В ПАМЕТ НА „ЕВРОПЕЙСКИЯ ГЕРМАНЕЦ” ХЕЛМУТ КОЛ

0
550

На 1-ви юли в Страсбург ще се състои специална церемония, на която ще бъде почетена паметта на Архитекта на обединена Германия, най-дълго управлявалият след войната канцлер-(1982- 1998 Г.), по чието време се сложи край на Студената война, падна Берлинската стена и Германия стана една държава. Кол бе не само идеолог на германското, но и на Европейското единство.  Затова и Жан- Клод Юнкер  казва за него: „Хелмут Кол бе германски европеец и европейски германец. Той промени съдбата и историята на този континент, като обедини в едно хората от изтока и запада. това бе една изключителна мисия“.
Да си припомним мащабите на този германски политик, изминал не лек път в осъществяване на своето визионерство,който ще остане в аналите на европейската история, с откъс от книгата на журналиста Симеон Василев „Десетилетието – в сянката на лидери, избори, кризи и войни“.

Политическата драма Хелмут Кол

 „… Политическата история е пълна с примери за държавници, които предопределят за десетилетия напред координатната система на международните отношения. Те водят или спират войни, поддържат или губят мира, развиват или съсипват икономиката… Това е вечната игра на политиката, в която върховете и паденията вървят ръка за ръка, успехът и загубата са двете страни на една и съща монета, а след славата неизбежно идва огорчението, забравата и дългото време, в което историята бавно и полека отсява ненужното. И този момент е най-показателен за очевидния факт, че историята е достатъчно хитра, защото тя никога… не свършва…

…С въпроса „как се осмелиха“ се сблъска жестоко и канцлерът на обединението в Германия Хелмут Кол. След драматичната загуба на изборите през 1998 г. той често трябваше да повтаря, че „приятелите остават и в трудни времена“. Дали обaче приятелите останаха? И изобщо има ли „политически приятели“? В края на десетилетието отговорът за Хелмут Кол, прикован в инвалидната количка, „разведен“ с партията си, на която бе посветил целия си живот, вероятно e много мъчителен. Германците и до днес живеят под сянката на канцлера европеец. И това ще продължи още дълго време…

… Хелмут Кол, „политическият внук“ на Стария, както наричаха Конрад Аденауер, изглеждаше абониран за премиерското кресло и германците слагаха знак на равенство между неговия политически авторитет и този на партията му – Християндемократическия съюз (ХДС). И това е с голямо основание. Няма друг германски политик от най-новата история на Федералната република, който да черпи толкова много сили и власт от собствената си партия. 16-годишен той става член на ХДС, на 29 години е най-младият депутат, а на 39 години е най-младият министър-председател на провинция. „Той живееше от и за ХДС. За партията той правеше всичко, докато тя беше налице за него… При това той загуби необходимата мярка за добро и зло и потъна в крайна сметка в блатото на аферата с даренията.“  Властта, казват, е била еликсирът на живота за Хелмут Йозеф Михаел Кол. Даже го определят като „виртуоза на властта“. Той никога не е теоретизирал около понятието „власт“, но много прагматично я е изграждал върху три стълба: партията като базата, парламентарната група като мрежата и канцлерството като центъра. „Тайната на властта на Кол се състои в това, че той дълго време виртуозно е използвал тези три стълба за изграждане на своите властови амбиции“. При това той никога не е имал т.нар. харизма, но в него се е оглеждала средната класа – бюргерът.

Кол е роден на 3 април 1930 г. в гр. Лудвигсхавен в типично католическо семейство. „Моето семейство бе католическо, но либерално. Моралната скала на семейството ни еднозначно беше християнска. Затова нацизмът не можа да влезне в моя бащин дом“, казва самият Кoл. Втората световна война избухва, когато Кол е едва деветгодишен. Баща му Ханс Кол е бил главен секретар на финансовата служба и след пенсионирането си е открил частна практика за данъчни съвети. Майка му Сесилие Шнур е била домакиня, получила образование при доминиканците. Кол е третото дете след сестра му Хилдегард и брат му Валтер, който загива във войната едва 18-годишен.

