УСПЕШНИ ЛИЧНОСТИ – МИЛЕНА КЪНЕВА: „При всеки човек идват точните истории“

0
2609

Красива жена, актриса, журналистка, режисьор, документалист – всичко, което е Милена Кънева може да се обобщи в една дума – приключенец. Човек, за когото  светът е сцена, а ролите, които и поднася животът, са средство за опознаване на себе си и другите. „Нещата се получават, когато поемеш риска на предизвикателството, важното е да последваш нишката на съдбата с отворено сърце“.  Казва сякаш тя чрез всичко, което прави.

Независимо дали разкрива задкулисието на светски или политически събития, или човешки съдби на хора и места, забравени от бога било в Бразилия, в Мали или Мианмар, тя се отдава на работата си със страст и всеодайност. Причините за което имат своето генетично обяснение. Получила е като дар от съдбата любовта на семейството си, на забележителния си  баща, режисорът Никола Кънев, човек, отдаден на две страсти- театъра и морето.


Документален филм  изстрелва Милена Кънева в орбитата на световното внимание: „Тотал-но отричане„, (Total denial) печели първа награда на фестивала One World в Прага  2005 година. Това е филм, който 5 години  снима в Бирма, Европа и САЩ, и с който разказва историята на едно   дело, заведено и спечелено от 15 селяни от джунглата  на Бирма (Мианмар)срещу две международни нефтени корпорации. Наградата й връчва лично Вацлав Хавел. Филмът има номинация за Оскар. Как стига до него? Историята на живота й е също като на кино.

Как от театъра с който си закърмена, стигна до документалното кино, Милена?
 -В живота ми все едно ме водят някакви ангели-хранители. Едно след друго. Аз много обичам театъра, това ми е семейната традиция, бях в класа на Коко Азарян. Когато завърших, Иван Добчев ме взе и ние репетирахме във Военния театър „Ромео и Жулиета“, след това Леон Даниел ме взе в малка роля. Но ме разпределиха в Разград. По начало трябваше да бъда  разпределена в Русе, при Слави Шкаров, но нямаше бройка. А аз съм родена в Русе, майка ми е русенка, пъпът ми е хвърлен там,  русенският театър е театърът, където баща ми е поставял,  майка ми е играла. Но не се измъкнах от разпределение, като много други и отидох в Разград. И тогава още разбрах, колко е важно да правиш нещата със сърце. Тогава  сякаш „отгоре“ се подреждат. И ето че идва американски режисьор в Русе,  Даниела Фъркова забременава и директорът на Русе се обажда в Разград на своя колега: „Трябва да ми дадеш младо момиче“. Така  ставам младото момиче на русенския театър, влизам за една седмица в пет роли и ме разпределя  американският  режисьор. Пиесата беше „Татуираната роза“ на Тенеси Уилямс. После баща ми постави „Както ви се хареса“, Стефан Савов беше сценограф, постановката беше блестяща,  и с нея разградския театър се класира за финал на фестивал на класическата драма. А в края на сезона играхме на един фестивал в Краков и там се запознах с екипа на една международна кинопродукция, която снимаше филм за Войтила, Папа Йоан Павел II. Татко, който е варненец и влюбен в морето, на следващото лято ме води по покана на приятели в Италия на подводен риболов. Заминахме и в Рим  аз отново се виждам с продуцентите на екипа от Краков, и реших да остана. Естествено имаше любов, без това не може. Но когато останах, разбрах какво значи да няма връщане назад. Липсваха ми баща ми, майка ми, баба ми.


Майка ми, Бояна Кънева, беше прекрасен човек. Красива отвън и отвътре, вечно усмихната, раздаваща се, щедра. А беше обречена да играе в провинцията, защото бе „неблагонадеждна“(В ролята на Албена в Русенския театър и в Малки пиеси от Чехов).

