АЛБЕРТ БЕНБАСАТ. ЧОВЕКЪТ НА КНИГАТА

0
347

Литературата, книгата и музеите – недвижимите и движимите ценности, това са моят живот и моите интереси.“
Като говорим за будители и будителство, все се обръщаме към миналото. А те са сред нас – хората на духа, на книгата, на паметта, които не ни оставят да потъваме в забвение и в делничност, а намират начини да ни отворят очите за опасностите от загуба на памет. С Алберт Бенбасат сме следвали заедно. В една група, от която излязоха все хора, предани на словото: на литературата и литературознанието, литературната критика, че и писатели, поети: Боряна Христова, Иво Милтенов, Йото Пацов, Христо Стефанов Румен Балабанов, Костадин Попов, Лилия Илиева, Юлияна Стоянова, Анисава Милтенова.. Само аз май, станах обикновен журналист. Срещите ми с тях обаче, са винаги под знака на чувството за общност, за общо минало, което ни е свързвало и свързва благодарение на любовта към четенето и книгата. Дано и днес Университетът да е това място,в което се изграждат връзки, ненарушими през годините, благодарение на общата страст към познание.

-Как книгата става част от твоята биография?
-Донякъде е причина брат ми, който от много малък ме научи да чета, да ценя книгата. Той купуваше книги с дребните стотинки, които му се даваха. Той ги пестеше за книги, а в средата на 50-е години нямаше още дефицит. Вкъщи се четеше, нямахме още голяма библиотека, защото живеехме в доста скромен дом- схлупено къще с двор под наем на „Странджа“, в началото на Ючбунар.
Голямата библиотека се появи по-късно. През 60-те години. Тогава у нас много се четеше, носехме книги и от библиотеки и така книгите станаха неотменна част от съзнанието ми, от живота ми. След това, разбира се Университетът, където заедно сме учили. Хубава група се улучихме- все много четящи и обичащи литературата, споделящи литературата.. Аз имах желание да стана литератор, филолог и по-нататъшния ми живот се обвърза с това. Станах уредник в Националния литературен музей, където се влюбих в старите книги отпреди Освобождението, в старопечатните издания, в  книгите, в които има история, които съхраняват някакъв дух, в които има знаци за миналото. Защото книгата е нещо много важно, на нея не трябва да се гледа не само като носител на текст, а и като носител на много видове информация. Музеят ме научи на тия неща и явно съм бил добър ученик, защото след това пък станах издател в Университетското издателство, където започнах да издавам университетски автори.

-Започнал си освен духа, да те интересува и тялото на книгата? Да даваш живот на книгата?
-Винаги ме е интересувало това единство. Между духа и тялото. Духът на книгата се въплъщава в нейното тяло. Двете са неразделни. Грешка правят тези изследователи, които обръщат внимание само на текста на една книга. Много е важно текстът как е разположен, от това зависи и как ще бъде възприет. Това е една теория не само моя, но аз обичам да я доразвивам.
След това, когато започнах да преподавам книгоиздаване, на студентите се мъча да обясня това единство. Непрекъснато онагледявам с конкретни образци. Защото книгата е изкуство във всичките си измерения. Няма нищо по-хубаво от добре написаната и добре направената книга. Тогава единството става невъзвратимо. Добрият дух се въплъщава в красиво тяло. Разбира се, книгата има и трета страна, тя е стока, ако не се продава, ще умре. Така говорим за книжното триединство: дух – тяло – стока.