Хелмут Кол става член на Християндемократическия съюз шестнадесетгодишен в началото на 1947 г. и партийната кариера започва да играе много голяма роля в неговите амбиции. През 1953 г., само на 23 години, той е член на ръководството на ХДС в Пфалц, после става зам.-председател на младежкия съюз на ХДС. Докторската му работа „Политическото развитие на Пфалц и възстановяването на партиите след 1945 г.“ е само от 162 страници и за нея той рядко говори. Кол е следвал правни, социални и държавни науки, както и история в университетите във Франкфурт на Майн и Хайделберг. Неговите биографи пишат, че е гледал на научните си занимания и докторската титла по философия повече като необходимост за политическата кариера и за затвърждаване на общественото си статукво. Кол е партиен член, който се е развил като по учебник и за който партията е станала неговото единствено и най-важно пространство. Следващата голяма крачка за него е когато успява да поеме парламентарната група в регионалния парламент на Лудвигсхафен, а по-късно партийното регионално ръководство на ХДС през март 1966 г. Само три години по-късно, на 19 май 1969 г., той става най-младият министър-председател на провинция Райнланд-Пфалц и я управлява до 1976 г., когато е избран за депутат от Бундестага. Кол е само на 39 години, когато става премиер на Райнланд-Пфалц. Партийната му работа се „изплаща“ през 1973 г., когато поема ръководството на партията, което отстъпва чак през 1998 г.

В началото на 70-те години започват и първите външнополитически изяви на Хелмут Кол. За международната политика той разчита много на експертите от неговото обкръжение като Вернер Макс и Рихард фон Вайцзекер, който години по-късно стана президент на Федерална република. През февруари 1974 г. Кол е на посещение в Съединените щати, където неговите домакини го представят като „внука на Аденауер“. По-късно той така свиква с това „роднинство“, че по време на посещението си в Китай в края на същата година сам го слага като теза в дискусиите с китайците. И е имало защо. Името на Аденауер е било синоним на скептична дипломация спрямо Съветския съюз. Година по-късно Кол посещава и Москва. Там той пак се позовава на политическото роднинство с мъдрия си „дядо“ Аденауер и дава гаранции, че ще „осигури приемственост в започналата от Аденауер с Булганин и Хрушчов източна политика“. Кол прави още едно важно външнополитическо движение. Той дава знак на руснаците, че ще бъде лоялен към политиката на източните договори, започната през 1970 г. от социаллибералната коалиция.

„Искам да стана канцлер.“ Това е казал Хелмут Кол през нощта на 3 октомври 1976 г. след парламентарните избори. Изявлението е направил пред камерите на германската телевизия в отговор на въпрос за политическото му бъдеще след като ХДС губи изборите. Зрителите тогава трябва да са се усмихнали многозначително на тази амбиция. Даже приятелите му са приели това изказване за нереално. Вилхелм Дрьошер, политически противник на Кол от Социалдемократическата партия и от неговата провинция, пише притеснено в Бон. „Твърде лекомислено приемате Кол. Той е много по-опасен, отколкото можете да си го представите. Той е човек, който е изписан на челото на дребния немски бюргер.“ Само шест години по-късно „мъжът от Майнц“ е постигнал целта и става канцлер. Цената я плаща социалдемократът Хелмут Шмит и много други, които са направили глупостта да подценят Кол. През 1975 г., по време на едно пътуване по поречието на Рейн с американския президент Джералд Форд, Хелмут Шмит представя Кол по следния начин: „Това е човекът, който иска моята работа, но няма да я получи“. Седем години по-късно се случва точно обратното. Хайнер Гайслер, съратник на Кол от първите му години, разказва една интересна история от 1977 г. Тогава те били в един италиански ресторант в Майнц и дискутирали различните си мнения за политическия път, който трябва да поемат. Тогава се е спорело дали Кол след парламентарните избори през 1976 г. трябва да остане министър-председател на Райнланд-Пфалц, или да поеме парламентарната група на ХДС в Бундестага. Гайслер настоявал Кол да остане министър-председател. Отговорът бил: „Ще ви се подпиша писмено, че ще стана федерален канцлер“. После скъсал един лист от бележника си и се подписал. Франц Йозеф Щраус, неоспорваният лидер на Християнсоциалния съюз (ХСС) също не е допускал, че Кол ще спечели. Те двамата са имали сложни отношения. На една партийна конференция Щраус даже определя Кол като абсолютно неспособен за канцлерството. „Ако трябва да кажа всичко, което знам, тогава не трябва през следващите десет години да ходим на избори“, заявил Щраус. А Вили Брант твърдял, че Щраус съвсем сериозно се считал за Чърчил.

