СРЕЩА С АВТОГРАФ: ДАВИД ЛАГЕРКРАНС

0
857

Аз съм един стар журналист, който винаги има нужда от нови предизвикателства“.

Феновете на поредицата „Милениум“ получиха голям подарък от CineLibri 2019. Давид Лагеркранс – шведският писател и журналист, създал три продължения на култовата поредица на Стиг Ларшон „Милениум“, се срещна със своите почитатели в литературен клуб „Перото“ в София. Срещата бе част от събитията, в рамките на шведската седмица в България, организирани от Шведско-българската търговска камара. Давид Лагеркранс не успя да присъства като член на журито на самото награждаване по уважителни причини, така че това беше единствената възможност за диалог на автора с неговите почитатели.

В остроумен и интригуващ разговор с Георги Тошев, Давид Лагеркранс разкри много от своите писателски тайни, допринесли за изключителния успех на поредицата, удължила  живота на любимите герои Лисбет Саландер и Микаел Блумквист.

Стиг Ларшон (1954-2004) е известен шведски журналист и писател, чиито разследвания изобличават антидемократичните, дясноекстремистките и расистките практики в обществото и медиите. Трилогията Милениум му носи изключителна популярност още с публикуването на Мъжете, които мразеха жените, който има две успешни екранизации – шведска и американска.
Ларшон умира от сърдечна криза на 50-годишна възраст наскоро след като е предал на издателя криминалната си поредица „Милениум“ и не доживява нейното отпечатване. Носят се непотвърдени слухове, че смъртта му не е случайна и е свързана с дейността му на разследващ журналист. Последните му разследвания са във връзка с убийството на министър-председателя на Швеция,Улоф Палме, убит1986-а година.

През декември 2013 г. шведското издателство „Норстед“ обяви, че с Давид Лагеркранс е сключен договор за създаване на четвърти роман от поредицата на Стиг Ларшон. „Онова, което не ме убива“  излезе през август 2015 година, когато се навърши десетилетие от публикуването на първото заглавие – „Мъжете, които мразеха жените“. През 2017 г. се появи второ продължение на култовата трилогия – заглавието е „Мъжът, който търсеше сянката си“. Романът „Тя, която трябваше да умре“ е големият финал на трилогията на Давид Лагеркранс и на поредицата „Милениум“ . В него „авторът преплита политически скандали и властови игри на високо ниво с ДНК изследвания, хималайски експедиции, руски фабрики за тролове и организирана омраза в интернет.“ Представя ни го ИК „Колибри“.

Каква е тайната на успеха на това продължение, само наследник на Ларшон ли е Лагеркранс, или успява да подходи по собствен начин, да проникне в други пластове и на историята, и на психологията на образите?
Каква е тайната изобщо на северния „ноар“?
Помага или пречи журналистиката?

Тези и други въпроси породиха непринуден разговор и създадоха откровена и вълнуваща атмосфера в читателски клуб„Перото“.

Георги Тошев подсказа ключа в известна степен, като сподели, че след прочитането биографичната книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход,  Златан Ибрахимович,  донесла  световна славана Лагеркранс, е открил неговата дарба да съумява да се приближава опасно близко до героите, да навлиза в същността им, като същевременно остава автентичен. Но Давид, каза той, „ освен автентичност, показва едно много остро чувство към сюжетност, към навлизане в едни много вътрешни светове..“

Давид Лагеркранс:
„Когато  разказваш, това е сложното-да не разказваш прекалено много. Често казвам, че най-доброто е написано между редовете.“

„Винаги имаме нужда от светлина, ако искате да нарисувате някого като зъл или добър, трябва да се бориш срещу клишетата. Когато имаш дълбоко зъл човек, дай му нещо симпатично. Ако имаш истински добър герой, дай му някакъв лош навик-да пие или да бъде депресиран. Защото мразим идеалните хора. Не трябва да има съвършено зло и съвършено добро. Трябва да бъдат живи, а когато си жив, ти си пълен с контрасти. Да бъдеш и смешен, и мрачен, едновременно.“

Първото продължение на Ларшон се пази в тайна. Давид пише първия роман в абсолютна секретност, само съпругата му е посветена. Работи на компютър, който не е включен в Интернет.