-В днешния  дигитален свят един елемент от това триединство е на път да изчезне: тялото. Или е на път да се промени.  „Алиса в дигиталния свят“наричаш това ново приключение на книгата. Какво се получава от книгата, като се превъплъти в дигиталния свят, ще изчезне ли?
-Не съвсем. Трябва да четеш книгата от някакъв носител. Първите носители бяха големите компютри – там се четеше, както едно време се е чело от сивитъци – скролваш. Обаче с развитието на технологиите и най-вече на мисленето на тези, които произвеждат електронни книги, книгата вече се разлиства виртуално, имитира печатната. Така че, в този смисъл телесността на книгата не е съвсем загубена. А има и още нещо, преди 15-ина години се говореше, че изчезва  цивилизацията на Гутенберг. Аз даже на шега питах – кажете в кой ден и час ще бъде отпечатана последната книга. И мнозина мислещи хора казвахме, че това не е възможно. Хартиената книга няма да бъде изхвърлена. И е така. Последните проучвания върху електронното книгоиздаване доказват това. Краткият текст върви в социалните мрежи, лесен е за усвояване, докато дългият текст трудно се възприема от екран. Така че, оказа се, че хартиените книги са много устойчиви и не само че не отпадат, ами напротив. Бумът на издаване на електронни книги постепенно се уталожи и сега не само се връщат, а започват да се уравновесяват нещата. Намалява потреблението на електронни книги за сметка завишаване потреблението на хартиени книги.  Има си хора и за едното и за другото. Аз самият не съм против електронните книги, ползвам ги, те са много удобни. Но когато човек иска да се наслади на един текст, най-добре е да го чете на хартия.

-И все пак, не се ли чете днес по-малко, ние, сякаш повече четяхме?
-Мога да кажа някои неща, които са знакови за нашите предишни поколения. Ние живеехме в затворено общество. Нямахме достатъчно информация и трябваше да си я набавяме отнякъде. Книгата се явяваше един компенсаторен инструмент. Една компенсация на липсата на друга информация за свободния свят. Освен това книгите бяха дефицитни, трудно беше да се редиш на опашка, да търсиш по библиотеки, да използваш връзки, да търсиш приятели, под тезгяха да се снабдяваш. Ние намирахме начини, защото това ни отваряше този непознат свят, прозорец към света на свободата. Така че е оправдано, че четяхме повече. Имаше какво да ни стимулира.
Аз не казвам, че сегашните хора не четат. Но четат по различен начин.

– Въпросът е какво? Някъде споменаваш книгите, които са ти отключили любовта към четенето, като „451 по Фаренхайт“, например. Това ли е литературата, която четат днешните млади хора?
– Аз я четох, когато някъде през 60-те години някой я донесе в къщи. Това е ключово произведение за хората, които се занимават с книги, и аз много държа моите студенти да са я прочели. Има и филм на Франоа Трюфо, изключителен.
А защо Рей Бредбъри се издаваше у нас е друг важен въпрос, защо въобще се издаваше фантастика. То е защото критикуваше капитализма. Критикуваше консуматорското общество, обществото на  развлекателната индустрия.
Но любовта към четенето се събуди, когато още не можех да чета, а попаднах на „Гаргантюа и Пантагрюел“ с илюстрациите на Гюстав Доре. Започнах да си я разказвам сам, по илюстрациите. Това е първата книга, която ме е въвлякла в тоя свят и още тогава разбрах, че книгата не е само това, което пише в нея, а има и други елементи, които също са много важни, илюстрациите например.  А иначе като малки, по задължение четяхме и партизански романи. И дори мога да кажа, че една книга ми направи впечатление и с удоволствие я прочетох – „Овчарчето Калитко“ от Иван Хаджимарчев. Това беше един приключенски  роман, хубаво написан, въпреки че сюжетът бе партизански. По-късно се запитах, какъв е този писател, откъде е и вече в доста зряла възраст разбрах, че Иван Хаджимарчев като младеж е писал приключенски книги с различни псевдоними, един от които е Клетника Мадлен. Включително и еротични разкази и истории. И се оказа, че не е имал нищо общо с партизанството, а е използвал  таланта си като умеещ да разказва човек, за да напише една конюнктурна книга, която навремето много се е харесвала.

-Какво е станало с този човек?
-Малко се знае. Починал е  в края на 50-те.

