, като дете на едно магаренце. Докосвах нещата му и, като че ли тогава усетих този култ, мой личен култ „Яворов“, чрез това пряко съприкосновение, музейно при това, с неговите вещи, с реликвите от неговото битие.
Този култ е много различен и начинът, по който аз мисля въобще литературната история оттогава, отначало на интуитивно ниво. Когато си се сродил с един писател, когато си го обикнал, когато си го почуствал едва ли не свой роднина, това са тези духовни родства по избор, за които Гьоте говори, те са понякога по-силни от кръвните дори, но култът ми към Яворов, понеже така се породи, не означава някакво застиване, някаква молитвена вцепененост, а напротив-именно едно изследователско търсене на най- дълбоките пластове: биографични, психолоически, дори когато се разкриват Яворовите бездни например, или когато  има горчиви тайни, тежки истории, свързани с битието на твореца..

ВИСОКОТО ПРОСТРАНСТВО

Работя вече четвърт век в Националния литературен музей и тук имаме една, аз я наричам златна мина от притежания, и то на писатели, които са били в немилост след 44-а година, като Змей Горянин, Йордан Стубел, Чавдар Мутафов, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Асен Христофоров. Така че заниманието с тях, изваждането им на светло, е наистина едно призвание и аз чувствам огромно удволетворение от тази си работа, защото читателите ми вярват и когато пиша за „буржоазните“ или т.н. „фашистки“ писатели, и когато пиша за антифашистките, като Никола Вапцаров, в чийто музей съм уредник от доста години. Защото аз съм човек документалист, пиша правдиво честно, не си кривя душата, така че периодът на 30-те, 40-те години някак си в моите занимания се оцялости и от двете страни на барикадата, свързаха се в единен хронологически поток.
И за това, всъщност, аз съм нарекла музея на Вапцаров-тази, модерната част, която е с динамичен профил, тука има гостувания, правят се изложби-в момента гостува музеят на Христо Смирненски, има кино- зала, зала за детски събития, аз го нарекох „Високото пространство“. Живо място е това. Тук сме правили вечер за Яна Язова, прожектирали сме сме филм и събитие „Братството на поетите“ за Иван Пейчев, за който малцина знаят, че е бил приятел с Вапцаров и е написал едно дисидентско стихоторение след 9-и септтември, което 13 агенти на Държавна сигурност са търсили като  оригинал.
Затова е наречено „Високото пространство“, защото тук се случват събития, свързани с високата литература без да се робува на идеологията. Ако някой си мисли, че тука ще има дейност, свързана само с левите творци, дълбоко се лъже. Това е едно пространство, свободно от идеологическите догмати.

Разбирам, защо наричате муейните хора-„рицари на духа“.  Защото като че ли точно тези  хора преобръщат понятието „музей“, опровергавайки  клишетата и възкресявайки живия пълноккръвен образ на творците?

-Тука често идват в нашите музеи ученици едва ли не насила, само защото не искат да са в час. Идват с предубеждение, смятат, че тука ще им е скучно. А им сава толкова  интересно, че не искат да си тръгват. Имаше такъв случай от близката елитна Френска езикова гимназия, дойдоха с Мариана Бакърджиева-известна учителка. А на следващата година, един от тези същите ученици, вече студент историк, доведе майка си, баща  си и баба си. За да им покаже че има такъв интересен музей в центъра на София.


Но все още малцина знаят, че той съществува. В кооперацията дори съседите не го знаят.
Макар че идват доста чужденци, които вероятно с GPS го намират.
Но литературните музеи по принцип са н така.  И ние, уредниците на тези музеи, правим специални събития,  да ги популяризираме. Аз специално се стремя да правя широк спектър от събития, свързани не само с Вопцаров, гледам са са интересни, неустоими, както обичам да се шегувам- събития,  които да  разширяват профила на музея, за  идват хора с разностранни интереси.

