НИЕ СМЕ ТАЛАНТЛИВ НАРОД. ВСИЧКО ЩЕ СЕ НАРЕДИ…

0
1019

„Аз съм щастлив човек“, казва за себе ХРИСТО САРАФОВ, един от доайените на Музикалния театър „Стефан Македонски“, който играе главната роля в хитовата за сезона постановка на театъра „Цигулар на покрива“.

                  Роден е в Силистра и на 9 май т.г. ще отбележи своя 65-ти юбилей. Работил е в цял свят –над 12 години в САЩ, също във Франция, Италия, Испания, Германия, Португалия, Гватемала  и много други страни, раздвоен между операта и оперетата. Завършва „Класическо пеене“ в НМА “Панчо Владигеров “ през 1982 година в класа на доц. Констанца Вачкова. Специализира в Москва в Болшой театър. Две от най-играните му роли са Доктор Бартоло в „Севилският бръснар“ на Росини (над 80 пъти) и на Лепорело в операта „Дон Жуан“на Моцарт. От 1983 година досега с прекъсвания е солист в Музикалния театър. Тук е изиграл десетки водещи роли в оперети, мюзикъли, сред които Дядо Либен в „Българи от старо време“, Фери Бачи в „Царицата на чардаша“, Алфред Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“, Бог Зевс в „Орфей в ада“, на Ришар Фирмен във „Фантомът на операта“ от А. Л. Уебър.

Може би щастливата роля на неговия живот е на млекаря Тевие в хитовия спектакъл на Музикалния театър „Цигулар на покрива“ по мотиви от разказите на еврейския класик Шалом Алейхем, преведени от Валери Петров. Заглавието идва от картина на Шагал, а мюзикълът е световен хит и се играе близо девет години на Бродуей. За първи път е поставен у нас през 1993 г. Композитор е Джери Бок, либретисти са Джоузеф Стайн, Шелдън Харник. Постановката е с трима гости от Сърбия – режисьорът Небойша Брадич, сценографът Миодраг Табачки и художничката по костюмите Исидора Молис, която е и солист в театъра. Хореографията е на Анна Пампулова.

Вероятно „Цигулар на покрива“  е не само най-успешната постановка на Музикалния театър през последните години, но и едно от музикалните събития на 2020 г.

Валери Тодоров: Христо, ти си ми земляк. Откъде дойде това усещане, тази любов към музиката? Тя ли те намери, ти ли я откри?

Христо Сарафов: Аз учих  българска филология в университета във ВеликоТърново. Преди да отида там, още в гимназията, участвах в кръжоци по художествено слово при Мариана Ковачева. Като завърших университета, се върнах в Силистра и  три години бях артист в Кукления театър. Имаше там една музикална ръководителка Венета Койчева. Тогава често се събирахме и пеехме, помниш, по онова време имаше и Клуб на културните дейци. Веднъж изпях нещо и Койчева ми каза – знаеш ли, ти пееш много хубаво и ме заведе отсреща – в читалище „Доростол“, при Елена Кустева. Там две години бях във вокалната школа при Тамара Чапкънова. После се явих в Българската държавна консерватория и ме приеха от първия път. Много кандидати – 300 души за 20 места. Мен ме приеха втори и от 1978 г. започнах да уча там. Като завърших, имаше студентски оперен театър и аз изпях там две заглавия – „Женитба“ и  „Моцарт и Салиери“. Колегата, който изпя Моцарт, замина на специализация в Италия, а мен ме изпратиха за една година в Москва през 1983 г. Като се прибрах, изпях партията  на Доктор Бартоло от „Севилския бръснар“. Проф. Павел Герджиков правеше тогава Софийска опера и ме покани. Тази партия ме храни и до днес – над 80  спектакъла. Само в САЩ съм я пял над 30 пъти – Бостън, Канзас.. От  2000 до  2012-а  съм  обиколил цяла Америка.                                       Благодарение на моята тъща, която беше секретарка на министъра на културата, се запознах навремето с Росица Бакалова. Те бяха приятелки. Бакалова ми каза, защо не дойдеш в Музикалния театър, ти хубаво говориш, добре пееш. Явих се на конкурс и ме приеха. Тогава Музикалният театър беше много на мода, 1983 г. Там играх с Видин Даскалов, Лиляна Кисьова, Донка Шишманова, Теодора Георгиева… Те бяха големи звезди. Имахме много участия, по десет на ден, показваха ни по телевизията. Сега по-малко. И така Музикалният театър ми стана любим, та досега. Отсъствах от страната близо 22 години. И след завръщането ми ме среща предишният директор Марио Николов. Има една роля, нещо не се получава. Защо не опиташ. Отидох. Не съм я играл, но ще я науча. Изиграх я и отново сякаш ми се върна любовта към този театър. След няколко месеца сегашният директор, имаше едно събрание и тя ме пита. Ти къде ходиш? Ами аз нали не съм на щат. Ще бъдеш на щат и ме назначиха след няколко дни.