Казват, че закъсненията и неточността са били за Хелмут Кол „кражба на ценно време“. Той е мразел закъсненията като чума. Губенето на време като голям порок в съзнанието на Кол има нещо общо и с факта, че той никога не е показвал готовност да изслушва внимателно партньорите си в служебни разговори. Подобни разговори са приличали на слалом.

Години по-късно той ще каже: „Който веднъж отлага, може би отлага завинаги… “ Това са думи на Хелмут Кол, на канцлера, който управлява Германия в продължение на 16 години, постигна нейното обединение и после драматично разбра колко трагична е „сладката отрова“ на дългото стоене във властта.

Всъщност Кол е казал тези думи по повод на Европа. Истинският цитат е: „Който веднъж отлага, може би отлага завинаги. Общият дом Европа трябва да се строи сега, а не някога.“

Хелмут Кол все още e силно наранен – повече от двадесет години след делото на живота му – обединението на Германия. Със сигурност не е преодолял обидата от неговите наследници в Християндемократическия съюз, на който 25 години бе неоспорван лидер, и изобщо към германците, които управлява в продължение на цели 16 години. Но и германците със сигурност се питат как канцлерът на обединението се осмели да води двойно счетоводство, да забърка собствената си партия в съмнения за тайни банкови сметки и нечисти сделки с оръжие? На тях обаче очевидно няма да им се наложи да чакат двадесет години, за да разберат, че и те още дълго ще живеят в сянката на Хелмут Кол, раздвоени между канцлера европеец и тайните му финансови операции.

Веднага след като сдаде властта в Бон, Кол бе огорчен, чувстваше се „криминализиран“, обруган от медиите и предаден от собствените си съпартийци, които бъркат думите патриарх и монарх. В бюрото на депутата Кол в Берлин имаше колекция от монети, в кабинета му бе поставено немското знаме, а през прозореца се виждаше Бранденбургската врата – символът на единна Германия.

Точно десет години след падането на Берлинската стена, огромният авторитет на Кол потъна в една от най-големите политически афери на следвоенна Германия. Тогава монетите в бюрото му и изгледът към Бранденбургската врата изглеждаха само като сполучлив декор на политическата драма „Хелмут Кол“.

Всъщност бившият канцлер, когото наричаха демократор, никога не е напускал арената. Само дето и до днес името му живее с големия скандал, страда от него и се бори с него. С книгата му „Моят дневник 1998 – 2000“ германската политика бе силно разбунена. Кол отново бе в центъра на вниманието, но не като фигура от историята на Германия и Европа, а като политик, въвлечен в обяснения за отровните интриги и раздялата с бившите му партийни съмишленици. От своя страна, те също използваха жанра на дневника, в който най-споменаваното име, разбира се, бе Хелмут Кол. „Борбата на спомените – следващият рунд“ бе сполучливото определение на един наблюдател.

В края на януари 2000 г. телевизионният журналист Алфред Биолек попита тогавашния генерален секретар на ХДС Ангела Меркел дали не изпитва поне малко благодарност към Хелмут Кол. Меркел погледна бедния журналист за половин секунда така отровно, че въпросът му замръзна на лицето му. След това тя му отговори така: „Когато все още имаше Съветски съюз, една репортерка на в. „Правда“ пътувала до полуостров Чукотка. Там питала един възрастен мъж какви спомени има от времето преди Великата Октомврийска революция. Възрастният мъж отговорил: – Спомням си за глад, студ и самота. – А как беше след революцията? – Ами имахме глад, студ и самота. – Но въпреки това нещо трябва да се е променило. Нищо ли не се е случило допълнително? – Да, разбира се, отговорил старият човек. – Благодарност“.

Всъщност една статия на Ангела Меркел от 22 декември 1999 г. във в. „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ (FAZ) става историческият документ за краха между ХДС и Кол. В нея Меркел обяснява „защо ХДС трябва да се откъсне от пубертетската си зависимост от системата Кол“, без да се отричат историческите му заслуги.