 Това, което смятам за постижение, е осъществяването на една моя мечта, една моя идея. Тя се роди, понеже  всеки ден минавам покрай НДК на отиване и връщане от работа. След ремонтите това място светна, стана една оживена контактна точка на София, млади хора, чужденци- там е кипиж. И един ден си помислих с тъга, ех да можеше всичките тези хора да знаеха, че на една крачка е музеят на Вапцаров.
И тогава се роди идеята на калкана на вапцаровата кооперация да има някъв знак, да има едно модерно присъствие в градското пространство. И това се случи. Преди броени дни аржентинецът Франсиско Босолети завърши своя стенопис. Той работи в Италия, където е много популярен, защото е много поетичен, много необикновен. И много внимателен, по начина, по който пуска духа на сградите. Той не се намесва грубо с някакви ярки изображения, а винаги се съобразява със средата. Самият факт, че е аржентинец, а  са му възложили  да рисува стена на църквата Санта Мария де ла Мизерикордия в Неапол, в която има платна на Караваджо, говори достатчно. И това момче направи на калкана отзад на сградата, която гледа към НДК,  уникален рисунък.
Почти безплътен, като негатив на „Вяра“. Франсиско хареса „Вяра“ и „Прощално“ на Никола Вапцаров, хареса неговата ранимост, оголеност, неговата чувствителност и това, че той не е този супермен, герой на соца-образът, които превърна Вапцаров в паметник. Напротив, той го интерпретира по един много интелигентен и много дълбок начин. С това ни дава урок как трябва да четем Вапцаров, защото обикновено някакви плакатни, лозунгуви послания се отправят, като интерпретации на поезията му. А тука става дума за нещо, кото е може би сложно за разбиране, може би неочаквано,  но младите хора ще го харесат. Ще снимат с мобилние си телефони, чрез фотошоп  могат да  обръщат негатива в позитив-което е идеята на Франсиско:да бъдеш въвлечен, да участваш, да те безпокои, да те провокира изображението и да участваш в тълкуванието, като го обърнеш –това е философията на преображението-да обърнеш негативите на битието в позитиви на мисленето.

 

Да обърнеш негатива в позитив, безлюбовието и омразата между хората и безверието и отчаянието, във ВЯРА.

Това е истинският интелигентен и дълбок прочит на Вапцаров. Какъвто ние, сякаш неможем да направим, защото сме сякаш заразени от клишетата и от някакви сменящи се идеологически призми, с които го четем. Било сини, било червени. Така че, понякога наистина чужденците с непредубедено око откриват неща, които не искаме да видим.
И няма да забравя, Румен Стоянов, преводачът на Маркес, на една конференция за Вапцаров преди години каза, че всичките  тези интелектуалци от Испания и португалоезичния свят ако те имат фигура като Вапцаров, за тях ще е достатъчно че това един световен модерен поет, който е имал гражданска позиция. И те биха го обожавали биха го почитали дори само заради това. А ние  търсим, ровим антифашист ли е, терорист ли е, комунист ли е.. Потънали сме в тая политическа обсесия..
Няма скоро да се успокои този дебат. Но в същото време, аз се убедих в работата си, че каквито и документи да се появят нови, вече е известно, че Вапцаров не е този железен герой, че е направил самопризнания, че е молел за милост, каквато не е получил, въпреки всичко това, хората ще го обичат заради неговата поезия, а и заради неговата човешка естественост и простата човешка драма, която той е преживял.

-Как съживяването на музея, показването на детайли от биографиите на трорците може да ни научи да ги възприемаме в цялата им  сложност?  

-Да, трябва  да мислим сложно, дълбоко за тях. Когато бях  директор на Националния литературен музей през 2010 година още по-рано даже, ми хрумна тази идея за литературните разходки и наравих няколко публикации и измислих една програма „Живият музей“. Защото специално литературните музеи са доста статични и застинали. По някакво стечение на обстоятелствата, идеята ми съвпадна със фестивала „София диша“ с едно издание точно на ул.„Ангел Кънчев“ И слязох на улицата и в една от от шатрите на едно въженце закачихме илюстрациите на Капка Кънева  върху стихотворения за деца ан Вапцаров. И много хора не вярваха, че Вапцаров е писал за деца.  Както и не знаеха, къде е музеят на Вапцаров.
Тази година  има 110 годишнина (роден е на 7-и декември 1909г) и също ще трябва да измислим някакви атрактивни неща. Но мисля, че стенописът на Франсиско Босолети, е едно достойно подобно „улично“ събитие.  (фондацията, която го привлече е Urban art’s creations с Ясен Гешев и Йордан Радичков-внук). Така че в този план-живия музей, мисля, че сме направили нещо в контекста на годишнината.