-Сега тя е директор и даже твоя партньорка в „Цигулар на покрива“…

Да, в ролята на Зелда, моята жена. И така се започна. Мислех, че като по-възрастен, няма много да ме използват, а играя във всичко и всяка вечер…Не се давам.

-Ти как се чувстваш – повече оперен или оперетен артист?

В Америка пеех само опери. Само веднъж направихме „Прилепът“, даже Орлин Горанов беше дошъл в Лос Анжелис, бяхме в още 3 – 4 града. В Гватемала правихме „Веселата вдовица“. Хубава държава, прекрасен театър в столицата – летен театър, изкопан в земята.

-Кое те тегли повече – операта или оперетата?

В оперетата има повече поле за изява. В операта ако покажеш глас, качества напредваш, но оператата е друго изкуство – по-синтетично, по-трудно. Трябват актьорски данни – да говориш правилно, да пееш, танцуваш. Не подценявам операта. Но всички, които са играли в оперетата, на сцената на операта се забелязват веднага – по-обиграни са, по-свободни.

-Имаш ли любима роля?

Любима роля е всяка, която си изпълнил добре. Има роли които мразиш, защото не си ги изпял.

-Кои артисти се реализират по-добре – оперните или оперетните артисти?

Бяхме във Флорида и бяха дошли артисти от Марийнския театър. И една от тях ми казва:“ Ти играеш и пееш страхотно.“ Защото съм оперетен артист, й обяснявам. Истината е, че повечето певци искат да са в операта. Защото така могат да излязат в чужбина. В оперетата има бариера – езикът. Оперите се пеят на оригиналния език – италиански, френски немски…В оперетата, ако си сам гост-актьор, трябва да знаеш много добре езика. Всички искат да са в операта. Защото могат да излязат в чужбина да пеят. Макар че съм играл в Париж – в Сен Жермен, богат квартал, „Парижки живот“ на Офенбах. Но там играех ролята на швед, който не говори добре езика. Бях научил наизуст ролята. Иначе знаех само бонжур. Казвам им, не се безпокойте, важно е само да ми подавате последната реплика. Над 20 спектакъла изиграхме за един месец. Така че понякога може, но по принцип е трудно  без да знаеш езика. Сега вече говоря френски, много пъти съм бил във Франция.

-Разкажи ми за семейството си.