-Ти обичаш да изнамираш забравени автори?
-Да имам такава нагласа, защото, според мене литературата не се състои само от върхове, а е непрекъснат  процес. Има хора, които са създавали тая литература  за да има върхове, но трябва да има и падини.
Понеже дисертацията ми беше за еротиката в българската литература, където за пръв път този мотив се разглежда у нас, написах и няколко книги после. Тя, еротиката, беше табуирана тема. Отричаше се дори където я няма. Димитър Димов например е бил критикуван, защото в романа „Тютюн“ имало еротика. Ами, няма. Но понеже Ирина била прелъстителна дама, красавица, имала  излъчване, видиш ли, това било еротика и било упадъчно.  Еротиката обаче е нещо по-различно.

Написах една книга за Андрей Протич – „Еротичният жизнетворчески роман на Андрей Протич“, като по този начин възкресих един съвсем непознат писател. Той е автор на доста белетристични книги с много интересна съдба. Всъщност Протич е бил изкуствовед, занимавал се с изследване на българското и световното изобразително изкуство и има голям принос в тази област. Но има една значителна линия в неговото творчество, художествена, абсолютно непозната. Оказа се, че той има редица еротични произведения. И понеже се захванах с тая тема, написах и за него. Тази книга е свързана много с неговата личност, той се самоописва в романите си. Както е и при Кирил Христов, за когото също написах книгата „Еротиката у Кирил Христов“. В творчеството му еротиката не беше разглеждана задълбочено като отделен феномен. А той имаше и неиздадени романи, част от тях издадохме и така допълнихме неговия образ, който не беше достатъчно познат. Според мене трябва да се преиздаде изцяло. Но няма интерес..

-Някой трябва да запълни тези бели петна защото, както казваш, литературата ни не се състои само от няколко върха, и само от заглавията, влезли в учебника.
-Ами Борис Шивачев, колко е интересен? Той умира много млад от тежка болест. Но е живял в Латинска Америка, в Аржентина и внася нови мотиви в българската литература. Внася един свят, непознат за българина. Преди него е Страшимир Кринчев, който загива много млад в Междусъюзническата война. Той също пише такива белетристични пътеписи, хумор, критика. Това е едно излизане на нашата литература извън България, на чужда  сцена и е много интересно. Романът на Борис Шивачев „Изобретателят“ е първият фройдистки роман у нас. В него той използва Фройд, неговите теории, дори има и малко извратеност. Този роман беше абсолютно забраняван след 1944 година. Направих все пак опит да го възкреся, да се преиздаде, да се претълкува,  даже организирахме една конференция, посветена на него, после нещата заглъхнаха.90-те години бяха някак си период на съживяване на интереса към тези забравени-забранени книги, след това темата се поизостави.
Издадохме и едни негови „Писма“ от Аржентина, те са много белетристични, изключително интересни.Изобщо има какво да се изследва, да се преосмисля, да се открива.

-В този контекст, какво ще кажеш за образованието, за споровете какво да се учи, какво да влиза като материал, какво да не влиза, при всичките непопълнени бели петна в нашата литература?
–  Все пак литературата не е застинала, тя е  нещо, което се движи и развива. Сменят се и поколенията читатели. Трудно е на сегашния  млад човек, много отдалечен от епохата на Вазов и Паисий, да се справи с езика им. А е важно човек да е вътре в езика, за да разбира творбата. Това е и световен проблем. Трябва да се намери адекватно решение, защото не бива да си изоставят и тези произведения.

Може би в един по-критичен дискурс, Вазов в споровете с кръга „Мисъл“  например, за да се има реално отношение към времето, за да се оценява стойностното?
-Нашите ученици са лишени от този исторически контекст. Те не могат да възприемат процеса, който се развива в края на 19-и, началото на 20-и век. Все пак добрата стара система – да се четат произведенията, трябва да остане. И в Англия е така.Чете се Дикенс и му се учи биографията. Мнозина от днешните млади смятат за ненужно да четат Вазов, защото това няма да им потрябва. Не помня кой го беше казал, но общата култура е това, което остава, когато забравиш всичко, което си прочел. Но не може, няма как- трябва да си го прочел.
Друг е въпросът, че трябва да се минат и някои по-модерни автори, които не са познати на новите поколения. Например целият така наречен тоталитарен период. Нима знаят например, напосоки ще посоча, Павел Вежинов? Андрей Германов? Не, че ние сме го учили, но ние живеехме с тях, бяха ни съвременници.

