ПРИНЦЪТ НА ПОЕТИТЕ

0
1163

 „Предците ми от край суров са, мой поете,
там Дунавът студен на Тракия съсед е“.

Когато през нощта на 27 декември 1585 г. в абатството Сен-Ком умира Пиер дьо Ронсар, подготовката за седмото издание на неговите „Събрани съчинения“ вече е започнала. Смъртта все пак е настигнала шестдесет и една годишния поет, но тя никога не ще може да заличи спомена за онзи, когото съвременниците увенчават с титлата „принц на поетите“. Именно за този „принц на поетите“ ни напомня ИК „Колибри“ с великолепното си двуезично издание на неговите творби в превод на Кирил Кадийски, придружено от обширен предговор и подробни бележки, дело на Стоян Атанасов.

Щастливото детство в родната област Вандомоа, престоят в кралския двор в Блоа, пътешествията из Шотландия, Англия, Фландрия, Германия, неочакваната загуба на слуха още на петнадесет-годишна възраст, оттеглянето в родния Посониер – етапите на жизнения път на Ронсар заслужават едно по-внимателно вглеждане. И все пак те не изчерпват духовната му биография, а тя е далеч по-богата от житейската.

Когато Ронсар се ражда през 1524 г., френският Ренесанс е в своя разцвет. Поради тежките икономически и духовни последици от Стогодишната война той настъпва един век по-късно от италианския, но бързо набира сили, раждат се и първите шедьоври в музиката, живописта и особено в литературата. Гениалният несретник Франсоа Вийон вече е извел поезията до радостите и тъгата на обикновеното човешко всекидневие и е посочил пътищата, по които след него ще се втурнат Клеман Маро, Франсоа Рабле. Те осъществяват прехода, който дава възможност върху френския литературен небосклон да заблести групата поети, наречена „Плеяда“ – първата национална поетическа школа в Европа през Възраждането. През 1542 г. Ронсар написва първите си стихотворения. След смъртта на баща си той заживява в Париж в дома на дипломата и хуманиста Лазар дьо Баиф, а от 1547 г., заедно с Жоашен Дю Беле и Антоан дьо Баиф постъпва в колежа „Кокре“, където учи при известния елинист Жан Дора. По-късно към Ронсар, Дю Беле, Дора и Дьо Баиф се присъединяват Реми Бело, Понтюс дьо Тиар и Етиен Жодел. Така възниква „Плеядата“.

Възгледите на групата ентусиазирани младежи са отразени в „Защита и прослава на френския език“ от Жоашен Дю Беле.

Целта е да се създаде нова програма за поетическо творчество. Поетите се обявяват против сухата и схематична придворна поезия, за обновяване на френския поетически език, за създаване на нова поезия, която да съперничи с най-добрите образци на античните и със съвременните им автори. Макар и да се учат от древните, поетите трябва да творят само на френски, защото „няма достойни и недостойни езици“.

Така „Плеядата“ извършва смела реформа в литература¬та: за първи път са въведени жанрове като одата, сонета, елегията, комедията, трагедията и т. н., а старите литературни форми са наситени с новия дух на времето.

През 1550 г. Ронсар публикува „Оди“ – книга, която по блестящ начин отразява изискванията за новата поезия и го прави най-ярък неин представител. Вдъхновен от Пиндар и Хораций, стихът му се отличава с почти непознати дотогава музикалност, гъвкавост и лекота. В „Оди“ поетът възхвалява земните радости, приятелството, любовта и природата, но застъпва и гледището за високото предназначение на поезията, разработва гражданската и патриотичната тема. Макар дълго непризнавани от двора и краля, „Одите“ донасят на Ронсар славата на велик поет. Най-голяма заслуга за това има великолепната любовна лирика на твореца. Любовни стихове и сонети са посветени на жени, които по различно време са пресичали пътеката на неговия живот. В началото тези творби са повлияни силно от Петрарка и подражателите му, но впоследствие в тях се открояват самобитната Ронсарова образност, естествеността и простотата на лирическото преживяване. Близка до платонизма и галантния петраркистки дух, по-късно любовната лирика на Ронсар придобива по-земни и по-общочовешки измерения – да обичаш и да си обичан е най-важното в човешкия живот. Идеалът е не само в духовното общуване, но и в сливането на телата. Поетът майсторски пресъздава физическата красота на жената, открива радостта и удовол¬ствието във всичките му проявления при срещите с любимата. Чувствата са предадени просто и искрено. Ронсар разбира, че любовта, младостта и красотата са неделими и затова, верен на своите разбирания, съветва обичаната жена в едно от христоматийните си стихотворения:
„Живей, недей мисли за утрешния ден
и късай розите на младостта навреме“.