Семейството ми е прекрасно. Жена ми е доктор. Имам две дъщери.  Голямата е омъжена в САЩ, живеят във Флорида, недалеч от Санкт Питерсбърг. Малката е в България, завърши психология. И двете знаят езици, помагали са ми. Имам внучка. Любим зет, прекрасно момче. Сега всички са тук. Прибраха се за малко. С жена може да не съм случил, но с деца случихме, шегувам се с жена ми…

-Значи в ролята на млекаря Тевие в „Цигулар на покрива“ ти виждаш и част от своята съдба…

Тевие е беден млекар, разговаря с Господа, има пет дъщери. В живота аз имам две. Моят герой, като всеки мъж, спазва традициите. Като баща сам взема решенията си, но се съветва с жена си. И като добър човек по душа казва – тук се слуша мойта воля, но да видим какво ще каже майка ви. Има много сходства между пиесата и живота. Ето, голямата дъщеря работеше с мен в Америка, знае езици, беше преводач и  бях я взел  с мен. Покрай мен  се запознаха с мъжа си. Отиваме ние на гости на сватовете,  да се запознаем с момчето. Дойде време да си тръгваме. Аз  седнах в колата, жена ми и тя. Дъщерята нещо се забави. Сигурно се прощава, казва жена ми. Сватята обаче я прегърна и каза – тя остава тук. Прибрахме се с жена ми в хотела и аз като баща взех да мърморя. Та ето ви сходството с пиесата. Традицията си е традиция, волята на родителите е важна, но животът си иска своето. Много сходства…В пиесата всичко е човешко. Бащата иска едно, дъщерята иска друго. И ако искаш да си добър с децата си, да те уважават, трябва да отстъпиш. И в пиесата, и в живота, има борба между старото и новото. Все пак побеждава новото, което е хубаво. Иначе няма да има прогрес….

-Като артист, кое в този спектакъл ти харесва най-много?

Кое ли, има една сцена, когато бащата излиза и вижда Хава, третата му дъщеря, да говори с човек от друга вяра, неевреин. Това е много силна сцена, много ми харесва. Тогава той казва, ти знаеш ли какво е да се омъжиш за човек от друга вяра. Това не бива да става. Казвам ти, повече не искам да се виждаш с него. Разбра ли ме? Да, разбрах те, казва тя и се разплаква. После сцената продължава, когато той мисли, че това, което е казал, ще стане, но пак побеждават младите. Когато се връща в къщи,  жена му го посреща на улицата иму казва. Ти знаеш ли, те са се венчали. Пред очите на бащата сякаш се срутва всичко, целият му свят. Още една дъщеря не се е съобразила, не се е подчинила.  И той по време на пеенето вижда как се пита дали  е бил прав, дали  не е сбъркал.

-Той, от една страна, взема правилното решение, от гледна точка на традициите…

Но от друга страна се пита дали е прав. Казва, татко ти ли сгреши, дали не стори зло. Когато тя идва при него да му иска прошка, той казва обаче  – от една страна е така, от другата е иначе, така, но няма друга страна. Има само една страна – моята. Не мога да се отрека от това, което съм. Но накрая, естествено, всяка се омъжва, бащата е щастлив, че всяка си има мъж. И после казва на жена си – всички ще идват при нас по празниците.

Аз имам такъв навик – в неделя събирам всички в къщи. Традиция. Животът  е хубав, когато всички са здрави и има разбирателство. Показателно е, че аз по принцип не се меся, не се обаждам. Не давам съвети, ако не ми искат. Моят зет казва – дойдох в България  заради дъщеря ти, сега не искам да си тръвам заради теб. Така е, бащите са си бащи, децата са си деца. Затова сме ги създала, за да се разбираме с тях.

-Зетят ти обаче е българин, нали така…

Да, но живее в Америка от малък,  бизнесът му е там, живеят добре, дружно.

-Живял си в чужбина. Тегли ли те към някоя държава?

Бих живял във Франция. Не знам защо. Но никъде не съм останал. В която и държава да ходиш, има си недостатъци. В нашата няма. Така мисля аз. Хората тук са други. Добри хора са. Живеят добре, задружно. Какво по-хубаво от това?.

-На се ли озлобихме?

Малко, но няма начин. Аз и в злобата им ги харесвам. Моите приятели са тук. Няма как. Мога да живея и в Америка, но там животът е друг. Макар че е уреден. Човек си тежи на мястото, аз обичам да съм в България и тук ще си остана. Имал съм възможност… Като се връщах от Щатите, митничарите вече ме познават и казват – хората пари дават, за да заминат,  ти пак се връщаш.

