ПАВЕЛ

0
821

Загубихме приятел. Голям приятел. Наистина голям. И както човек, и като личност. Павел Васев.

Не ми се вдигаше ръката да напиша за него, защото това би означавало да се примиря с факта, че го няма до нас. Макар че той остава с нас. Със спомените, с житейската ирония, с разказите си…с присъствието си.

Павел беше прекрасен разказвач. Той разкаваше така, че не можеш да не обикнеш хората, за които разказва. За обикновените жители на село Брусен, където си беше купил къща. За селския казан. За пещта. За плевнята, която бе преобразена в театрална сцена…За Иракли, морето, за другите си приятели, които дори митологизираше.

За разлика от много българи, които често си развалят отношенията в чужбина, ние бяхме заедно и в Москва, където той беше директор на Българския кутурен център, и след това…Събирахме се. Разбирахме се от половин дума. Винаги имахме общи теми и общи мисли, дори когата не винаги сме били на едно и също мнение.

Павел боготвореше жените, с които го бе събирала съдбата. И никога не съм чул лоша дума за нито една от тях. Дори с тези, с които се е разделил трудно. Умееше да обича. Даже да обгрижва. Да предразположи така, че няма връщане назад.

Павел беше мениджър. Навсякъде, където го е водила съдбата, той оставяше следа. Бил е и заместник-министър на културата, председател на Съюза на българските филмови дейци, директор на Народния театър, на Сатиричния театър, директор на Българския филмов център, директор на Българския културен институт в Москва…Беше и председател на Обществения съвет на БНР. Но преди всичко той беше творческа душа.

Той обичаше Русия, културата й, хората й. Едва ли има човек в съвременната история на културните връзки между България и Русия, който да е направил повече за двустранните ни връзки.  Притежаваше огромно търпение и настоятелност. Едва ли без това търпение можеше да виси с часове по чуждите граници. Спомням си една Нова година, която той изкара почти седмица на укранско-молдовската граница в най-големия студ с една изложба.

Павел имаше усет към хората. Беше човек  с достойнство. Не обичаше подлеците. Казваше мнението си без заобикалки. Но и без да обиди. Той беше ерудит. Знаещ, можещ. С мащаб. С доказан опит и качества.

Павел имаше страхотно усещане, даже бих казал страхопочитание пред род, родина, памет. Беше от истинските, културните  патриоти. Които знаеха, затова вярваха и обичаха. Такъв човек загубихме. ..

Ще ни липсват приятелските вечери, усещането за мига заедно. Но нищо не може да ни отдели от онова чувство за обща памет и споделяне, което ще ни съпровожда до пътя, към който той пое.

Не казвам сбогом, Павка. И вярвам, че духът е по-силен от тялото…

Валери ТОДОРОВ

Коментари

comments