Сони Бохосян: Спомен за режисьора Владимир Николов

0
1522

Може би защото театърът е най-жвото изкуство, изкуство на преживяването на мига, паметта за хората, които са работили в него е твърде избирателна, а понякога нетрайна. Често се повтарят едни и същи имена, а други, оставили творчески следи и допринесли за развитието на театъра, тънат в забвение.
Поводът на Сони Бохосян от Португалски културен и езиков център „Камойш“ София  да ни припомни името и дейността на Владимир Николов е, че когато е потърсила в интернет справка за бившия си учител от детската театрална школа, не е намерила и ред за него. Макар до ден днешен в Пловдивския театър  „Детски театър за възрастни“ носи неговото име.“Владимир Николов“. Но опитайте се да намерите текст или снимка за него.
Не се учудвайте. И за много други имена от театъра в интернет няма ни снимка, ни ред. Да се надяваме театрите все пак да пазят своите архиви, както и да ги качат някой ден в страниците си в интернет, за да ги има творци като Владимир Николов в общата ни културна памет.

Сони Бохосян:
Завърших португалска филология в Софийския университет и през февруари започнах докторантура в областта на съвременната португалска литература, като избрах да пиша за театър – най-голямата ми любов. Преди няколко дена прочитът на една пиеса ме върна много години назад и се сетих за първия ми преподавател по актьорско майсторство – Владимир Николов. Потърсих информация в интернет за него и нищо не открих. Това много ме разочарова, затова се амбицирах да съчиня един текст в негова памет.

Да пиша за театъра никога не ми е било трудно, защото, откакто се помня, съм влюбена в това изкуство, а и думите никога не са представлявали пречка за мен. Думите са театър и театър без думи няма, ако изключим, разбира се, пантомимата. Но има едно нещо, един човек, за когото досега явно ми е било трудно да пиша, поради причина, която дори не мога да назова. Може би досега не съм намерила правилните думи за първия ми преподавател по актьорско майсторство – режисьора Владимир Николов. Нямам самочувствието, че ще напиша нещо качествено, но съм сигурна, че думите, както винаги, ги пише душата ми, а не ръката.

Странно е как някои неща лежат на дъното на паметта, полубудни, и ние, залисани в бързане и какви ли не извинения, не се сещаме за тях. Има обаче точни моменти за всичко.

Преди няколко дена, когато четях пиесата „Сестринство” на португалския драматург Жайме Салазар Сампайо, се сетих за спектакъла „Посещение на млада дама”, поставен от Владимир Николов, в Драматичен театър – Пловдив, с участието на Светлана Бонин и Петър Тосков през далечната 2002 г. (спектакълът е поставен през 1997 г. и се игра до 2004 г.). Реших да потърся в интернет информация не само за представлението, но и за режисьора му – уви, не открих нищо. Това, меко казано, ме натъжи, защото споменът за професионалисти от ранга на Владимир Николов и хора със сърце и светоусещане като неговото, трябва да бъде вечно жив. Това мое разочарование от мрежата ме подтикна към написването на следващите редове, които дълго чакаха своя миг.

Когато бях на 6 години, се влюбих в театъра. Помня мига на влюбването – случайно гледах по телевизията „Самият човек” по Платонов в изпълнение на Мариус Куркински, с когото тъй щедрата към мен съдба ме срещна и сприятели. Вманиачена в идеята за Мариус и изкуството му, помолих майка ми да ме заведе на театър. По това време (2001 г.) той играеше моноспетакъла си „Сънят” по Джулиан Барнс в Драматичен театър – Пловдив. След представлението се запознахме с него, но това е още една красива история, която ще разкажа в друг разказ. Когато взимах автограф от него, там беше и Иван Заяков – тогавашния зам.-директор по техническата част. Мариус се объра към него и го попита: „Кой в Пловдив се отнася с уважение към децата?”. Според думите на Заяков това беше Владимир Николов. И в действителност си бе точно така.