Но любовното чувство не изчерпва емоционално-тематичния спектър на Ронсаровото творчество. Така в сборника „Химни“ (1555-1556 г.) преобладават философските мотиви – разсъждения за живота и смъртта, за нравстве¬ния дълг, за превратностите на съдбата. Тази книга също не може да спечели благоразположението на двора и като заклеймява съществува¬щите порядки, Ронсар отново се приютява в замъка край реката Лоар. Дори и по-късно, когато официално е поканен като първи поет в двора на Шарл IX, Ронсар запазва гордостта и достойнството си и щом животът в двореца започне да го задушава, бърза да се прибере в провинцията.

Поетическата му лира не остава безразлична и към обществените сътресения във Франция. През 60-те години Ронсар публикува „Наставления към младия крал Шарл IX“, „Разсъждения за бедствията в наше време“, „Отговор на хулите и клеветите“ и други творби, с които не само проявява смелост и политическа мъдрост, но и  ут-върждава като задължение правото на поета да се включва активно в обществения живот.

Едва навършил 40 години, поетът е принуден от болестите все по-често да напуска Париж и все повече да се усамотява. До края на живота си той се отдава само на поезията – работи върху епичната поема „Франсиада“, поправя старите си стихотворения, пише нови. Влияние¬то му като водач на „Плеядата“ и творец, утвърдил и издиг¬нал всички поетически форми на своето време, е толкова силно, че втората половина от XVI в. във френската литература се нарича „векът на Ронсар“.

Интересна е посмъртната съдба на поета. Макар че с последните си творби и най-вече със „Сонети за Елена“ той подготвя появата на френския класицизъм, Малерб и Боало го пренебрегват. Поезията му е преоткрита едва от романтиците през двайсетте години на девет¬найсетото столетие.

В България поезията на Ронсар е позната сравнително късно. Доколкото ми е известно, първият превод – стихотворението „Смъртта на Мари“ – се появява през 1920 г. в списание „Зеница“. Други преводи се печатат чак през 60-те години, но до излизането на тома с негови стихотворения в ИК „Колибри“, творби на Ронсар, пресътворени на български език, се срещат сравнително рядко в периодичния печат и в няколко антологии на френската поезия.

Когато говорим за великия поет, не бива да забравяме и нещо друго: от два века името му се преплита с името на нашата страна. Става въпрос за произхода на Ронсар и за спора, воден от различни учени по този проблем.
В елегията си, посветена на Реми Бело, поетът заявява:
„Предците ми от край суров са, мой поете,
там Дунавът студен на Тракия съсед е“.

В научния спор, продължил близо две столетия, се намесват редица видни френски, унгарски, румънски и български изследователи и литературоведи. Но след като преди четиресет-петдесет години той позаглъхва и българското потекло на Ронсар започва да изглежда по-скоро като романтична легенда, се появяват публикациите на журналиста Любомир Йорданов за произхода на Ронсар в бр. 3 на списание „Отечество“ от 1976 г. и в бр. 7 на списание „Пламък“ от 1981 г. Авторът посочва открития от него в Ронсаровото досие в Националната библиотека в Париж  документ под № 30, който гласи „Бодуен дьо Ронсар от България, капитан на унгарци, които той отведе във Франция при краля Филип дьо Валоа…“

По инициатива на Любомир Йорданов и с решение на тогавашния Комитет за култура, както и със съдействие от френска страна, през 1981 г, във Великотърновския университет „Кирил и Методий“ е открита музейна сбирка, посветена на живота и творчеството на Пиер дьо Ронсар. Тя включва бюст с портрет на поета, факсимиле на цитирания документ № 30, генеалогическото дърво на рода Ронсар, много фотоси, репродукции, стихове и техните преводи, а през есента на същата година във Велико Търново се проведе теоретична конференция, посветена на поезията на Ронсар и на нейното възприемане у нас.

В заключение се изкушавам да цитирам част от предговора към двуезичното издание на „Колибри“ от Стоян Атанасов, а именно – „Лириката на Ронсар обогатява сетивата, разпалва въобръжението, позволява ни да се вгледаме по-ясно в собствената ни душевност, подготвя ни да обичаме, природата, хората и  поезията“.

Поезия, която въпреки разделящите ни столетия, със своята изящна словесност и искреност ни вълнува и днес.

Атанас СУГАРЕВ

 

 

Коментари

comments