Постановка на Пловдивския драматичен театър, сценична адаптация и режисура, Пламен Марков
150-тата годишнина от рождението на Антон Страшимиров даде повод да си припомним тази ярка личност: модернист писател, драматург, публицист, сравняван с Вазов, анархист македонски четник, политик-демократ, който обаче сякаш е останал донякъде в сянката на литературната ни история. Вероятно защото творчеството му често се свежда до битово-патриархалната, до народностно-консервативната интерпретация, без да се отчита контекста на епохата и определящите за творческите търсения тогава модернистични тенденции, от които Страшимиров силно се е влияел.
С постановката на Пламен Марков Пловдивският драматичен театър дава един адекватен прочит на Страшимировата драматургия, предлагайки един дълбинен анализ на българската душевност през призмата на философските и естетическите критерии на модерността.
Сащото Страшимиров, Учил във Виена и силно повлиян от Ибсен, Метерлинк, Ницше, е един от първите модернисти в българската литература. Разбира се, не е само той. Много наши творци по това време се стремят да преосмислят измеренията на българската култура, бит и душевност в контекста на модерността. Изследването на корените на народопсихологията е било много важно в годините на съзряването на самостоятелната българска държава за изграждането на съвременната идентичност на българина. Освобождаването от бремето на един затворен консервативен морал без да се губи същностно народностното, е било идейна платформа за много творци. Защото затвореният свят на безправие и своеволие, в който е живял българинът доскоро, свят в който бунтарството, незачитането на закон и ред, са били постоянна норма като възможност за оцеляване, е оставил в наследство много негативи.
„Ние, българите, се раждаме с черни очила, с черни очила живеем с черни очила умираме“. Казва Антон Страшимиров.
Как това мрачно битие на недоверие, подозрителност, отсъствие на разбиране и хуманност, на индивидуалистично оцеляване без правила и законност, свят затворен зад дуварите на собствения дом, се сблъсква с модерния свят на правила и ред, на човечност и зачитане правата на другите?
Във „ Вампир“ можем да намерим отговорите. Постановката на проф. Пламен Марков ги подсказва.
В прочита на режисьора началото отключва мрачна гола сцена, в която Кметът споделя на съпругата си, майката на Жельо, греховният източник на богатството, което притежават, един златен наниз който осветлява символично геената на злото, което ще изпепели в последствие всички чисти пориви и чувства.
Това нечисто злато е изначалният тласък на сюжета, разгънал се в поредица сблъсъци, омрази, съперничества, убийства и злощастия. Това са откраднатите жълтици на бейювицата, останала в България след Руско-турската война, намерила закрила в дома на семейството на Желю, но убита и ограбена от тях. Нейният златен наниз отключва всички злини, като символ на първоначалния грях.
На този фон се разгръща конфликтът между главните герои, между новото и старото, между младите и старите, между стремежа към патриархално подчинение и стремежа към индивидуален избор. Тук влиянието на идеите епохата, на Метерлинк и Ницше са силни. В този сблъсък надделява неразбирателството, нежеланието да се проумее другия, да се прости и постигне и дари любов и щастие. В това отношение образът на Малама е забележителен. Толкова плътно изграден с всички заложени противоречия в душата на българина. Срещаме една безкомпромисна Малама, в блестящото изпълнение на Ивана Папазова, в душата на която съперничеството, деспотичният нрав волята да наложи своето, доминират и потискат майчинските чувства.
Срещаме обаче и една непокорна Вела, (Мария Сотирова) която се бори срещу сляпото подчинение и патриархалния морал и в крайна сметка прави своя личен свободен избор.
Надявам се днешната публика да не остане във възприятията си на едно битово ниво, да не следи само интригата кого ще вземе Вела, кой кого ще надделее Желю или Димо и ще се върне ли низвергнатият да мъсти „в незнаен ден, в незнаен час“, а да провиди сюжета през историческия фон на който се развива действието. Да разчете всички послания, умело заложени в спектакъла. Защото вече не е “турско“ и тези айдуци в гората, други зулуми правят. И че времето на народните закрилници е минало, но стремежа да се бяга от закона е останал дълбоко вкоренен. Че в такава среда са много размити представите за право и ред, затова и стражарите са по склонни да си затворят очите пред хайдушките нрави и набези, отколкото да употребят силата на властта. Страшимиров не случайно има реплика „времето на четничеството мина“. Ама духът на непокорство към властта си остана, че и до ден днешен патим от това.
Играта на актьорите е подчинена на сложните вътрешни противоречия, породени от сблъсъка на новото със старото. Динко (Константин Еленков) не е онзи добродушен сирак, както често е представян, нему живот извън нормите на закона са му по на сърце, а кметския син Жельо (Владимир Солаков) носи зародиша на новите грехове. Играта на героите е изчистена от битови оттенъци. Познанието за епохата е очевидно, костюмите са премислени в селско-градски стил. Мислен е всеки детайл.
Черният фон на сцената е интегрална част от представлението.
Мрачната атмосфера в спектакъла на Пламен Марков е разчупена от ефектното присъствие на ловците на вампири: (Стоян Сърданов, Стефан Попов, Марин Младенов) – тяхната живописна група е всъщност е ироничният коментар отправен към едно минало, в което животът е подчинен на нелепи предразсъдъци, необоснована омраза и безсмислено насилие.
Защото какво е вампирът-според народните вярвания: това е сянката на човек, сътворил грях, нарушил божите заповеди, който трябва да бъде унищожен, защото иначе заразява и превръща тези, до които се докосне също в зли хора, в нови вампири. Така че всъщност посланието на Страшимиров е да умъртвим злото в себе си, да се пречистим, изцелим и просветлим и то надхвърля рамките на епохата, в която се развива действието, така че спектакълът има и днес какво да ни подскаже.
Сценична адаптация Пламен Марков
Режисьор Пламен Марков
Сценография и костюми Мира Каланова
Музика Петя Диманова
Фотограф Георги Вачев
Дизайн на плаката Явор Димитров
Участват: Ивана Папазова, Мария Сотирова, Добрин Досев, Ирина Митева/Радина Думанян, Константин Еленков, Владимир Солаков, Тодор Генов, Стоян Сърданов, Стефан Попов, Марин Младенов, Венелин Методиев, Красимир Василев, Петър Тосков, Димитър Банчев, Стилиян Стоянов, Патриция Пъндева, Спартак Апостолов, Борис Кръстев
снимки: Пловдивски драматичен театър
С този запомнящ се спектакъл в Пловдив бе открит и 26-ият фестивал „Сцена на кръстопът“.
На откриването програмния директор Росица Обрешкова припомни:
„Нашият фестивал си има и своя ангел пазител. Стефан Данаилов – създателят на „Сцена на кръстопът”, ще бди над нас”, и сподели, че наскоро са ѝ показали събрани от майка ѝ Росица Данаилова мисли и спомени за Ламбо.
„Това ми напомни, че без памет човек е никой, без спомените, преживяванията.
Нашият фестивал е памет”.