Аз съм тук, обичам си семейството, обичам си театъра, приятелите, здрав съм, какво по-хубаво от това.

-Има ли възраст за актьора?

През май ще стана на 65 години, на 9 май.  Аз, за разлика от други хора  обичам да се шегувам със смъртта. Няма как. Неизбежно е. На никой не му  се иска да умира. Мисля че понякога директорите бъркат с прибързаното пенсиониране на артистите. Ти ме видя. Изглеждам добре. Не играя млад любовник. Играя „възрастни“ роли – баща, чичо, възрастен барон.  Човек трябва да знае кога да слезе от сцената. Да слезе и да го направи с  достойнство. Да не го разкарват като маймуна нагоре-надолу. Когато играеш добре, то се вижда.  Когато вече не можеш, също се вижда, спираш. Това е.

-Виждаш ли се с въдица край реката?

Аз съм свикнал да съм натоварен. Не мога да седна. Ние сме дунавски хора.  Ходих един път за риба на Дунава. Рибите изядоха червея. Не мога така да вися с часове, хващат ме нервите…

-Аз мисля, че „Цигулар на покрива“ е не само хит за Музикалния театър, но и събитие на сезона.

Наистина хитово представлене. Първо  мислех че публиката няма да хареса тематиката. Но се оказа че не е така, че е близка до публиката. Второ, работата на режисьора беше много плодотворна. Интелигентен човек, извади всичко от артистите.

– Трима от постановчиците са от Сърбия…

Режисьорът Небойша Брадич, сценографът Миодраг Табачки,  художниччката по костюмите Исидора Молис, която е и солистка на театъра, играе една от дъщерите. Хореографът Анна Пампулова направи превъзходни танците. Балетът играе прекрасно. Сценографията е хубава, картините се сменят без да се усети публиката. Колегите играят превъзходно. Една девойка написа във Фейсбук – бях във вашия театър, видях сякаш други артисти, играят по друг начин. Всички играят много хубаво. Като че не са същите артисти.

-Ако сравняваш с „Фантома на операта“, кое е по различно в „Цигулар на покрива“?

Първо тематиката. Нещата са различни. Не мога да не отбележа  работата на Пламен Карталов. Изиграхме  45 представления при пълен салон. Сега имаме още 8 през март.  Голям успех. С голямо  удоволствие играхме. Фантомът“  е хитово заглавие е, лесно се запомня, бляскав спектакъл. Музиката е популярна. Има и любопитство към него- как ще го изпеят нашите певци..

– Но „Цигулар на покрива“ е още по-голям успех. Мислиш ли, че Музикалният театър е във възход?

Абсолютен възход. То се вижда. И по публиката, и как ни приемат колегите. Така мисля.

-На какво се дължи?

Добър подбор на репертоар, добра игра. Да си позволиш сценографи и режисьор  от чужбина означава че си добре с финансите.

-Има обаче и риск в такиви постановки…

Който рискува, печели. Много добре работи нашият директор.

-Всеки оценява себе си по различен начин. Ти какво би казал за себе си. Аз съм щастлив човек, например.

Цената на успеха е различна. Зависи кой какво иска. За  тези години играх          достатъчно. Имам с какво да живея. Имам две дъщери, жена, внучка,  племеннички, сестра. Имам обичта на публиката, здрав съм. Какво повече да искам?

  • Ако сам трябва си да си пожелаеш нещо?

Да си пожелая все така да ми върви. Всички да са живи и здрави.  Всичко ще се  нареди. Ние сме хубав народ. Талантлив народ. Най-талантливият народ. Какво ни липсва? Мисля че съм щастлив човек. Толкоз. Ще ви цитирам Катрин Зита Джонс: Обичам го не защото е Майкъл Дъглас, а защото това е любовта…

Коментари

comments