МАГИЧЕСКИЯТ РЕАЛИЗЪМ НА ЕДНО КЪСНО ОТКРИТИЕ

0
375

Гайто Газданов. „Призракът на Александър Волф“
Винаги съм смятала, че изборът на четиво не е случаен акт. Някаква потребност се е събудила в теб за ново познание и опит. И не ти посягаш към книгата, а книгата към теб. Забелязала съм, че често не най-новото, и не най-четеното ме съблазнява. А някоя сгушена между познати и хвалени заглавия книжка, която като я разлистя още с първото изречение ме грабва и обсебва. Затова обичам да обикалям дълго край рафтовете в книжарницата и да чакам повикване. Ето така се запознах със Гайто Газданов.

Нищо не ми говореше името на автора. Това, че е едно от най-ярките имена на руската емигранската литература редом с Иван Бунин, Андрей Бели, Владимир Набоков, Борис Пастернак, Василии Аксьонов, Андрей Битов и всички онези магнетични представители на „арестуваната“ литература, която владееше душите ни с откровенията си по време на перестройката, разбрах по-късно. Защото и самият Газданов е открит късно от широката публика. Причината е, че Гайто Газданов завладява не с фактологията на събитията, а с психологията, с изследването на душата. Прочитът на събитията и историята през човешкия разказ на Газданов иска дистанция. Време за уталожване на обществените страсти. И разпознаването на отгласа им в човешките взаимоотношения.
Осетинец  роден в Петербург, служил при Врангел, избягал през Крим в Истанбул, за малко пребивавал в Шумен- когато гимназията за руски бежанци е била преместена там, стигнал до Париж,  гладувал, мизерствал, опознал потайностите му, преживява втората световна война, криейки и прехвърляйки евреи в неокупирана Франция, написва 9 романа 15 разказа, работи след войната като журналист в Мюнхенската централа на радио „Свобода“. Тази зашеметяваща биография прочетох постфактум, в послеслова. Но това, което ме грабна в книжарницата, бе първото изречение. То ме потопи в един свят а ла Жорж Сименон, мрачен, загадъчен, неуловим, недоизказан и мамещ. Свят на сенки и мечтания, на престъпления и възмездия…Свят, като че сънуван от самия теб. Защото всеки търси отговора на въпроса кое е това, което предопределя живота така, че от „всичките спомени, от цялото безкрайно множество преживявания“един е този, който подрежда пъзела на житейските случки така, че следват логиката на съдбата.
Романът е разказ в два времеви отрязъка, които с математическа точност се преплитат  така, че пресечната точка е  и улика, в търсенето на отговора на въпроса, зададен в началото. В степта на Южна Русия, в бурните кървави времена на взаимно изтребление между революционери, контрареволюционери, анархисти и белогвардейци, в затишието между две сражения, съдбата среща двама младежи. Единият е по-бърз. Куршумът му уцелва врага насреща. Години по-късно, в емиграция, порасналият герой попада на книга, в която случката в степта е разказана от гледната точка на убития. Като в огледало. И се заплита криминалният сюжет на издирването на човека-призрак. Възкръсналият-убит. Има и красива жена, ключ и развръзка на историята.
Образността на действието следва почти кинематографичен ритъм. Разказът между първия пропуснат и втория, успешен изстрел, трае години. Но животът в това време излиза от рамките на реалността, граничи с фантазното и неуловимото, защото носи белега на смъртта. Спечеленото време се оказва илюзия. Призрачни възможности, които само добавят основания за невъзможността да бъдат реализирани, за неизбежността на предначертаната фаталност. Повторното натискане на спусъка е въпрос на време, в което героите изминават пътя един към друг. Единият е обречен да довърши започнатото. И двамата обаче, са жертви на убийството. И за двамата има наказание и възмездие. И то е, че този, който си мразел, днес е пропусната възможност за приятел. С изстрела убиваш и възможността любовта да те върне в реалността на живота.
Историята е опияняващо разказана в стилистиката на най-добрите криминални образци, с препратки към Достоевски и преклонение пред красотата, на фона на следвоенен Париж- илюзорното място на свобода, където руската интелигенция в изгнание води също призрачно, сенчесто съществуване.
Призракът на Александър Волф“ е роман послание за това, как да мислим войната като посттравматичен белег, който унищожава нормалността на живота.
Роман, който може да бъде четен, ако щете, през събитията в Украйна днес. В какви ли лични истории и съдби ще отзвучават тепърва призраците на омразата?

Коментари

comments