Книжарница „Umberto & Co“ – новото уникално място за общуване с книгите. Място за срещи и интимни преживявания с любими книги, за сладки разговори с приятели на четенето, единствената книжарница в която можеш да усетиш и духовното присъствие на самия Умберто Еко прекрасната скулптора на Борис Борисов, когото познаваме и като автор на паметника на Алеко на бул. „Витоша“. Умберто Еко те посреща, разположен някак си в центъра и не натрапчиво, но почти насърчително и съучастнически сякаш ти кима, подсказвайки какви невероятни възможности за познание и за мислене дава живото общуване с книгата. В такова приказно място е чудесно да попаднеш именно на разговор за книга на самия Умберто Еко. Не, книгата няма да умре, казал ни го е казвал неведнъж самият той. Доказателство бе многобройната публика, изпълнила книжарница“Umberto & Co“ на 14 май на ул „Славянска“ 14, дошла за представянето на великолепния сборник с есета „Кибритчета Минерва 1990 – 2000“. Да благодарим на един истински ценител на книгата, проф. д-р Даниел Вълчев, който подари на читателите това прекрасно духовно пространство.
В ролята на и домакин и гост, както самата се представи, бе Анна Лазарова, директор комуникации на издателство Колибри, която поведе разговора с проф. д-р Даниел Вълчев и доцент Дария Карапекова представиха сборника подбрани есета от неговата колонка от сп. „Еспресо“, които наистина сякаш именно като с клечка кибрит осветляват от неочакван ъгъл теми и проблеми, които и днес са важни и значими, а не винаги ги сме имали способността да ги забелязваме и открояваме.
Доц. Дария Карапеткова :
-Това пространство наистина е изключително подходящо и насърчаващо всякакъв тип подобни разговори. За мен това е много важно, защото това една е една европейска локация за нашия столичен град и е един знак, едно послание към всички гости на България и София в частност, което бих искала да го имаше по-отдавна. Но наистина се радвам, че вече го има. Самият професор Вълчев, на когото трябва да благодарим за това, освен изтъкнат юрист, какъвто го познавате всички, е и изключително добър писател, и голям почитател на Умберто Еко, а и така също така има завиден опит в представянето на литературни продукти поне от два международни фестивала…
Но искам да кажа първо и няколко думи за преводачката. Тя напоследък предложи на българската публика няколко много фундаментални заглавия, едното от които е „Средновековното мислене“, пак от Умберто Еко. Едно много голямо преводаческо предизвикателство. Тя е и преводач на „Кант и птицечовката“ знакова творба, но и не само на тези заглавия. Отделям ще в началото специално внимание на нейното име, тъй като не мога да пропусна това, което обикновено се пропуска, а именно личният момент. Личният момент е, че това е моята преподавателка по превод в Софийския университет и аз смятам, че тази приемственост и това отдаване на дължимото внимание на нейното име беше необходимо още в самото начало. Така че, бих искала един хубав кратък аплодисмент за нея!
С характерното си образно метафорично мислене и изискано чувство за хумор, проф. Вълчев поведе разговора в контекста на избраните текстове есета, демонстрира как Умберто Еко осветлява на пръв поглед недогледани от обществото теми и сюжети, като разказа накратко сюжета на един италиански филм, описващ следното: синът на едно добре поставено семейство който завършва медицина един ден заявява на родителите си, че иска сериозен разговор с тях. В подготовката си за този разговор, майката и бащата започват да гадаят каква е причината и стигат до извода, че синът вероятно ще обяви своята хомосексуалност. Сядат всички на масата, те вече го гледат благосклонно, в смисъл – ние ще те подкрепяме, но той обявява, че иска да напусне медицината и да стане свещеник, което ги взривява.