-Да се хвърляш напред с главата в дълбоката вода май те е учил все пак  баща ти?
– Това са едни от първите уроци, той ме учеше „моето момиче, ако можеш да плуваш на един метър дълбочина, можеш и на 1000 хиляда“. Не се страхувай.  Моят дядо Боян Кънев е строител на пристанището във Варна. Построил е мостика, който сега го няма, но на него имаше  кули за скачане от 3 и от 10 метра. И на 2 години, имам  жив спомен, аз с едни опашчици за ръка с татко, който ми казва: „Хайде сега Миленче, поеми дълбоко въздух и скачаме заедно“. И двамата скочихме. Беше ме предупредил под водата да се хвана за врата му и  целият плаж се беше събрал да гледа в потрес. Но така ме научи, че да плуваш и да се гмуркаш на дълбокото е е най-голямото удоволствие. Така ме зарази с този негов дух на откривателство, на стремеж към пътешествие и поемане на риск.
А този филм за бирманците, той ми промени тотално живота. Тогава аз  изоставих Рим, Италия, започнах да живея като номад межу Азия, Лос Анжелис и Сан Франциско, където бяха федералните съдилища.

-Разкажи още нещо за историята на този филм, къде може да бъде гледан?

– Махнала съм го отвсякъде, защото е време да му направя продължението. Сега историята ще е още по-интересна. Ка са уа(главният герой) вече не е невъзвращенец, може да се върне, организацията му е изключително активна, защото итам, както навсякъде, когато се освободят крехките демокрации биват нападнати от корпоративните акули, които искат да им изядат богатствата. Иначе историята е за едни селяни – карени(минимална част  от мултиетническото население на Мианмар),  които изгубват всичко, военните им изгарят им селата заради построяване на газопровод от две международни компании-френската Тотал и американската тогава Юникал, сега Шеврон. Но в съдилищата печелят делото благодарение на един американски закон, създаден на базата на случай от преди 250 години, въведен от The founding fathers- бащите основоположници, който гласи, че ако нечии права са засегнати извън Щатите, но от представители на щатски граждани, ощетените могат да бъдат защитавани в щатско съдилище. Главният герой  е карен- Ка са уа, един от лидерите на студентското движение, който  среща едно младо момиче, Кейти Редфорд, студентка по право, от тези неправителствени организации,  защищаващи интересите на местното население. Тя става преводач и водач на Ка са уа и той й  разказва за този газопровод, за който никой не знае. Тя толкова се потриса, че като се връща в Щатите, споделя с професора си (който след като излиза филмът е съветник на Джордж Буш -младши). Тогава той иказал:“ Хубаво Кети, Кети но няма закон, който да ти помогне да защитиш правата им“.  Тя обаче не се предава, намира този AlienTort claim и решава да пробва да го използва. И делото се превръща в прецедент. Влиза в учебниците по право.
Филмът след награждаването беше прожектиран в Колумбийския университет по специалното желание на Вацлав Хавел и тогава ректорът повдигна въпроса: „Как сте могли да влезете да снимате във федерално съдилище? Това е нещо недопустимо“. Какво, отговорих: „Прекрасно е да си българка, която живее в Италия и да не знаеш за тази забрана.“  Оказа се, че  имало правило при изключителни случаи да се допусне една камера при поискано разрешение, а аз бях поискала такова, за да може от този материал да се възползват другите медии. Но никой не ми поиска.

