КЛУБ 451 НАЧАЛОТО: ВЛЕЗ В ИГРАТА

0
462

Забавление за четящи хора.
Партньори са издателство Колибри, те ще дават награди на успелите да спечелят членство в клуба, условието за участие е да влезеш в играта.
Защо го правим? За да установим демоде ли е четенето, да върнем престижа на четящия човек, да превърнем книгата в средство за общуване, да накараме повече хора да заобичат книгата и се отдадат на удоволствието  да пътешестваш на крилете на книгите. Даваме старт на началото с един разговор за страстта към четенето с Кремена Димитрова, директор комуникации на издателство Колибри, страстен читател и апологет на четенето.   Когато Кремена говори за книги, а тя е чест и желан гост в културни предавания и културни сайтове, говори с такава страст и убедителност, че мигом ти се иска да отскочиш до книжарницата или библиотеката, за да се снабдиш с препоръчваното четиво. Пътят към книгата в личната й биография прилича донякъде на литературен сюжет, който челите забележителната Елена Феранте, могат да разпознаят. Като доказателство, че когато превърнеш любовта към четенето в своя съдба, животът ти става увлекателен като литературен сюжет. Като потвърждение на крилатата фраза на Маларме, че“ Светът съществува, за да се превърне в книга“.

Страстта към четенето заразна ли е? Ти как откри света на книгите? Как можеш да направиш страстта към четенето заразна и за другите?
– Най-вероятно всичко започва в детството. Дълбоко вярвам, че изборът на професия се корени в начина по който играем, по който порастваме. Като дете много се забавлявах с четене на книги, но и с писане. Тогава правех първите опити да пиша. Гълтайки другите книги, аз си представях какво е удоволствието да създаваш свят. От нищо да направиш нещо. И да си въобразяваш дали този свят, който създаваш, с думите и с картинките, дали реално някъде съществува. И винаги съм вярвала, че думите могат да творят свят. И тази моя детска вяра и наивност прерастна впоследствие в професионално занимание. Не подозирах, че ще се занимавам с книги, защото първата ми страст беше театърът и аз й се отдадох изцяло в рамките на 15 години.  Когато разбрах, че съм се изчерпала, реших, че трябва да сменя сферата си на дейност. В Америка и западните общества има такова правило – човек изчерпва ентусиазма и енергията си за работа на едно професионално място в период от 7 години. След това трябва да предприемеш ново предизвикателство, за да си възстановиш ентусиазма. Не че робувам на предписания и хипотези, но при мен се получи точно така. Причината да спра беше раждането на дъщеря ми. Тогава имах повече време да осмисля и осъзная какво се случва с мен и с какво искам да се занимавам и си казах, не бих могла да правя нещо без страст, и си дадох сметка, коя е другата ми страст освен театъра, където всъщност се занимавах с драматургия- пак с литература, ами книгите са моята страст! Няма вечер в който да не чета. Независимо от всичко. И си казах, книгите- това е, за което искам да работя.

