2018 е година на европейското наследство, а 18-и април Международен ден на културните ценности. На този ден единствено Дружество „Архитектурно наследство“ при САБ и Българският национален комитет ИКОМОС се бяха подготвили с организирането на конференция под надслов „Оригиналът в паметника на културата-40 години по-късно.“
Архитектите, присъствали там се поздравяваха с „Честит празник“ след което се включваха в изказванията с тъжния си опит на хора, отдали изследователска дейност за кауза, която често не се зачита достатъчно от обществото. Както каза доц. д-р Красимира Вачева- отношението към паметниците на културата, които вече се наричат културни ценности у нас варира от неприязън, през финансова заинтересованост, до рядко срещаната чувствителност и ангажираност.
В случая чухме опита на хора си изострена чувствителност, които са се ангажирали и професионално, и морално с амбицията да събудят чувствителност и в обществото по отношение на издирването, и запазването на културното ни богатство.
Защото наистина не знаем какви бисери имаме. Като църквата „Св. Никола“ в Сепарева баня, например, за която разказа д-р арх. Радосвета Кирова.
Откровено се изговаряха проблемите, свързани с чиновническо безхаберие и користни интереси, с груба намеса в градската среда. Не беше спестена темата за нееднократно налагания повсеместно бетон , за състоянието на Преслав и Плиска –
където бетона може напълно да унищожи оригинала, едновременно с това за немарата, превърнала ранно средновековния Преслав в джунгла от растителност и тръни, за невъзможността за туриста да стигне до безценните обекти, разказа арх. Желязкова.
За автентичността на Западната порта на Сердика- и нейната недостатъчно атрактивно открояване в сърцето на града, говори д-р 
арх. Илиана Борисова –Кацарова, като арх. Пеев добави възможността тя да бъде проследена чрез тунели по цялата й
дължина до бул. „Мария Луиза“
По отношение на съхраняването и възстановяването, което в наш вариант е често равнозначно или на разрушаване, или на подновяване, арх. Вачева даде пример, който от една страна доказва колко древна е човешката потребност да пази материалната си памет, от друга, как всичко може да бъде подменено и да престане да е автентично. В древна Елада решили да съхранят кораба на легендарния епически герой Тезей, като подменят разрушените му части. Подмяната обаче, толкова продължила, че от автентичния кораб нищо не останало.
Та така действаме май и ние. Че и по-лошо. Без план и често със задна умисъл. Историческите старини често стават апетитни обекти за предприемачите, и не са тайна механизмите по които те биват предоставяни я за гараж, я за мол. Прекатегоризацията е механизъм, който добре владеят общинските чиновници, и когато един паметник от „национално“ слезе в категория „с местно значение, той може да бъде отписан от паметта. На конференцията чухме и по-драстични подходи за по-бързо усвояване на обекта. Като например пускане на течаща вода денонощно, докато не подгизнат и рухнат основите, или наемане на стая, разрушаване на тавана, което дава възможност на практика да се обяви цялата сграда за непригодна.
Ако българските граждани имаха по-изострена чувствителност по отношение на средата, в която живеят, щяха много по навреме да запазят безценните обекти в своите градове, носещи духа и историята на мястото. Минете само във Варна покрай морската градина и хвърлете поглед на умиращите красавици.. Такива къщи-бижута има във всеки град.Защо не ги пазим достатъчно? Сещаме се за тях, когато ги съборят. И тогава протестираме. Е, какво като новият собственик обещае да възстанови сградата „досущ същата“. Паметник на културата ли ще наречем бутафорното копие?
Рушим или неумело подпираме с някой бетонен гигант , затуляме някоя красива стара сграда, от което става още по-лошо. Смачкваме и неглижираме богатството, с което разполагаме. А Градската среда би трябвало да е единна тъкан от старо и ново, градът трябва да живее в своята цялост от минало и настояще. Самите паметници трябва да са откроени така, че да разказват своята история. Която е и историята на града. Това е нишката, която свързва човека и града, която прави духа на мястото. Създава памет.
Политика на социализиране на културните ценности сякаш няма. Виж, за възстановяване по европейски проекти- надпреварата е голяма. „Църквите до кръст, крепостите до зъба.“ И така никнат като гъби нови старини, а истинските отиват в небитието.
В годината на културното наследство и в Деня, в който почитаме своята нематериална памет, сайтът „Обаче“ не може да не припомни кампанията, която поде по инициатива на проф. Александър Грозев, за запазване на Първото българско кино а и вероятно първата, европейска сграда, строена за кино- сградата на Модерен театър на бул. „Мария Луиза“ в столицата. Строена от индустриалеца Карло Вакаро, същият, чийто Картел в Пловдив е притежавал изгорелите тютюневи складове. Сградата е строена от арх. Димитър Ничев, автор и съавтор на най-красивите столични сгради.
Модерен театър пред очите ни рухва все повече.
Да припомним, че на нашия апел Столична община откликна с обещание да застави собственика й да съхрани нейната фасада и предназначение, като в противен случай ще бъде приведен в действие чл.73 от ЗКН.
http://kinoto-gradat.obache.bg/2017/10/02/otgovor-na-stolichna-obshtina/
Една година мина, не виждаме собственикът да се е запретнал да ремонтира сградата.
Кампанията има подкрепата на КАБ, Съюза на филмовите дейци, подписка от 350 видни кинематографисти е изпратена и до министъра на Културата. Все още храним надежда, че София няма да остане без тази забележителна сецесионна сграда, в която се продуцирал първият български филм „Българан е галант“ и се е създавала историята на българското кино.
