КНИГИ, БЕЗ КОИТО НЕ МОЖЕМ

0
914

 В далечната 1963 година появата на „Един ден на Иван Денисович“ в превод на Венцел Райчев беше от онези събития, които размътваха водите на приспаното  съществуване и будеха съзнанието за истините и лъжитеза света, в който живеехме. Здравословно и задължително е отново и отново да посягаме към този текст, да го предаваме нататък, да го вместваме в днешното си битие, за да ни спасява от измами и заблуди. Прелагаме ви съвременния поглед и анализ на литературния критик НИКИФОР РАДЕВ.

По случай 100 години от рождението на Александър Солженицин, издателство „Колибри” публикува повестта „Един ден на Иван Денисович” отново в прекрасния превод на Венцел Райчев. А както е известно – няма нищо по-хубаво от класиката в ново издание, особено когато е и с твърди корици.
Едно от най-ценните качества на литературата е способността й в романизирана форма да предава инак трудносмилаеми исторически свидетелства от учебниците. Заглавието на повестта „Един ден на Иван Денисович” описва кратко и ясно нейното съдържание. Действието се развива в трудов лагер в руската тайга през 40-те години на миналия век и проследява един-единствен ден на затворника Денисович от ранни зори до късен мрак.

 

Четенето на Солженицин в 21 век изисква специална настройка и подготовка. Във времена, когато светът вече се е нагледал на войни, кръвопролития и беззаконие, „Един ден на Иван Денисович” няма да ни стресне с ужасяващи сцени и по-младата публика трудно може да проумее защо тази повест е била забранена за издаване в Русия. Ужасът в повестта обаче се прокрадва между редовете, сред проникновението, че на лагерника най-големият враг е лагерникът, а на гражданина – държавата. Авторът пише: „В тайгата законите не важат. Но и там живеят хора. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.”

Самият Солженицин прекарва известно време в лагери за тежък принудителен труд в системата на ГУЛАГ. Именно поради тази причина се смята, че голяма част от повествованието в „Един ден на Иван Денисович“ е базирано на лични преживявания. Оказва се, описването на един студен януарски ден от лагерния живот е достатъчен, за да се нарисува обща картина не само на битката със студа и глада на бачкаторите, а и на техния разклатен вътрешен свят. Повестта засяга важни теми като липсата на справедливост, желанието за оцеляване, съхраняване на достойнството в името на истината.

Може ли да са щастливи дните напук на глада, мизерията и студа? Финалът на „Един ден на Иван Денисович” завършва с библейски препратки и разсъждения между героите за смисъла от молитвите и чува ли ги изобщо господ, след като по 10-20 години те са лагерници в тайгата, далеч от семействата си. Главният герой заспива напълно доволен в студената януарска нощ: не е в карцера, на обяд е изял една каша в повече, успял е да си купи тютюнец за една цигарка. Завършекът на повестта е сякаш щастлив. Вероятно Солженицин се уповава на крилата фраза, че липсата на нещастие, всъщност е щастие, завършвайки повестта с изречението: „Измина един ден от нищо непомрачен, кажи го, щастлив”.

Александър Солженицин (1918–2008 г.) е световноизвестен руски писател и есеист, дисидент, обявил се открито срещу тоталитарната система в СССР; носител на Нобеловата награда за литература през 1970 година. В края на Втората световна война е арестуван и изпратен в трудов лагер от системата ГУЛАГ. В периода на десталинизацията е реабилитиран и издава първата си книга – „Един ден на Иван Денисович“ (1963 г.). Скоро след това произведенията му са забранени, разпространяват се чрез „самиздат“ и се издават в чужбина. През 1974 г. е принуден да напусне родината си и се установява в САЩ. Сред творбите, донесли му международна слава, са и „В първия кръг“, „Раково отделение“, „Архипелаг ГУЛАГ“. След краха на комунистическия режим отново се завръща в Русия.
автор:Никифор Радев

Коментари

comments