Намерени в мрежата
С Мариана се намерихме във Фейсбук някак от само себе си. Състудентки сме от СУ „Климент Охридски“.Имахме късмет да учим филология по времето, когато там преподаваха акад.Петър Динеков, акад. Емил Георгиев и Владимир Георгиев, проф.Никола Мирчев, проф. Лиляна Стефанова, проф. Мирослав Янакиев-време, когато духът на Алма Матер означаваше стремеж да знаеш повече, означаваше да попиваш знания от всякъде, да посещаваш и лекции та съседни факултети, да се ровиш в Народната и Университетската библиотека… Така си извоювахме собствени островчета свобода. Не сме поддържали връзки през годините, и ето, че общите споделяния, интереси, книги, филми, възгледи за живота ни срещнаха в мрежата. Сега си кореспондираме най-редовно, разказваме си кой какво преживява и се чувстваме близки.Често се оказва, че тя знае повече за българската литература в момента от мен. Животът й, живот на приключенец и авантюрист, я е срещал и среща с неочаквани хора и места, разказите й за Америка са необичайни, а и тя умее да разказва, затова и предложих да ги публикуваме в нашия сайт. Един личен поглед за живота отвъд Океана, истории, които ни дават възможност да се видим от разстояние и открием истински ценното, което ни свързва. Запознайте се с Мариана Тончева.
От дупката във вселената: Кеweenaw*
Здравей,
Беше ме попитала откога съм навън и какво правя.Отговорът ще е с обстоятелствени пояснения. Много. Твоят въпрос ми напомни една случка. Преди десетина години работех за американския конгрес като симултанен преводач и отговарях за група библиотекарки от Русия. Вечер се събирахме и пеехме с китарите – ние знаем почти всички техни песни. Един ден, докато ченгето им се беше запило в местната кръчма, аз ги качих в колата да ги поразходя. Пускам плейъра – Висоцки. Не беше режисирано, просто това си слушаме. По едно време Лена ме пита: Мариана, ти си по-руска и от нас, какво правиш в Америка? Какво да й отговоря – ние не сме нито политически, нито икономически емигранти. Избрахме това място малко случайно, но поводът да излезем от България, бяха децата. Ние заминахме през ’88-ма. Първо в Холандия, после няколко години в „Западна“ Германия, Канада, докато от няколкото предложения за работа, Владко избра Michigan Technological University. Пристигнахме през есента на 1991. Децата вече бяха ходили в англо- и немско-говорящи училища и бяха се адаптирали донякъде. Може би трябваше да останем в Европа, но не и в София. Платих за решението си с няколко години депресия, не можех лесно да се адаптирам. Липсваха ми приятелите, кафенетата, театрите. Когато се почувствах достатъчно комфортно с езика, започнах да преподавам. Първо в училището към индианския резерват, постепенно стигнах до College English в елитното училище в района. Междувременно превеждах / специализирах в преводи на медицинска литература/ и станах кореспондент на списание „По-здрави“, после пишех пътеписи за „Одисей“ и „Наш Дом“. Пътуваме много. Като се видим с малко пари и време, хващаме пътя. Иначе живеем все още като в студентско общежитие – удобно легло и хубава книга и съм доволна от живота. Ако искаш, ще ти разкажа и за селото ни. Тъкмо тези дни, докато организирам пикника на конференцията, разбрах доста забавни подробности за обществения ред на Мичиган.
Преди малко/ все пак е неделя/, ми звъни лейтенант Робъртс, за да ми отговори на въпрос, оставен на секретаря му в петък. Представи си началникът на полицията да ти звънне, за да ти обясни какви трябва да са контейнерите за алкохол, ако ще правиш парти на градския плаж!
Ние сме в началото на полуостров Keweenаw /името е индианско/, който пък е във водите на най-голямото езеро в света, в района на великите езера. Граничим по вода и суша с Канада. След нашето село има само няколко светофара и пет часа двупосочен път в тундрата до границата. Все едно си в дупката на вселената – не виждаш нищо друго освен високи борове и много внимаваш да не блъснеш някоя сърна, щото в тяхното ДНК територията още е безопасна. По този повод застраховките за коли са високи, непрекъснато се блъскаме в тези животни. Населението ни е около 5 хиляди, без да броим шерифа и около 10-на полицаи.
Това е полуостровът. Май с него трябваше да започна. Принадлежал е на индианците. Те първи са започнали да обработват медта, която е била в почти чист вид по повърхността на планините. Ето някои от имената на селищата около нас: Оцеола, Оджибуа, Мохаук, Винету/ никой в селото не знаеше обаче кой е Винету, нито пък бяха чували за романа /
След това идв
ат финландците и имената стават: Тойвола, Паавола.
Обаче има едно село с 50-ина къщи, което се казва Новата Елоиза**! И там
никой не знае защо и какво. Дали да не им предложа „уъркшоп“ по западно-европейска литература.
*Keweenaw caunty-произнасяло се KEY-wah-nah и означава нещо като „пресечно място“ или, по-индиански : „земя, между две води“.
**“Жули, или Новата Елоиза“ програмно произведение на Жан -Жак Русо, изиграло важна роля в европейския предромантизъм и романтизъм. Съчетанието на свободолюбие, идилията на любовта и семейния живот според мен, /бел. ред./ отвсякъде пасват на съхранената романтика на описваните места.
Това е термометър за сняг. Очакваме да научим, колко са се качили градусите в тези снежни бури, за които слушаме, че са споходили крайбрежието на САЩ.