–  Пак да те питам, как от  живота в театъра със своя затворен свят, изведнъж се хвърляш в тази международна история, която изисква много труд и подготовка, изпълненена е с неизвестни?  Как се запалваш да тръгнеш по дирите й?
– Прадядо ми Никола Кънев, на когото е кръстен баща ми, има и малка улица на негово име днес, защото е бил от основоположниците на демократическата пратия, е бил адвокат и е завършил в Екс де Прованс. Чичо ми Милен също е бил правист, на когото не са му разрешили да практикува след 9-и, братовчед ми Радан (Кънев) наследи професията, а и аз като малка съм искала да съм адвокат за да защитавам правата на другите. И като се върна назад, в многото репортажи, които съм правила, това е пак си е адвокатска работа, но чрез жунализма. А как станах журналист? Съвсем импровизирано станах и то за една от световните агенции WORLD WIDE TELEVISION NIEWS,  която няколко години по-късно Associated press я купи. Започнах да работя като продуцент на новини  през 90-те години, когато започна кампанията „Чисти ръце“, разобличенията на  Бетино Кракси, когато Берлускони влезе  в политиката. Мене политиката от малка ме е вълнувала, защото пак баща ми ми го е предал: „Човек трябва да е буден. Да следи, да се съпротивлява“.Защото ако не следи човек какво правят хората, които уж трябва да го представляват,  попада в лапите на една върхушка, котято няма съзнанието да работи за другите, а  работи за себе си и понеже знае, че е за кратко във властта, тя е ненаситна. И се оказа, че макар и да не бях завършила журналистика, актьорските качества много ми помагат. Имах ексклузивно интервю с Кракси, когато никой не можеше да стигне до него. Как стана? Понеже нямахме условията, големите агенции, колегите италианци, ми се обаждаха по телефона да ми кажат преди да пуснат новината -това и това се случва и ние с моя колега и приятел Нучо Кастилионе яхнахме  мотора с бетакам камерата  между него и мен и до нас с едно моторино още един колега. И   когато бомбите избухнаха на Сан Джовани през нощта, бяхме първи, преди полицита да затвори квартала – бяхме вътре. И предадохме по целия свят неща, които Ройтерс снимаха отвън. С тях бяхме конкуренти на терен, но иначе заедно си пиехме кафето.
Когато Берлускони за пръв път се яви, чуждите телевизии нямаха достъп до него.Той направи първата си среща във Флоренция. Тази зала, в която се случваше всичко, имаше едни огромни завеси. И когато завърши обръщението, той тръгна с бодигардовете си, телевизиите тръгнаха с него, а ние бяхме първи с Нучо. Между  него и мен имаше стена от яки момчета, но понеже много хора тръгнаха, се получи така, че те се овъртяха и оплетоха  в тези завеси, които се откъснаха и паднаха върху нас. И аз, пак благодарение на баща ми, че ме изтренира да имам дълга апнея заради подводния риболов, бях отдолу, борейки се да се измъкна без да дишам и в един момент, като се показах на бял свят, в ръцете си държах Берлускони. Буквално, защото той е нисичък.

-С доста едра риба си се оказала в ръце.
-Да. Поемайки въздух, аз моментално казах „Комендаторе, рискувах живота си за това интервю с вас и сега ви държа в ръцете си“. И той с чувство за хумор започна да се смее, бодигардовете ме изскубват от него, но той казва: „Не, не, синьората – не“. Измъкнах и оператора и получихме от него първото интервю, докато RAI бяха на 15 метра разстояние. И тогава той ме представи на своя асистент Николо и каза,“ Когато сеньората иска интервю, аз съм на разположение“. И преди да стане министър-председател, всичките интервюта ни ги даваше на нас. Когато го избраха, аз никога повече не го потърсих. Тръгнах да правя документални филми. Но тогава беше излязла фразата „не гледайте къде  Берлускони, гледайте къде е Милена, та ще ви заведе“.

– И как все пак, от този водовъртеж от светски и политически събития изведнъж се впускаш да изследваш и разказваш истории, далечни на светската суета?  
–  Не съм се ласкаела от светлините и блясъка, приемала съм го за нещо естествено. Мен винаги ме е вълнувало какво е добро за всички. Лондон    имаха една седмична рубрика за дълги репортажи, и понеже ни имаха доверие, аз бях човекът, които им предложи да отидем в Руанда  веднага след геноцида. Направихме репортажи за  хуту и тутси, племената , които се сражаваха под  един вулкан, Нирагонго.  Имаше предупреждения, че всеки момент може да избухне. И тези два лагера единият милион и нещо, другите 800 000 души, няма къде да бъдат спасени. С моя оператор смятахме, че ще бъдем качени на хеликоптери да заснемем вулкана, но се оказа, че  няма и ние станахме  една сутрин в 6, изкачихме 3600 м., за да снимаме отгоре.
Всички тези неща съм правила, със ясното съзнание, че разказвам истории, които са важни, на мен обикновено попадат истории, които на другите не попадат. И тогава имам чувството за дълг.  Така беше и с „Тотал-но отричане.“
Знам, че в живота винаги има един път, по който те водят.