В детството коя беше любимата ти книга? Може да е шаблонен въпрос, но струва ми се важен.
– Като дете една от любимите ми книги беше „Роня, дъщерята на разбойника“(Астрид Лидгрен). Имах два екземпляра, спомням си, подарък за рождените ми дни. Тогава се подаряваха книги, защото беше  най-достъпният подарък. И имаше много смешни ситуации – преглеждаш книгата и ако няма посвещение, просто написваш посвещение и я носиш на следващия рожден ден. Имаше едно такова щафетно подаряване на книги. На мене ми се е случвало няколко пъти на втора страница да видя посвещението, което не са забелязали  и всъщност книгата се превръща в един палимпсест,(старинен ръкопис написан върху друг, по-стар) от който ти разбираш кой е имал рожден ден, кога е роден и какво са си пожелавали. Така книгата пътешества и не се губи, преминава от ръце на ръце. Книгата обаче имаше стойност, когато бяхме деца. Всяко едно семейство независимо какво е, работническо или интелигентско, имаше. Библиотеките ни си приличаха по същия начин, по който дрехите  бяха униформени: цялата поредица „Световна класика“, “Дом семейство бит“ и пр.
Аз бях от работническо семейство. Родителите ми работеха в КТА “Мадара“, завод за камиони. Майка ми имаше по-сериозно отношение към книгите и главно към поезията и от невръстна възраст ме водеше по тържества и банкети да рецитирам стихотворения. Явно артистичните ми способности са били добре оценявани. Аз нямах никакъв страх от аудитория оттогава. И няма да забравя един 8-ми март в т.н. „Червен салон“ на КТА „Мадара“ – голям, като за конгреси. Сред фризирани и ондулирани труженички, аз трябваше да изрецитирам едно стихотворение на Петя Александрова за майката, което разплака всички майки. Оттогава имам отношение към поезията, стихотворенията, книгите, към художественото слово въобще. В тинейджърска възраст бунтът у мен се събуди и реших да отида в училище, в което има най-много момчета. И понеже не ме пуснаха в големия град да уча, а в нашия нямаше езикова гимназия, отидох в мъжко училище, в Механотехникум. Заклет хуманитар като мен, човек на словото, явно не му беше мястото там. Да де, но аз съм адаптивна и там си намерих мястото. Почнах да ходя на олимпиади по философия и литература, всички едвам вързваха тройка по литература,а мен ме пращаха по олимпиади. Още там направихме кръжок по творческо писане и с едно момче от съседния клас, което имаше прякор „Ботев“, пишехме стихотворения, правехме анализи на Далчев, Лилиев и Яворов. И кандидатствх българска филология. Бях приета от първо класиране, но реших да отида по-далеч, избрах културология, продиктувано от желанието ми да разбера повече за това, какво ражда съответнатата литература. Защото всяко едно изкуство е част от една атмосфера, от една менталност, която е продукт на епохата, на времето. Нито една епоха не може да съществува, извадена от времето. Тогава много от моите колеги идваха от НГДК. Те бяха с едни гърди напред. И може би тази амбиция да ги догоня и да им бъда равна, ме караше денонощно да вися в Народната библиотека. Нямаше Интернет, голяма част от книгите, които трябваше да четем, ги нямаше преведени на български, нямаше Амазон. В голямата криза, когато бях студентка, беше проблем дори да си ксерокопираме лекциите. Всичко се пишеше на ръка. Четене и писане, четане и писане. Когато ръката пише, по-добре се запаметява. И може би това беше една от причините, випускът в който бяха, да бъде един от най-силните в тази специалност.

Разбирам какви са предпоставките за твоето умение да изкушаваш с четенето и да превръщаш срещата с книгата в събитие.
– Още в театъра, в който работех, казвах, че  съм театрален прелъстител. Театралното прелъстяване и книжното прелъстяване, изобщо прелъстяването и горенето в това, което правиш, правенето на нещата със страст, са мое верую. Което аз черпя от моята вдъхновителка Изабел Алиенде, която има една прословута TED лекция, в която тя разказва за страстта в писането и за страстта в живота. Как ако ти нямаш страст в себе си, ще извършваш нещата механично  и ако този, който ползва продукта, който ти си създал, ще усети това. А ако си вложил собствената си страст и после този който или чете книгата, или носи роклята, която си ушил, или гледа представлението, което си създал, или дори ходи по улиците, на които си наредил плочките, ще го усети.

Много се умува защо сега не се чете, макар аз все повече да срещам в метрото или автобуса четящи хора. Имам колекция даже от тайно направени снимки. Но проблемът може би е в пропастта между четящи и нечетящи. Как един човек който не разбира потребността да се захранваш ума с четене може да бъде изкушен?
– Ами много трудно. Проблемът е в развитието на технологиите.Това, че технологиите дават възможност за получаване по светкавичен начин на удоволствието, което четенето дава. Само че четенето е бавно удоволствие. За да можеш да го изпиташ това удоволствие, трябва да положиш усилия и да отделиш време. Изисква натрупване, повторяемост и упорство. Създаване на навик. Създава се в невръстна детска възраст. Когато едно дете расте сред книги, рано или късно ще отвори някоя книга.  Навикът за четене и получаването на удоволствие от четенето се тренира и възпитава и се изгражда с годините. Не можеш да произведеш четящ човек веднага. Нужно е в тази мисия да се включат родители, учители и цялото общество. А и престижът на четящия човек трябва да се възвърне. Защото дори е странно днес сред тийнейджърите човек който чете. СТранен изглежда – няма най-новия телефон, айпад, не ходи да гледа в аймакс-а най-новия блокбастър, а чете. Пък и четенето е индивидуално занимание, то е самотно занимание, хората, които са много четящи, са малко самотници. Те получават толкова много при четенето като общуване, че понякога не изпитват дори нужда от общуване. Новите технологии си дават много ясно сметка, че това, което хората търсят в четенето, са  много хубаво разказани истории. И сега ти вече можеш да намериш истории абсолютно навсякъде. В комиксите, в клиповете, в компютърните игри. Между една добре направена компютърна игра и един добре направен филм с ефекти няма абсолютно никаква разлика. Разликата е посредникът – плейстейшънът или екранът. Хората, които обичат да им бъдат разказвани истории, когато четат, трябва да положат едни усилия, а когато са в компютърните игри или във филма, те не полагат усилия. Те са вътре. Тоест, мързелът и ленноста са проблемът, създаващ голямата пропаст между четящи и нечетящи хора. Еволюцията на човека не може да достигне революцията на технологиите. Огромен проблем. Четенето е аут. То е демоде. Губи времето. С което трябва да се надпреварваш. Аз крада време, за да чета. А трябва да съм чела книгите, които препоръчвам на хората.