Можем ли да кажем, че човекът на книгата е и бранител на паметта?
-Това е малко приповдигнато, но е така. Всъщност, как да кажа, аз не съм чак такъв песимист.

То и един друг бранител на книгата Умберто Еко, заявява, „Това не е краят на книгите“.
-Той казва и нещо друго. Че книгата е като колелото. Един път изобретена, никой не може да надмине това изобретение. И затова остава завинаги.

В разговорите си със Жан-Клод Карирер, в които говорят за превъплъщенията на книгата, той споменава, че като се е появила печатната книга също се е породил страх,  че тя ще убие катедралата, храма.
-Да, в „Парижката Света Богородица“- казва го Виктор Юго, но това е една метафора и не бива да се чете буквално.Той всъщност иска да каже, че този свят само на конструкциите и образите се отмества и дава път на друга цивилизация-писмената, печатната.

-Като човек, със изострена чувствителност към посегателствата спрямо паметта, често се изказваш и пишеш срещу  вандалщините и  посегателствата спрямо материалните обекти на историческата и културната ни памет – архитектурата. Напоследък тази чувствителност се разрасна, но дълго време сякаш бяхме слепи за това, как се руши материалната памет пред очите ни.
– Не всички. Бизнесът не е чувствителен. Знаеш, че на бизнеса принадлежи света, а икономическата и политическата власт са свързани.

Но можехме по-рано да си отворим очите и да не позволим да се случат много неща.
-За някои неща не мога да простя. Честно. Най-пресният случай е „Феята“, която рухваше пред очите ни толкова години. И я изравниха със земята. Преди нея „Ропотамо“. Това са невъзстановими архитектурни ценности. Този социалистически модернизъм беше рожба на своето време, беше контрапункт на сталинския барок, във времето на размразяването от 60-те години. Това са знакови образци. Зала „Универсиада“ е от това време също.
Не мога да простя и нещо друго, тук някои може би ще скочат срещу мене, разрушаването на Мавзолея. Събарянето на Мавзолея беше една историческа грешка, според мен. Защото тази сграда е знакова. С лош знак, но лошите знаци не трябва да бъдат унищожавани. Можеше да остане и да се преосмисли като съдържание, да бъде сграда – символ на това общество, което живяхме, а вътре да се направи музей. Именно на това общество. Имаме ли музей на тоталитаризма? Направиха един на социзкуството, който и аз не го знам къде е. Така не се прави. В Париж има една  спирка на метрото, която се казва „Сталинград“. Стои си. Защо? Защо не са и сменили името?
Как без спомени? Имам внучка, която разхождам, и й казвам-тука беше Мавзолеят. Тя не знае какво е това. Веднъж я питах, знаеш ли кой е Георги Дмитров? Тя каза „не“, но знам кой е Григор Димитров.
Споменът не бива да бъде унищожен. Както не е унищожен Бухенвалд, лагерът в Белене. Важното е как се интерпретира съдържанието. Идеологическите противоречия не бива да доминират. Винаги ще има хора с леви, с десни, с всякакви убеждения –фашисти, няма да се отървем от тях, всяко време има своя фашизъм. Но знаците на историята не бива да бъдат премахвани.

-Какво ще кажеш за разгорещените емоции около ремонта на градинката пред „Свети Седмочисленици“?
-Виж, може и да стане много красиво само по себе си, пространството. Но духът на мястото е отнет.Това е мрачно място. Тук е била Черната джамия – затвор, после бомбардировката е унищожила част от църквата. Двете плачещи върби са засадени от Екатерина Каравелова.
Мястото е тъжно, навява на размисъл и и вглъбение, не става да изглежда като развлекателен център.

Имаш един хубав кратък разказ за това място, което те среща с времето, със спомените за миналото.
-Това е тъжна градина. Аз не съм против това да се променя града. Пак ще дам пример с Франция. В Люксембургската градина…
Камъчетата ти влизат в обувките?
-Разбира се. Защо не я асфалтират! Могат, но не го правят.