– Защо казвам това,- продължи проф. Вълчев. Защото ние живеем в специфични времена и в крайна сметка днес не е очевидно кое е нормално и кое не е нормално. Какво значи да мислиш критично, какво значи да спазваш някаква коректност към другите са въпроси, които все повече и повече се налагат. Това, което Умберто Еко е писал в тази книга, да припомня в периода 1990-2000 година, това са много различни текстове – едни са по-задълбочени, други по-закачливи, по емоционални по-научни, но ако четете тези текстове, ще видите, че огромната част от тях са изключително актуални и чак на човек страшно му става. Ще видим един един пример: тия дни трябва да изнасям една лекция за юридическите измерения на войната. И в книгата има един текст, който се казва „Косово“, прочетете го, там се задава един въпрос, който е фундаментален: Ние започнахме ли езиково да маскираме войната? И вече нищо не наричаме война – то е някаква операция, намеса, защита…Не наричаме нещата с техните имена. И въобще кой решава дали една война е справедлива? Когато са нашите е справедлива, когато са другите не е? Има ли някакви критерии за тази работа? Някога това е било международното публично право, а сега кой? Другото, което ми направи много силно впечатление, което в няколко текста се среща, е темата за политическата коректност и въпросът не е ли това някакъв нов фундаментализъм? Особено ви препоръчвам „Червената шапчица в САЩ 97-а година“. Това е един ироничен, да не кажа саркастичен текст, но е много сериозен. Ние вече почти не можем да разкажем история, без да обидим някого от съвременна гледна точка. Не можем да се изразим нормално от страх да не би някого да засегнем. много ми харесаха онези текстове, те са разпръснати в сборника, които, да кажем, са в рубриката: „На къде върви светът“. Силно ви препоръчвам „Мечето Анджело“ от неговото детство, което е било някакъв магически предмет за него. А сега играчките са много по-достъпни, евтини, но те не са магически. И се развалят много бързо, нямат този смисъл.
Казахме, че това са текстове от негова колонка на сп. Еспресо писани 1990-2000 година и са по-стари, от тези, които вече имаме издадени. Помислих си, кой знае какво ще има в тези, а всъщност се оказа, че не са стари, и всъщност или светът не се е развил, или, по-вероятно- аз не съм се развил. (смях) Онова, което той го е видял, предвидил, наистина се случва. Но, така или иначе, аз съм оптимист като чета такива книги, че човечеството не е загубено.
(тук бих добавила невероятните интерпретации на теми като протестите, посредствеността… невероятно е но и дори когато признава, че няма какво да каже, казва много за смисъла и безсмислието на медиите, например. б. а.)
-Анна Лазарова:
-В предговора Еко обяснява мотивацията си да пише тези текстове. Нещо, което той казва, че е било много важно за него е, да не пише за най-важната тема за деня, която така или иначе ще бъде на първа страница, да не е най – злободневното събитие, което е предизвикало голям обществено-политически интерес, а нещо, което се е случило на втори план. Не нещо, което в момента се е случило, а нещо, което го е впечатлило, на което другите не обръщат толкова внимание, но нещо, което явно е имало потенциал да се развие така че, да бъде актуално и днес.
Винаги съм мислела за Умберто Еко за преводач на сложността. Защото умее да ни каже и разкрие по най-простичкия начин онова, което е трудно и сложно за осмисляне и разпознаване.
Кое всъщност за вас е онова което остава най-актуално което тогава, през 90-те е било на втори план, днес е става още по-актуално?