Как съумяваш да откраднеш това време?
-Аз се чувствам малко като циганче в сладкарница. Искам да опитам и еклерите, и пастичките, и реването, и меденките и Очите ми са жадни и гладни, но колко можеш да изядеш? Същото е и с книгите. Аз искам да прочета всичко, което издава издателството, а е редно да чета и какво прави конкуренцията. Трябва да познавам ситуацията, защото имам глас при издаването на книги – това е част от моята задача, да видя какво се търси, дори понякога да поема риска с нещо, което не се нае дали ще се търси, но ние да го наложим. Това пък е най-сладкото. Намира се време.

Как се работи в издателство, което не се задоволява само с издаване на книги, а развива толкова много дейности, свързани с книгата, разбира се-правите  кинолитературен фестивал, изложби,  четения, срещи с автори и световни фигури, ти самата  представяш книги по медиите, пишеш прекрасни текстове за културни издания и сайтове?
– Така е и аз съм щастлива да работя тук,защото работата ми тук ме връща към първоначалния устрем да се занимавам с култура въобще. Защото ние всъщност тук, в Колибри не гледаме на книгите само като едно книжно тяло, затворило един текст, ами гледаме на тях като на културен факт. Една книга е културен факт за нас, една книга е основа за правене на добър филм, една книга е вдъхновение за фотоизложба, една книга е повод да се обсъждат теми в медията, която създадохме, книгита е повод за разговор, за писане на музика и пак стигаме до въпроса за добрата история. В една книга в основата е добрата история.

Този нов дом, в който се настанявате, той също ще е сцена за разказване на истории?

– Така е, и не случайно се каздва Касалибри, това е нашата къща, нашият малък дворец, в който ще посрещаме всичките си приятели и съмишленици – тези, с които работим и които са наши почитатели и тези, които са любопитни, нашите врати са широко отворени. Вече направихме първата премиера на Пиер дьо Ронсар в превод на Кирил Кадийски, предстои  премиера на Георги Тенев на  новия му роман „Балкански ритуал“ на 27-ми, имаме график за събития почти до средата на годината, тук имаме имаме и кинозала. Тази година за 5-и пореден път предстои кинолитературният фестивал Синелибри и част от по-камерните прожекции ще се състоят именно тук, ще провеждаме семинари дискусии, обучения, свързани с книгоиздаването,  с книгите, с образованието, имаме много идеи и планове.

Към  тази широка палитра от дейности, подчинени на каузата на четенето и общуването с книгата, чрез книгата , ще се опитаме да се присъединим и ние, сайта Обаче.бг, с игра която сме нарекли Клуб 451.
– А пропо, винаги сте добре дошли, ако решите да излезете офлайн и да се запознаете с хората, които участват в нея да нправите своята среща с тях тук, в Касалибри. Ние сме партньори на тази игра.

   Играта започва. Идеята е въпросите да са свързани с книга и автор от предстоящите издания на Колибри,  първият автор, който сме избрали от новите заглави на издателството,е Труман Капоти.
– Много се радвам, че почваме една авторска поредица на Труман Капоти с първата книга „Музика за хамелеони“. И тук е важно да кажа, че тя е с художественото оформление и корица на Дамян Дамянов – един от художниците – илюстратори, с които ние работим. Тя е истинско бижу в пряк и преносен смисъл на думата, защото на корицата има диамант.

Коментари

comments