-Много е важно събуждането на любопитството. Вие имате развита дарба да обръщате внимание на детайла, в каква степен именно детайлите правят жив образа, оживяват музея, какво значение имат за обогатяването на образите на творците
-Така е, през невидимите или малко известните експонати се създават истински културни събития. Музеят е много богат с архивно наследство- вещи, снимки, предмети, а тази автентична битова част не винаги е видима. Затова аз поддържам интереса като вадя от време на време от фондохранилището  някой свръхценен и по-малко известен експонат. Миналата година това беше Червеният бележник от Годеч, по времето, когато Вапцаров е бил интерниран там. Е, трябва да ви кажа, аз самата не очаквах такъв огромен интерес.  Показването беше придружено с покзанията на Светослав Минков.Това е първият процес на Вапцаров, за който хората знаят, но не така обстоятелствено както за втория процес, когато е осъден на смърт. А той е съден след Соболевата акция и интерниран в Годеч, и когато  се гледа делото  приятелите му, юристи, решават да изградят една защитна стратегия- да се пледира, че Вапзаров е много голям, известен поет. А той не е такъв по това време, издал е „Моторни песни“ като самиздат, малко е бил забелязан, има пет рецензии в не много четени издания. Но Светослав Минков, който е още млад, но вече много авторитетен, се съгласява да го защити и то така блестящо, че Вапцаров е оправдан. После Светослав Минков се е обвинявал, защото си е казвал, че ако не го бяха оправдали, щял е да бъде здържани или интерниран и нямаше да се стигне до втория, фатален процес, в който не е имало милост.
Екпонатът беше свързан и със тази много силна колегиална защита.

Каква е  връзката между първата Ви отдаденост- Яворов, за когото сте писали мого, изучавали и изследвали, и сегашната-Вапцаров- още повече че култът към Яворов съществува и в сем. Вапцарови? Черна маска и днес виси над спалнята на Вапцаров?

-И за мен винаги един от най-силните експонати, ключовата реликва, репрезентативната музейна вещ тук, това е била черната маска на Яворов. Не вещ, която е свързана пряко с Вапцаров. А екпонат, свързан с друг поет. Яворов, както е мой култ, така е бил култ на цялото семейство Вапцарови. Йонко Вапцаров и Яворов са близки съратници още от 1902 година, от Илинденско-преображенското въстание, а през 1912 заедно завземат Кавала.
И това е една изумителна история, за която са писали и проф.Михаил Неделчев, и проф. Милкана Бошнакова. Но за мене беше много важен този психологически ключ, който открих, внимателно четейки спомените на четниците и другите трима воеводи.Тогава забелязах, че той е казвал (има такъв документиран запис) „Момчета, по този път, по който вървим днес, някога е минал апостол Павел и е наложил християнството в земите на македонците.“ И тогава разбрах  този човек, който е бил физически слаб като дете и с крехка психика, сестра му описва как не се отделял от полите на майка си, тревожността му е била характерна, както и трагичната устроеност на неговата душа. (Нямаше да напише „Арменци“ да речем, ако нямаше тази нагласа). Но когато мислим само така Яворов, пак не сме точни, защото това е вярно,  но понякога тази двойнствена душа поражда и светли митове. Защото той самият вярва да стане чудо от библейски тип. Да се превземе един гарнизонен 50 хиляден град без да пукне пушка, без да се порлее кръв, с един блъф, с една лъжа-че има български войски, горе, на панорамата над града. И градът се предава на четиримата воеводи: Пейо Яворов, Йонко Вапцаров, Христо Чернопеев и Михаил Чаков и техните 15-тина момчета. Как става това – Яворов е бил толкова могъщ в своето въображение, че не само го е повярвал, но го е внушил и на другите войводи, които са били по-реалисти. Това е силата на неговото духовно въздейстие. Така че, този чуствителен, тревеожен човек когато има кауза, преодолява своите неврози, страхове, фобии и става съвсем друг.  И това е един друг Яворов, за когото трябва да мислим и да почитаме.

