Не мога да разбера драматизациите около Съвета за мир. Той е частен бизнес проект за Газа, който трябва да се реализира с държавна политика и държавни средства на страните участнички.
Само еднолични и авторитарни режими могат да си позволят да дадат гаранции по този проект, както и да отделят държавни средства за подобна частна инициатива със силен политически контекст. Факт е, че държави учредителки могат да бъдат освободени от финансовия ангажимент за 1 млрд. долара, но само първите три години. Въпросът обаче не е в парите.
Американският президент Доналд Тръмп, според устава на този Съвет, е несменям председател, разбирано пожизнено, но проблемът е какво се случва, когато той вече няма да е президент. Тогава проектът става изцяло частен, а и той може да не се хареса на следващия американски президент. Тогава участниците попадат отново в двойнствена роля – на кого да угодят. След като сме решили въпроса конюнктурно, какво се случва със следващата предстояща конюнктура? Ясно е,че поканата към България е като държава в лицето на бившия вече президент Румен Радев. Иначе процедурата не би минала по официалния път.
Арабските страни проявяват сдържаност относно инициативата, защото проектът може да доведе до разселване на палестинците от Газа – доброволно или принудително. А никоя от съседните страни не иска повече бежанци в страната си. Друг е въпросът, че Съветът за мир може да денонсира, дублира или да изземе усилия и пълномощия на ООН и други международни организации, при неуточнени правила и гаранции.
Нашите колебания относно обичта към Вашингтон може да се развиват в различни сценарии. Единият вариант е Министерството на външните работи да внесе подписаното присъединяване към Съвета за мир чрез правителството в парламентарната комисия. Ако там доминиращата позиция е да не се ратифицира, управляващите изпадат в двойнствена позиция, особено ако имат мнозинство в комисията, а и в парламента. Те са го подписали, за да са в добри позиции пред Вашингтон, но всъщност лично пред президента Доналд Тръмп. Ако чрез парламента откажат ратификация, ще припишат неудобството на опозицията, с условието че следващият парламент и правителство евентуално могат да го приемат. И вълкът сит, и агнето цяло… Обаче, ако обаче парламентът го ратифицира, България ще изпадне в конфузна позиция пред ЕС, който очевидно е против тази инициатива. Отлагането е само печелене на време. Следващото управление трябва да реши кой е по-близо и по-мил – Брюксел или Вашингтон.
Иначе едва ли президентът Доналд Тръмп ще тръгне да блокира бизнес интересите на американските фирми в България, след като хвърли толкова усилия да завземе руските пазари, особено в енергетиката. А и доколко ние ще участваме във възстановяването на Газа като фирми и държава, според неубедителните аргументи – справка Ирак, където дадохме и жертви. Този въпрос остава за въображението на авторите на спешното среднощно тичане.
Относно Гренландия: Реални действия там са възможни през лятото. Всъщност Тръмп натиска Европа, Дания и Гренландия сами да вземат решението, което той иска. Арктика е силно занемарено направление в американската външна политика, а Русия също примамва Тръмп натам. Но, за сравнение – САЩ имат едва три остарели ледоразбивача, докато Русия разполага с близо 100 от различен клас. Около 60 са в оперативна и техническа употреба. Сред тях са обаче ледоразбивачи от серията „Лидер“, способни да разбиват лед с дебелина 4 метра и да захранват с атомните си реактори град до 300 000 жители и да извършват над две години напълно автономно плаване. Русия планира да пусне до 2030 г. нови 17 ледоразбивача, от които 13 атомни и 4 конвенционални. Китай също има вече 10 ледоразбивача, четири от които оперират в арктическите зони. Разбираема е нервността на САЩ, на фона на промените в климата и засилващото се стратегическо значение на Северния морски път. Четири държави имат опит в строителството на атомни ледоразбивачи и използването на северните морски ширини – Русия, Финландия, Канада и Китай. Още през 30-те години на миналия век Русия започна интензивно изследване и използване на Арктика, включително с плаващи експедиции „Северен полюс“. Създаден още през 1733 г, структуриран през 1937 г., Северният морски флот на Русия разполага с ядрени подводници и солидна инфраструктура – бази, пристанища, силози за междуконтинентални ракети. Финландия е построила над 60 % от действащите ледоразбивачи, като е проектирала и половината от останалите. По-голямата част от поръчаните от САЩ 11 ледоразбивача трябва да бъдат построени във Финландия. Вашингтон обаче е в напрегнати отношения с Канада и Финландия заради Гренландия.
Ситуацията около Украйна показва, че Тръмп бърза, защото разглежда мира като стратегическа сделка, но мирът е заложник не само на икономически интереси и геополитически сметки на бивши и настоящи империи. Създава се впечатление, че страните участнички във войната и преговорите бавят, за да спечелят време и по-изгодна ситуация. Европа обаче изпада във все повече затруднения. Тя финансира военните и държавните разходи на Украйна, в бъдеще ще трябва да финансира и възстановяването ѝ. Същевременно водещите европейски страни – Германия, Франция, Италия, също и Великобритания, са в криза заради високите цени на горивата и затягащият се хватка на САЩ относно доставката и търговията с горива, митата, тарифите, геополитическата визия. Европа е в икономическо съперничество с Китай, на практика във война с Русия, в конфликт на интереси със САЩ, без съюзници в момента, с вътрешна криза на единството и объркано ръководство. Същевременно ръководството на съюза планира да увеличава военните си разходи и да се превъоръжава ускорено заради въображаема война с Русия. При това без гаранциите на САЩ и без ясна перспектива кой и как ще ръководи Европа след 3-4 години.
Ако след Близкия изток се отвори геополитическа бъркотия и в Далечния Изток, около Иран, светът ще се променя още по-бързо, още по-неблагоприятно за глобалната сигурност…