-Един толкова градски човек като тебе как прописа селски разкази?
-Аз съм градски човек. Няма нищо по-градско от мене. Обичам си мръсната София, не мога без нея.
Това със селото, някой ден ще разкажа тези истории. Бях по разпределение в това село, бях учител едно време, нали така ни разпределяха, „сред народа“. И понеже моята съпруга е родена в тоя край и ние живеехме в нейната къща, много неща опознах и сега ги написах, но вече свързвайки ги със сегашното положение на това село, което е една жалка картина на умираща България, защото хората изчезнаха..

-И ние имаме една такава инициатива, свързана със запазване на паметта на този град – първото българско кино, „Модерен театър“. Сграда,  свързана с  историята на българското кино, малко позната също по идеологически причини. И понеже е малко встрани от погледите, „в оня квартал“ на бул.„Мария Луиза и „Цар Симеон“, гражданите съвсем подминават тази великолепна постройка в стил сецесион, строена от арх. Димо Начев през 1908-а.  (Бюро „Фингов-Начев-Юруков“са построили едни от най-хубавите сгради в София). Трябва ли да дочакаме да рухне или да се самозапали, за да се сетим, какво губим?

-Лошото е,  че гражданското ни самосъзнание е някак си със задна дата. Идва, когато лошото се е случило. Вашата инициатива преди да рухне сградата да се направи възможното да бъде запазена е изключително ценна, защото тя има ролята на превенция.  Не е след дъжд качулка.
А иначе, нямаме и кина. С изключение на едно – кино „Влайкова“, което също заслужава да бъде ремонтирано. И вие, като създавате такова общество, което се стреми да запази паметта за българското кино, ето една идея, обърнете внимание на кино „Влайкова“. Киното е част живота на един град.
 
Модерен театър обаче е и повече от кино, той е играел ролята на продуцентски център. Тук са се създавали първите филми, „Българан е галант“, документални филми.. .
-Наситено е с история и култура. Вашата идея да се направи музей на българското кино е блестяща. Мястото е много подходящо.Трябва да се намери едно решение, в което Община, Държава и частна инициатива да съвпаднат по някакъв начин. И наистина да се възстанови това средище и да се направи един Музей на киното. Докато злото още не се е случило.

Алберт Бенбасат е роден е в София. Завършва специалността „Българска филология“ във Факултет „Славянски филологии“ на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1975 г. Кратко учителства в село Смирненски (днес област Монтана) през учебната 1975-1976 година, след което става уредник в Националния музей на българската литература (1976-1986). Завеждащ редакция в издателството на Софийския университет (1986-1991) и (1995-2000). Издател и редактор на списание и библиотека „Критика“ (от 1999). Директор на Националния център за музеи, галерии и изобразителни изкуства в Министерството на културата (1991-1995), а по-късно Началник управление със същото название в министерството (1997-1999). Доктор по филология с дисертация на тема „Българският литературен ерос“ (1998). Основател и първи председател на Българския национален комитет на ИКОМ – Международния съвет на музеите (1999-2005). Доцент по книгоиздаване във Факултета по журналистика и масови комуникации в СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2001) и професор (от 2010). 

  • Еротиката у Кирил Христов. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 1995, 104 с.
  • Еротичният жизненотворчески роман на Андрей Протич. 1997.
  • Българска еротиада. София: Издателско ателие Аб, 1998, 164 с.
  • Литературни приключения. Велико Търново: Слово, 2001.
  • Книгата като тяло и като дух. В. Търново: Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, 2004, 164 с.
  • „Европеецът“ Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца. София: ЛИК, 2005, 120 с.
  • По въпроса за книгата. София: Университетско издателство „Св. Кл. Охридски“, 2008, 356 с.
  • Банкноти и мечти между кориците. София: Сиела, 2011, 420 с.
  • Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през XXI век. София:  Кралица Маб

 

Коментари

comments