– Казвате че драмата Яворов-Лора има рефлексия във взаимоотношенията Бойка-Вапцаров?
-Ами да, Никола Вапцаров има прекрасни любовни писма до Бойка,на които, за съжаление, оригиналите са в неизвестност. Но те са публикувани от самата Бойка. И в едно от тях Вапзаров точно това казва:“.. какви истории има: Петрарка-Лаура, Яворов-Лора, и казва „аз не съм Яворов, но ти Боя,(той така я нарича)-можеш да бъдеш Лора, защото си обикновена жена.“  Така че, има драма в това семейство, но тя е  някак си по-битова, за разлика от античната епична война между Яворов и Лора. Но култът Яворов, семейният култ на Вапцарови, оттеква дори и в тази любовна кореспонденция и въобще поставя знак върху отношенията в интимен план. Дори според мен, в тази великолепна балада „Прощално“, заради която за мен доста неочаквано, Бойка и Вапцаров станаха любовната двойка на века в проведената класация. Винаги съм мислела, че това могат да бъдат Яворов и Мина, Яворов и Лора, Мара Белчева и Пенчо Славейков, но изведнъж се оказа, че хората избраха Бойка и Вапцаров. Може би защото не познават в дълбочина тяхната семейна драма. А и просто заради възхищението си към този текст. А това е всъщност текст за несподелената любов:
Понякога ще идвам във съня ти,/като нечакан и НЕИСКАН гостенин/ не ме оставяй ти отвън на пътя/ вратите не залоствай/
В основата на драмата е смъртта на двете им деца. Тя, Бойка после, малко послъгва в мемоарите си, че е знаела всичко за конспиративната дейност на Вапцаров. Истината е, че донякъде се е досещала естествено, като една жена, на която мъжът ѝ не се прибира с дни и нощи. Той не е бил по времето на тежката ѝ втора бременност, до болницата я придружава Борис, братът на Никола.
Другото обяснение-Вапцаров не случайно има отношения с Иванка Димитрова, която, освен че е много красива, аристократична, изповядва левите идеи, дава квартирата си за срещи. Било е невъзможно да не се влюбят освен в общите идеи, и един в друг. Тя отива във концлагер, съдена  е в същия процес заради това, че е въвлечена от Никола Вапцаров в конспирацията. Така че, сложни са взаимоотношенията, но е крайна и спекулативна версия, че „Прощално“ е посветено на Иванка Димитрова, а не на Бойка.

То е на „жена ми“ Друг е въпросът, че Бойка има грехове. И текстологични, в голяма степен. Тя е твърдяла, че освен двата запазени оригинала-единият е тука, в тетрадката с последните 7 записа на стихотворения в затвора, а другият е в черния бележник Байер. И в двата оригинала стихът е „понкога ще идвам във съня ти, като нечакан и НЕИСКАН гостенин“, а не, което се тиражира благодарение на нейния спомен и нейното твърдение, че е имало един друг, последен запис на едно листче- „като нечакан и ДАЛЕЧЕН гост“. Което е доста по-меко и благовидно. Но факт е, че си остава следващият стих- „не ме оставяй ти отвън на пътя,/ вратите не залоствай.“ Той е красноречив. Така че, сложни са били отношенията в това семейство. Но както не трябва да идиализираме Бойка Вапцарова, така и не трябва да я демонизираме, защото тя пък например, е дала на държавата  този апартамент, който изплаща на Магда Кондова-лелята на ВапцароввАмерика. На нея дължим този музей.