Дария Карапеткова:
– Малко да създадем контекст на този сборник. Виждате на корицата кибритчетата Минерва, които са по-нестандартни от кибритените кутии, които познаваме. Те са причината да има такава препратка като заглавието на рубриката. Кибритените клечки всъщност са захлупени с нещо, което на италиански му викат пликче, но това не е добър превод. Така че най-доброто, което Кириякова е дала, е тъкмо това. За какво става дума, виждате на корицата. На гърба на похлупачето
може да се запише нещо кратко, някаква мисъл, идея, което да стане предпоставка за създаване на текст. От където тръгват идеите за рубриката на Еко в тази книга. Самата рубрика започва по-рано, през 1985 г. и свършва 2016 г., любезната публика може да сметне – 31 години. Давате ли си сметка, всяка седмица или през две, не знам кой колумист има такава издръжливост. Тези дни си препрочитах първата му колонка. Каква е била неговата идея в този негов първи текст: че хрумките, неочакваното, действително може да има творчески потенциал. С това той легитимира всички свои лъкатушения на мисълта, които тръгват в най-различни посоки. Като някой път говори за смъртното наказание, друг път: „Днес нямам тема“. По отношение на ролята на интелектуалеца и ролята на политическата коректност, една от много ценните за мене нишки в този сборник, е темата за академичната свобода и за нейната връзка с политическата коректност. Скъпи гости, деветдесетте години той разказва за академичната свобода неща, които аз чувам днес от колеги, които работят в университети на западни в държави, които сме свикнали да свързваме идеята за свобода изобщо, а и за академична такава. Мисля си, не знам дали Даниел Вълчев ще ме подкрепи от гледна точка на академичните си наблюдения, но смятам, че академичната свобода е един много съществен лакмус за свободата на обществото изобщо и когато там достигнат пипалата на всички съвременни форми на цензура, има за какво да се притесняваме. Така че, това е една от притеснителните линии в неговите есета. Друга от линиите, които обаче за мен са много оптимистични е свързана с бъдещето на четенето и на книгите. Е, Умберто Еко е оптимист и смятам, че всички трябва да бъдем, защото, той има едно много приятно есе: „Де Мауро, ти си луд“. Де Мауро е един от много реномираните, вече покойник, интелектуалци и лингвисти на Италия, човек със законодателна инициатива в италианската лингвистика. Изключителен учен и общественик, бил е и в политиката. И той, видите ли, си бил позволил в някакво свое интервю да каже, че не е вярно, че младите не четат. Нещо повече, четат и още как, даже повече от тези, които ги коментират. И защо е луд, според ироничната теза на Умберто Еко, защото, успокоявайки една травматична и истерична теза, която медиите предъвкват, а обществото непрекъснато размахва – че младите не четат, на практика отнемаш свое поле за изява, свой източник на хонорари, отказвайки се от тази тема, така харесвана на всички. И видите ли, някой си позволява от своята академична трибуна, да каже тъкмо обратното. Какво правим, сами се прострелваме в крака! Така че, това чувство за хумор, тази здравословна доза ирония е приложима към повечето от темите, които в днешно време ни притесняват.
Искам да кажа нещо и за любовта към четенето и книгите. Това е негова важна тема, свързана с темата за паметта. Защото книгите, освен че ни помагат да преработим най-съществените теми в нашия живот, те са и един от най-сигурните депозитари на паметта. Това, с което изкуственият интелект застрашава нашето в днешно време, е свързано много с паметта, както и с въображението.
Разговорът продължи, креативен и отключващ любопитни и неочаквани съпоставки и разбира се, засегна и темата за страха от изкуствения интелект. Доц. Дария Карапеткова наблегна на ролята на паметта и начина, по който обработваме информацията във века на булечмичното информиране. Днес, смята тя, когато сме затрупани от толкова много информация, важно е не толкова да се запомня, а да се подбира информацията. Булимичното информиране е факт на фона на епохи, в които информацията е била оскъдна и достъпна за малцина избрани, докато в днешно време не можем да избягаме от нея, за да се спасим от това пресищане. И всички ненаситно консумираме всичко. Наистина това пресищане може да бъде пагубно. Трябва децата още да се научат какво да четат и как да четат. В есето си „Автори и авторитети“ – посочи тя – Еко лансира своята теза за необходимостта от филтър, филтриране на информацията. И мисля, че филтърът на информацията ще продължава да бъде прерогатив на човешкия интелект. Достоверността на мнения, на факти, на авторство е това, което може да ни спаси в ерата на изкуствения интелект. И това трябва да ни насърчава да не закърняваме нашите собствени умения за памет.
В стилистиката на Умберто Еко, Даниел Вълчев все пак добави:
– Малко се преувеличени страховете от изкуствения интелект. Вярно е, че той послъгва, когато не знае. Но вероятно няма да престанем да мислим позовавйки се на „Защо книгите удължават живота“, където Еко припомня откъс от „Федър“ на Платон, в който фараонът разтревожен пита бог Тот дали сега, като е създадена писмеността, хората няма да престанат да помнят?
Така че, като четем Умберто Еко, все пак ставаме оптимисти.