Дни по-късно се отзовах в Детска школа за възрастни в ОДК Пловдив. Бях истински уплашена от първата си среща. Детското ми съзнание си беше втълпило, че г-н Николов външно прилича на Мариус. А и какво друго е можело да си представи едно шестгодишно дете, за което театърът имаше образа само на Куркински?

Бях научила монолога на Хамлет наизуст и, когато Николов ме попита какво мога да му представя, аз твърдо се насочих към Шекспир – това беше единственият ми репертоар. Така започнах неотлъчно да посещавам театралната школа, която третираше децата с обич, уважение и разбиране и ги учеше на морал, професионализъм и добрина, подкрепяше детските идеи и даваше път на въображението. Владимир Николов преподаваше театър с лекота и даваше уроци за цял живот. Репетиционният период на всяко представление беше наситен с много труд, упоритост и всеотдайност. Никога няма да забравя първото представление, в което участвах – „Морско синьо” по „Пук” на Валери Петров. Владимир Николов, заедно с верния си колега и приятел Петър Тосков, уши костюмите и създаде декора.

След „Морско синьо” той постави „Ромео и Жулиета – импровизации”. Не, не си представяйте някаква модерна измишльотина, защото Николов не беше способен да унищожава класическите текстове. Това представление беше младежко, имаше привкус на бунт, провокираше зрителя и показваше как любовта надживява земното. Спомням си как той сам направи афишите към представлението. Последната сцена в спектакъла е сигурно една от най-красивите, които някога съм виждала – облечени в трико, Ромео и Жулиета стояха прегърнати. Толкова фина идея за костюм, която олицетворяваше разсъбличането на душите в миг на мълчание, а не физическа голотия, подобна на тази, която успешно се вихри по родните ни сцени. Апропо, в ролята на Жулиета беше Яна Титова. Стартът на това кадърно момиче бе даде именно в школата на Владимир Николов.

Има и неща, които не си спомям за него. Не си спомям някога да е повишавал тон на някого, да е обиждал, да е поругавал, да се е държал властно или надменно. Нито за момент не се превъзнесе, въпреки огромия си талант и безкраен потенциал. Няма как да си спомням неща, които не са се случили; неща, които, за съжаление, не са чужди на (българските) театрални среди.

Преди всяко представление на всеки стол в школата той приготвяше костюма на всяко дете, заедно с табелки с имената. Такива подробности, драги читателю, може да ти се струват незначителни, но те са важни за мен, за човека, който съм в момента. Важни са, защото научих много от първия си учител не само по актьорско майстворство, не само по театър, а и по изкуство. Той беше рядкост и хора като него се срещат все по-рядко. Беше точен не само за репетициите, но и в отношението си към хората. Точен е точната дума.

Уви, смъртта рано ни го отне – на мен и на много други хора, на всички нас.

В книгата си „Годината на смъртта на Рикардо Рейш” Жозе Сарамаго поставя въпроса за продължението на живота на хетеронимите на Ферандо Песоа. Драги читателю, аз не съм велик писател нито голям режисьор или актьор, а обикновен човек, който се пита какво ли става със спомена за творец като г-н Николов, както го наричахме в школата, толкова години след неговата кончина. Една пиеса от 15 страници ме върна повече от 15 години назад и чувствам как скоро няма да намеря отговор, който да ме удовлетвори. Днес школата се нарича Детска школа за възрастни „Владимир Николов”, но обяснение защо носи името на своя създател не се дава. За мен това е странно, но подчертавам – за мен. Живеем в свят, в който преходното взима превес и често ни кара да забравяме. Аз обаче съм прокълната да помня и това мое проклятие ме прави щастлива. Да, хора като него трябва да се помнят, трябва да се говори и пише за тях, въпреки вихрушката на лудницата, в която всички сме залостени.

За финал бих искала да споделя мисълта, която той с големи черни букви беше залепил на един дървен параван в стаята на занятията ни: „Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли” – Уилям Шекспир.

Сони Бохосян, юли, 2020 г.

 

Коментари

comments