Бойка и Никола Вапцарови, Антон Попов и Иван Керезиев 05,04, 1940

Аз винаги мисля балансирано за своите герои и героини не изпадам в ефектни крайности, които много се харесват от популярната аудитория. Но мисля, че този по-градивен и по-смислен начин на литературна история ми е спечелил име на   honour archivarius както ме наричат. Вярват ми и когато пиша за десните си любимци, като Фани Попова-Мутафова, вярват ми и когато пиша за Никола Вапцаров. И това за мен е велико професионално удволетворение.

-Как ще отпразнувате годишнината?
-На 23-и юли ще направим една дарителска вечер.Тази година постъпи като дарение един много добър живописен портрет на Никола Вапзаров от художника Добри Добрев, освен това една малка пластика „Секач“ на големия скулптор Стою Тодоров, пластиката е малка, но има монументално излъчване, младият утвърден скулптор Красимир Ангелов подари един бюст на Христо Смирненски, а внучката на фотографа Тодор Славчев направи дарение на дигитални копия на своя дядо- една оттях е снимка на двете майки на баба Елена Вапцарова и на Елисавета Измирлиева.

Едната дребничка, мъничка женичка е майката на Смирненски, а баба Елена-се извисява. Но си личи, как те, двете, се обичат. Малко позират, малко са се наконтили, личи си, че пристилката на баба Елена е извадена от раклата със сгъвка по-средата..Ще направим скромна, но различна дарителска вечер на 23-и, в 19 ч. Преди това има рецитал на паметника на Шмиргела зад Художествената галерия, в който участва като поет и нашият директор Атанас Капралов. Ще има и други събития, поклонение на гарнизонното стрелбище, роднини на Вапцаров вицепрезидента г-жа Илиана Йотова ще присъстват вечерта ще завърши във Високото пространство.
А на следващия ден в Годеч, където стана традиция след показа на „Червения бележник“, което беше наистина едно свръхсъбитие, аз ще направя една беседа  „Култът Яворов в съдбата на Никола Вапцаров“  и там ще представим книгата ми-„Световете на Яворов“, в която ги има двата сюжета, които ги свързват-Черната маска и историята за превземането на Кавала.

(Следва: Катя Зографова за спомените на Дора Конова. Допълват или преобръщат представите ни за драмата Яворов-Лора?)

 *Катя Зографова е родена на знаковата дата 11-и май, в Панагюрище в учителски, свещеннически род със стари корени, но и с корени от Бургас по бащина линия.

“ Съвързана съм духовно с Панагюрище-  Нямам къща там, но духовно принадлежа на този град и всяка моя книга, включително в последната за Яворов, се оказва, че има по някаква панагюрска следа. Тоест, аз винаги, като някакъв психологически талисман търся историите и следите в българската история и култура, които ме отвеждат  да живея духовно в Пнагюрище.“
Катя Зографова е започнала в Родна реч със стихове и разкази, става литературен критик в младите си години. Пише не женски, не похвално, нейните първи литературни открития са Иван Кулеков, Иавайло Диманов, Иван Ненков.Днес е пгълната от музейното дело и литературната история, получава наградата за литературна критика „Нешо Бончев“, но се опитва да поддържа критически рефлексии и активност. Неотдавна представи Румен Денев, който живее в Казанлък и за когото да се говори, че е гений, но публиката не подозира че той съществува.
Важно нещо е, да имаш критически рефлекс, но аз се отдадох на литературната история, защото много по-силна е тръпката, когато възкресиш едно напълно забравено или забранявано име“.

Автор на  : „Вечните странници (Из тайните на митологичното в българската литература)“ (1996), „Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта“ (2001), „Интелектуалецът Емануил Попдимитров“ (2001), „Орчо войвода или преображенията на българското юначество“ (2006, І и ІІ изд.), „Многоликата българка. Забележителни жени от Възраждането да наши дни“ (2006), „Любовен архив“ (2007), „Забравеният възрожденец Динко Зограф“ (2008; 2010, ІІ доп. изд.), „Никола Вапцаров: Преоткриване (Документална сага)“ (2009). „Знаменити, забравени, забранени“,( 2015)

 

Коментари

comments