Ще са необходими години, за да се възстанови смачканият авторитет на един от най-големите държавници на XX век. „Когато се боря за нещо в този живот, казва Хелмут Кол, се боря не за постове и служби, а за моята чест. Така аз разбирам това, моята чест означава да спазвам дадената дума“.

Дневникът на бившия канцлер би могъл да се възприеме и като израз на чувствата му срещу конструираното от медии и съпартийци съзаклятничество срещу него. „Всичко е една чудовищна лъжа… Това, което преживявам от есента на 1999 г., е една безпрецедентна кампания… Нейната цел е да бъда криминализиран и по този начин моето 16-годишно канцлерство да се дискредитира. Няма да го допусна… “, пише Хелмут Кол.

Той заставаше много пъти пред парламентарната комисия, за да го разпитват като свидетел за мистериозната оръжейна сделка от 1991 г. с 36 бронетранспортьора „Фукс“ за Саудитска Арабия. От тази сделка на концерна „Тисен“, извършена с посредничеството на търговеца на оръжие Карл-Хайнц Шрайбер, един от спонсорите на ХДС, започна и „драмата Кол“. Развитието и` стигна до подозрения за нечисти връзки между политиката и тайния свят на оръжейните търговци, големите концерни, агентите и многото пари.

„Обсъдих продажбата на бронетранспортьорите през септември 1990 г. с тогавашния държавен секретар Джеймс Бейкър и той потвърди, че Германия трябва да направи доставката за Саудитска Арабия. Тя бе обсъдена и с партньорите от НАТО“, твърдеше Кол. Точно за същата сделка, документите за която мистериозно изчезват, е лобирал търговецът Карл-Хайнц Шрайбер, близък на баварската политическа легенда Франц-Йозеф Щраус. Ключовата фигура Шрайбер се е грижела за подкупите на политици чрез офшорки и милионни сметки в швейцарски банки. Той е предал един куфар в Швейцария и един милион на финансиста на християндемократите Валтер Лайслер Кийп, друг голям лобист за осъществяването на сделката с бронетранспортьорите за Саудитска Арабия. Вашингтон може и да е дал съгласие, но сделката е била задействана много преди това от най-търсения в света немски гражданин – Лудвиг-Холгер Пфалс. Пфалс също се издига под крилото на бившия баварски министър-председател Франц-Йозеф Щраус и е известен със следните малки подробности – бивш шеф на германското контраразузнаване, бивш държавен секретар на военното министерство и бивш приближен на концерна „Даймлер-Крайслер“ в Брюксел и Тайпе. Пфалс е уредил сделката със саудитски дипломати точно в разгара на спора между Ирак и Кувейт за петрола и година преди съюзниците да се намесят в района с военна сила. Този човек е намесен и в другия скандал, в който забъркаха Хелмут Кол – подозренията за политическите игри при продажбата на източногерманската рафинерия „Лойна“ на френския концерн „Елф Акитен“.

Имената на търговците, лобистите и други участници в сделки с мирис на оръжие ще останат безинтересни за политическата история. На практика обаче точно те написаха още една глава от нея, посветена на Хелмут Кол. Инструментите на голямата политика в борбата за интереси закономерно се обръщат към тези, които я правят. Кой забърка германската драма „Хелмут Кол“, защо посмя да посегне на „паметника“ Кол, откъде намери големия ресурс да удари по политическия авторитет на канцлера на обединението и да го накара да пише дневника на огорчението, ще остане дълго време една от големите загадки на миналия век. Тази загадка на практика провокира първото политическо десетилетие на XXI век, което във Федералната република бе доминирано от Герхард Шрьодер и Ангела Меркел.

Навремето Кол изяви желание да свидетелства в полза на архитекта на Маастрихт, италианеца Джулио Андреоти, когато го обвиняваха за връзки с мафията и срещу него се провеждаше „процесът на века“. Днес старата истина, че приятелите остават и в трудни времена, често се споменава от бившия канцлер. „Имам едно желание – казва той – да преодолея сегашната ситуация с чест и тези, които ме познават и вярват в мен, отново да открият, че Хелмут Кол не се огъва от всеки вятър, а така също и от всяка буря.“

 

Коментари

comments