„ Моето издаделство така ми каза, а аз си помислих, че са параноици. Кой би се занимавал да ме хакне? В последствие разбрах, че са се опитали да ме хакнат. Оказа се, че в този луд издателски свят има преводачи, има агенти и тези мошеници бяха създали нещо, което изглежда като истинска издателство, и това, което направиха бе, да се престорят на истинско  издателство  и поискаха да им изпратя малко от ръкописа. Да го видели предварително.
Така че, понякога да бъдеш параноик в света в който живеем, май е задължително.

„Трябва да си призная, че когато пишех продължението на Милениум, бях ужасен. Когато обявихме в Швеция, че ще пиша тази книга всички полудяха. По света имаше война в Сирия, криза с бежанците, а аз бях навсякъде по новините. И всички се възмущаваха- не можеш да пишеш книга след Ларшон. Имах чувството, че всички критици са ме подгонили. И че всички читатели ще ме подгонят. Дори сънувах кошмари, че Лисбет Саландер ме е подгонила да ми търси сметка. Бях смъртно излашен. А децата ми(три на брой) се сдобиха с един изключително невротичен баща.
Но се оказа, че да си уплашен и невротичен, това е една много добра движеща сила. Това ме принуди да пиша добре, защото знаех, че в портивен случай те ще ме убият.“

„Това, което трябваше да направя, бе да вкарам персонажите в моите вени. И препрочитах книгите по няколко пъти. Но след това трябваше да забравя за тях. Бях уплашен, но не трябваше да бъда прекалено изплашен. Това, което трябваше да направя, беше да да се доверя на Стигларшоновата вселена. Но да прибавя нещо от себе си. Да вляза в дълбочина в митологията на Лисбет Саландер. Беше много трудно. Остарях, не спях ,мечтах и работех много, накрая оцелях.

Трябва ли да умре журналистът, за да се роди писателят?

„Не. Мисля, че са свързини. За да си добър журналист, трябва да използваш литературните похвати и да пишеш като писател. А като пишеш роман, фикция, е много добре да използваш журналистически техники, журналистическото разследване. Когато измисляш, трябва да знаеш как се случват нещата в реалността..
Мисля, че реалността е най-доброто вдъхновение. Така че, моят съвет към всеки, които иска да бъде писател е да избере някаква новина от медиите.  Последвайте след това своята страст или своите страхове.
Смятам, че част от успеха на т.н.“северен ноар“ е , че се занимава със политически теми, занимава се с проблемите на обществото, не е просто забавление, а иска да каже нещо на обществото, на съвремието.“

„Как пиша? Пиша на отрязъци от 2 минути. И непрекъснато си почивам. Но хубавото нещо на почивките е, че тогава идват добрите идеи. Така че както казвам: най-добре пиша, когато не пиша.“ Проблемът е, че трябва да започнеш, да напишеш нещо.

 „Идеята за първата ми книга не беше моя. Не дойде от мен. По онова време аз исках да съм истински интелектуалец. Тогава бях написал една книга за един математик- Алън Тюринг, криптоаналитик, информатик, философ, човекът, разбил кода енигма.И със сигурност не бих искал да съм писател в сянка на някакъв си футболист. Но издателят ми каза това е Златан. Тогава казах „Да!“. Той е страхотен човек и каква история има само- това е може би първата „американска“ мечта, осъществена във Швеция. Момчето от гетото, което се изкачва до световната слава. Не можех да откажа.

Сега ще си създам създам свои собствени персонажи. Така че, отново съм изплашен. До смърт. Сега трябва да кажа на целия свят, че мога да пиша също толкова добри книги, но без Лисбет Саландер. И, всъщност имам идея и мисля, че част от нея се дължи на моята среща със Златан. Както казах, той е от гетото, от крайните квартали. Аз съм от абсолютно друга среда. От привилигированите интелектуални класи. Но по някакъв начин ние се разбирахме.  И ето сега имам един персонаж, едно силно момиче от гетото и един брилиянтен човек от висшата класа, който обаче е слаб като човек. Тя е полицейски служител, той-професор по психология. Така че, ще се заиграя с идеята за Шерлок Холмс. В момента размишлявам и работя върху това.
Аз съм един стар журналист, който винаги има нужда от нови предизвикателства.

Последното изречение в книгата. „Тя, която трябваше да умре.“е „Време е за ново начало“. За мен това е последната книга от поредицата Милениум, Лисбет Саландер е прекалено добра за да умре, тя ще се върне по един или друг начин.
За мен е време за ново начало.“

 

Коментари

comments