Две нови издания на издателство Colibri които ще обогатят библиотеката и познанията на всеки поклонник на литературата и изкуството.
В този внушителен по обем и времеви обхват литературен труд, който авторът е нарекъл „Моите истории“, а някои биха го определили като своеобразен „дневник на писателя“, Георги Борисов представя непубликувани свои стихотворения, мисли и наблюдения, философски есета и мемоарна проза, литературни портрети и свидетелства, сценки и житейски истории, белязали неговия път в продължение на половин век.
Сред най-любопитните от разделите в настоящия том е първият – и като форма, и като тематика, – който препраща към Далчевите „Фрагменти“ и представлява особен принос с „опитите“ на поета да разгадае същността на поезията и творческия процес, многоликите маски на битието и холограмите на словото, безкрайните възможности и измамната нищета на българската рима.
Богатството от мисли и впечатления и нахвърляните под влияние на моментното вълнение стихове, предназначени единствено за личния бележник и незаслужено пренебрегвани от поета като недовършени или недостатъчно „добри“, пръснатите в движение образи и сюжети, спонтанното и метафорично възприятие на света и природата в тази книга са златно находище за всеки ценител на изкуството и литературен изследовател – а защо не и за неизбежните в такива случаи „литературни джебчии“, както ги нарича Кирил Христов в своите дневници.
Георги Борисов (р. 1950 г.) – поет и преводач, дългогодишен редактор и издател на легендарното списание „Факел“, е една от открояващите се фигури в съвременната българска литература. Основател и директор на издателствата „Факел“ и „Факел експрес”, главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“ (2009–2016), той е автор на единайсет поетични книги, както и на есеистичните сборници „Откаченият вагон“, отличен с първа награда за хуманитаристика на „Портал Култура“ (2002) „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“, и на „Хиатус. До пъпа на земята и обратно“ (в съавторство с Анатолий Корольов).
Превежда руски, френски и английски поети. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Владимир Башев“ за първа стихосбирка, националните награди „Иван Николов“ и „Никола Фурнаджиев“, „Орфеев венец“ „за изключително високи постижения в съвременната българска поезия“, Голямата награда „Перото“ за „цялостен принос към българския литературен контекст“.
Двутомното издание МОИТЕ ИСТОРИИ от Георги Борисов бе представено на 21 ноември, в Софийска градска художествена галерия от Тони Николов и Румен Леонидов
Излезе от печат и „Българската драматургия“ от проф. д-р Франк Волман – първата история на нашата драма, която едва сега става достояние на читателската публика в превод на български език. Предговорът, научната редакция и коментарният апарат са дело на Людмила Малинова-Димитрова и Людмил Димитров.
„Българската драматургия“ (преводач: Жоржета Чолакова, художник: Иво Рафаилов обхваща основните периоди от развитието на сценичния дискурс у нас, започвайки с школските диалози и завършвайки с двайсетте години на ХХ век. Ценна е не само систематизацията на произведенията, но и оценката, обективирана от научния външен поглед на чешкия професор.
Едно от сериозните достойнства на книгата на Волман е, че той прави преглед не само на първостепенните по важност произведения, но и на маргиналните, тоест оглежда продукцията в нейния цялостен процес и по този начин заглавието „Българската драматургия“ получава допълнителна плътност и обоснованост. Открива и нещо съществено, което не назовава директно: негодувайки с пълно основание около различни слаби опити, Волман всъщност подсказва, че българската драматургия така и не успява да изработи или да привлече и наложи категорични високи образци, към които да се придържа – всеки автор ползва матрицата на онова, до което се е добрал, в голямата си част съмнително. Изобилства от случайни пиеси, повечето преработки на популярни сюжети, за чиито първоизточници нашите ентусиасти дори не подозират. Например „Силата на кръвта“ (1910) на Иван Кирилов е наречена „зудермановски коктейл от суров натурализъм и пресилено проблематизиране“. Но пък една българска пиеса изследователят квалифицира като шедьовър – „Далила“ на Владимир Мусаков (1915). И все пак, ако се фиксираме в заимстването и преноса, няма да открием нито една напълно оригинална пиеса в световната драматургия. Това, че в „Иванко“ отзвучават „Макбет“, „Крал Лир“ и „Борис Годунов“, не ни пречи да я възприемаме като своя, давайки си ясна сметка за интертекстуалните импликации в нея. Още повече че по време на театралния „обков“ на южнославянските нации след освободителните борби – нещо, което професорът много добре изяснява в текста си – личи стремеж към уеднаквяване на темите, мотивите, жанровете, репертоара.
Проф. д-р Франк Волман (1888–1969) е чешки литературен историк, славист, писател, поет и драматург, член на Пражкия лингвистичен кръжок. В Прага и Берлин следва етнография и сравнително литературознание. Основател на специалността Театрология в Академията за музикални и сценични изкуства в Бърно. За около десет години той проучва, написва и издава специални трудове за драмата на южните славяни: „Сърбохърватската драматургия“ (1924), следвана от „Словенската драматургия“ (1925), „Българската драматургия“ (1928) и накрая – от „Драматургията на славянския Юг“ (1930), като само в нея включва 838 заглавия от 310 драматурзи (българските са петдесет и трима, представени със