„ Радвам се, че доживях 95 години, за да видя, че отново се говори за България….Бих искала сега отново да уча български“ https://obache.bg/11525/balgarskata-pamet-v-otrazheniyata-na-vremeto/

И срещата ни беше някак си предопределена. На изложбата „България в стъклото на времето“. Изведнъж пред мен застава една прекрасна жена, с която имахме чувството, че отнякъде се знаем.
Питам се, какъв е пръстът на съдбата да разкажеш и тази история за българина Марко Близнаков, чийто наследници в Италия пазят националното самосъзнание три поколения? Дали не е това историята  на твоето завръщане?
  -Аз вярвам в тези знаци, които се случват уж случайно. Бях във офиса на фондация „Ценности“ да се запознаем  с Антонина Стоянова. Обща приятелка ме беше поканила на концерт  фюжън джаз с гайда, а аз бях с камерата и го заснех. И когато отидох да  дам филмчето, попаднах на разискванията как да се направи изложбата. И видях тези уникални плаки, увити в  парчета от  стари вестници- обвивки носещи новини от 30-те години, подарени от една стара графиня, носеща спомена за българския си произход,  аз казах – ама защо не я намерите, да разкаже историята. И няколко месеца по-късно Ирина Дилкова, с която се познаваме от Рим, ми звънна ентусиазирано и казва – намерих я!
И ние отидохме с Ирина и толкова ни развълнува тази жена, накрая се разлаках, когато говори за българския характер, който може да преодолее всичко.Една жена, която е живяла  в България само от 2 до 5 годишна възраст. Но носи българския си характер, наследен от дядо си Марко Близнаков.  мъжът й, бащата на трите й дъщери  е бил в Далмация, когато се връща от плен открива, че баща му  е убит от югославските партизани с камъни. Замъкът и м е отнет..изведнъж  Видях как нещата, които са били преживявани  и в моето семейство, не са далече от тази история…
При всеки човек идват точните истории.
Но има още за разказване. В сегашния филм разказваме как са тръгнали тези снимки от България и как се връщат, благодарение на Надежда Близнакова, но в дългия вариант искам да разкажа и нейната история. Джеймс Джойс е мое откривателство, защото се оказа, че  писателят Итало Свево е женен за сестрата на жената на Марко. Тъстът, Джоакино Венециани, ги изпраща двамата да откриват в Лондон офис на компанията, защото е измислил боя против ръжда, предпазваща корпусите на корабите. Това в началото на века е голямо откривателство. А Свево с Джойс са големи приятели. По време на Първата световна война част от семейството се спасява в Цюрих и там Джойс преподава английски на двете дъщери-лелите на Надежда Близнакова. Открих, че и Надежда е написала книга за живота си. И там разказва за салоните,как по някое време Джойс е учел оперно пеене-имал добр глас, а пък Свево е бил цигулар. Едни истории и епохи, които се преплитат толкова интересно, че  си казах-трябва да се доразкажат.
Аз искам всичко, което правя, да е вдъхновяващо. Не обичам да правя филми, които те отчайват. Много добре знаем, кои са трудностите колко животът може да е мрачен. Но той винаги има две страни. От нашата гледна точка обаче зависи дали ще го обърнем откъм хубавата страна. И това е друг урок на бащ ми, единствения по режисура, който ми е дал: когато ми казваше каква е разликата между доброто занаятчийство и изкуството. Даде ми го пример от музиката, с Моцарт и Салиери -че в изкуството има полет на духа. Ако когато излезеш от концерт, кино, театър, да усещаш, че не стъпваш по земята, че вярваш в доброто-това е изкуството, което окрилява душата, дава ти сила да преодоляваш всички трудности. И Надя Близнаков, тя  го каза като послание за българите, които се учувстват все нещастни, неокрилени имат нужда да си припомнят, да срещнаст такива стойностни хора.
Затова, когато  ме питат – не ти ли липсва театърът, киното, казвам – то театърът е навсякъде. Просто сменям ролите.

 

 

Коментари

comments