„ВИНОВЕН СЪМ, ЗАЩОТО СЪМ НЕВИНЕН“

0
1030

Народният театър „Иван Вазов“ откри  2021 г. с монодрамата на Стефан Цанев „ПЛАЧ НА АНГЕЛ“. Един спектакъл като по поръчка, макар че се оказва от дълго време замислян, който в пандемните условия  на ограничена свобода ще ни накара да се замислим какво всъщност, е свободата? За какво служи и каква е нейната природа. Кога тя е осъзната ценност, без която не можем? Само в условия на несвобода ли се сещаме за нея? Кога изобщо се осмисля значимостта  ѝ в съпоставка с критериите за добро и зло, в контекста на  личния ни житейски избор?

Спектакълът интерпретира през една уникална лична съдба всичките подминати от самите нас въпроси след като прибързано сложихме знак за равенство между свобода и демокрация. Какво е свободата, в какво се превръща тя, ако не знаеш нейната цена, сега берем плодовете на непотърсените отговори…

Един от малкото търсещи тези отговори и преди да „дойде“ свободата, е поетът Стефан Цанев. Стихосбирката му навремето „Аз питам“ неслучайно бе спряна. Темата за свободно мислещия човек, за свободата и диктатурата, е трайна тема в творчеството му.  Няма да изброявам заглавията на неговите пиеси, ще спомена само парадоксалният повод за спирането на мюзикъла  „Любовни булеварди“ през 1982-а по нареждане на ЦК (Централен комитет на Партията), който самият Ст. Цанев споделя в едно интервю, а именно последната песен от спектакъла, в която  цели СЕДЕМ пъти се повтаряла думата „свобода“!

Колкото и да я повтаряме, обаче, на ясно ли сме кога тя става истинска същност на човешкото ни битие?
През какви изпитания трябва да мине човек в преследването на отговора кога е свободен и кога не,  кои са границите на свободата и кога тя се превръща в своята противоположност. Искаме ли я наистина, и защо всъщност избираме пред нея сигурността. И от какво зависи в края на краищата тя – от политическите, социалните и икономическите условия, или от личния ни избор?
Мъчителен е пътят да стигнеш до извода, че никой не ти е длъжен да ти  дарява със свобода. А и не дарената свобода е ценна.
Само тази, която ти сам можеш да постигнеш. Тази, която е въпрос на личен морален избор.

И представете си, че всички тези сложни философски въпроси (над които си блъскат умовете философи и поети) отговорът се съдържа в един живот, в една съдба, в една житейска участ. Съдбата на Райчо, доспатският селянин, който излежава 19 (всъщност 30) годишно наказание в затвора напълно невинен. Защото влиза в него заради греха на баща си. А когато след 19 години излиза за добро поведение, се оказва, че познатият му свят се е срутил и на негово място е дошла демокрацията. Или онова уродливо самозвано нейно подобие, изтъкано от повсеместна кражба и корупция, беззаконие, мутренски нрави, опустели, оглозгани къщи и села, рухнали църкви с избодени очи на иконите..

Спектакълът е всъщност една равносметка-изповед на едно без вина виновно поколение, един плач и вопъл по изгубената човешка ни душа. Но е и предизвикателство, изпитание да се поставим на мястото на героя и да провидим собствените си отговори на въпросите, поставени от  Райчо. Не случайно Христо Мутафчиев, който сякаш е роден за тази роля, разиграва като настолна игра сюжета-героят му държи кукла, подобие на него самия, пред стените на макет затвор  и актьорът води диалог с нея. Не сме ли ние самите, част от този несъстоял се диалог?
ВИНОВЕН СЪМ, ЗАЩОТО СЪМ НЕВИНЕН. Райчо излежава наказанието на баща си. Ние излежахме ли вече наказанието ни греховете на предишните поколения, това, което сътворихме без осмислянето на техните грехове, не ни ли товари с нови вини?

Какво ни подсказват авторите?
В “Плач на ангел” един малък човек отчаяно повдига големи въпроси. Отчаяно, защото не е могъл да им отговори, не е могъл да се справи с живота и даже казва, че не го е живял. Възможно е зрителите трудно да се идентифицират с героя, защото, както казахме, говорим за малък човек, а не останаха много малки хора – всички сме голяма работа. Най-вероятно бърза връзка може да се направи с упреците, които той понякога отправя. Да упрекваш е заразително. Но истинската ценност на този текст, поне според постановъчния екип на спектакъла, не се ражда от патоса на нерадостните констатации, споделяни от големите хора, а просветва в признатата безпомощност на малкия човек, живеещ не тук или там, а на Земята. Защото когато разбереш колко си малък под необятното звездно небе, тогава може да се открие по-голям смисъл, различен от привидностите, които те карат да влизаш в ненужни борби, без да подбираш средствата. Тогава могат да изчезнат опустошителните алчност и жестокост, над които плаче ангелът“, казва режисьорът Стоян Радев.

И още нещо за прекрасната игра на Христо Мутафчиев. Целият този натоварен с толкова значения текст, е поднесен с такава естественост и лекота, толкова органично, че имаш чувството че този Райчо, този негов образ си го срещал, виждал, чувал, усещаш го загнезден някъде в тебе, само дето не си успял досега да дочуеш скрития му плач, като плач на ангел, оцеляващ вътре в теб…

Драматург на спектакъла е Мирела Иванова, помощник-режисьор – Боряна Митева, плакатът е дело на Янина Петрова, а снимките – на Божидар Марков.

Коментари

comments