Изложбата „ПОСЛАНИЯ. 120 години от рождението на Златю Бояджиев“, открита в Националната галерия Двореца ( 14 септември 2023 – 7 януари 2024 ) е уникална. Подредените от кураторите Боряна Вълчанова и Весела Христова-Радоева произведения проследяват на два етажа основните стилови и тематични линии в творчеството на художника до 1951, когато е поразен от тежък инсулт и получава парализа на дясната си половина, както и промените в живописния му изказ, след като отново започва да рисува, вече с лявата ръка. Тази експозиция е една безценна възможност да се запознаем отблизо с този изключителен български творец.
Потърсихме Калин Николов, да ни въведе в световете на Златю Бояджиев с компетентността и познанието, което притежава като художник и изкуствовед. Защото „Знанието е необходимо, за да обикнеш истински онова, което заслужава обич.“-казал го е Леонардо да Винчи, припомня ни го Калин Николов.
От разговора ще научите и това, за което малко се пише и знае, как са оцелявали например художниците от ранга на Златю Бояджиев, когато единствен художествен критерий е бил социалистическият реализъм благодарение на дневника на Атанас Пацев, лично откритие на Калин Николов, а също и любопитни и незаслужено забравени факти за български художници, работели в чужбина, където и сега ги тачат.
-Вазари разказва как в малко тосканско селце край Флоренция, пасейки своите овце, малкият Джото рисувал по камъните. Така бил открит от Чимабуе, друг виден флорентински художник. Човек не може да не направи паралел с тази история и да не се запита, как в едно момче от село Брезово се ражда творческият гении, как се отключва дарбата, доближаваща творбите му до мащаба на холандсите майстори. Но и как се разгръща и подхранва таланта, как дори поривът да твориш не угасва, дори когато изглежда невъзможно това?
Калин Николов:
В отдалечени и малки наши селца и сред напълно затънтени планински махали, но преди всичко в напълно забравената от европейската култура наша земя и сякаш извън границата на цивилизацията, можем да намерим много, наистина много родни места на не просто европейски, а световни художници. Български художници, които издигат изкуство ни до образци на майсторство и артистизъм. Това тяхно изкуство представлява продължение на дългата традиция от произведения, създадени сякаш като естествено продължение на самата ни природа.
Корените му са в пристрастието към библейския смисъл на скромното битие на хората някога, драмата да съществуваш сред кръговратите на живота, сливането и зависимостта от естеството на света. И всичко това като че ли идва наготово вградено в съзнанието на българския творец, дори когато ХХ век още от самото си начало, започва да променя съществуващата подобна хегемония. Така можем най-кратко да го обясним, такава е същността и на великия ни живописец Златю Бояджиев, за когото из тетрадките си дневници художникът Атанас Пацев пише: „Златю е гениалният феномен от уловени подземните течения на пластичната чувствителност на много поколения българи…“ (05.12.1983)[1] Цитираните текстове от дневниците-тетрадки на художника Атанас Пацев, са от книгата ми „Атанас Пацев – преодоляване на невъзможното“, София, изд. „Пропелер“, 2018 г.[1]
Стремежите в българското изкуство към достигане същността на родното, така характерно в творбите на поредица от големите ни имена като Майстора, Цанко Лавренов, Иван Милев, Иван Христов, Васил Стоилов, Васил Захариев, Веселин Стайков са превърнали фактори като религия, митология, народно творчество и в свои индивидуални артистични характеристики. Тe търсят смисленото, образното лице на българското и синтеза му в космогонията на Вселената. Търсенето на това родно, ги прави да надхвърлят исторически обвързания тип хуманизъм и да създадат творби, с огромна дълбочина и едновременно с това, с ново преобразяване на верската и мистична символика на свещеното, ритуалното, сакралното. Художническите търсения достигат образно до същността на едни сякаш генетично вградени в нацията фондове.
Творбите на Майстора и Златю Бояджиев, на Иван Лазаров и Иван Милев са изградени от образи, жестове, ритуалност, внушения, характерни за всички подобни на България традиционни аграрни общества с тяхната сякаш вкоренена дълбоко културна същност. А в това време модерното изкуство настъпва изискано и опиянено от новата си автентичност. Но кой ще се окаже по-авангарден: дали причудливите последователи на възникващите течения, или тези художници, продължители на своеобразния роден извор?
Самият Златю Бояджиев е част от няколко млади хора, изпълнени с вяра в собствените си сили, неприемащи твърдите конвенции и загрижени за вътрешната си свобода и креативност, чрез която биха достигнали да присъстват стойностни, независими, индивидуални в изкуството…
-Как тази потребност от вътрешна свобода се сблъсква обаче с догмите на социалистическия реализъм?
-Тук трябва да подчертая, че именно на Златю Бояджиев не е било леко. Едновременно считан за огромен талант, винаги е бил следван и от коментари, че е художник на миналото. Че в нито една своя картина не вижда актуалния ХХ век. За това неразбиране на културния процес и индивидуалността, намираме ценни редове в споменатите дневници на Атанас Пацев: „След 9 септември ферментираха буйни прояви. Някои сръчни далавераджии, вещи, с явни и ехидни некадърници, за да се защитят и да получат изгодни позиции (б.м. не се разчита), честни и талантливи художници. Пострадаха едни от най-талантливите партийни, прогресивни художници: Жендов, Петър Младенов, Илия Петров, както и Кирил Петров, Златю Бояджиев, Ненко Балкански, Васил Бараков, Бенчо Обрешков, (б.м. не се разчита), Иван Лазаров, Иван Ненов, живописката от (Виена и Италия) Вера Недкова. По-късно от по-младите: Иван Филчев, Стефан Гацев, Сергей Петров. Разбира се, всеки един от тези творци пострада по свой начин: оклеветени или анатемосани, организиране на бойкот, дори погром и освиркване. Към едни се предявяваха искания да бъдат съвременно модерни, от други се искаше да бъдат реалисти, от едни се искаше да бъдат „скромни” и безлични, от други – да бъдат бойки. От мнозина се искаше да бъдат не това, което са. И в дъното на тези сплетни и (б.м. не се разчита) действаха художници или критици, които създаваха мътилката и (б.м. не се разчита) излязоха чисти, а другите – изцапани. Действаха хора на бившия режим, на буржоазната психология и морал, без скрупули и стръвно решили да възстановят загубените позиции от миналото… И въпреки всички опити (б.м. не се разчита), ходове и игри (б.а. не се разчита) на сплетниците, интригантите се (б.м. не се разчита) от лошата миризма на злото поведение, а имената на оскърбените и отхвърлени дори само и за един период се проясниха от излъчване на чиста доблест и реални стойности… (…) и все пак, което е било, се промъква някак било като плесен и бурен… „(30.3 1987).
Калин Николов:
-Цитатът абсолютно разкрива причините, които са в изисквания, модели, норми. Специално за Златю Бояджиев, критиката е в неговата автентичност. Както се вижда, опирам се на непознатите бележки от личния архив на художник, също много значим, като Атанас Пацев, и ще обясня защо. Младият Атанас Пацев израства покрай няколко пловдивски художници, един от които е Златю Бояджиев. Той познава неговите картини, но и го вижда как работи, какви противодействия или уважение среща.
Продължавам да цитирам Пацев:
„Златю Бояджиев получи инсулт, Жендов получи социален удар, Майстора доброволно се оттегли от арената, предварително се самоизолира, Никола Петров и Иван Милев починаха младежи, Кирил Петров беше несправедливо осъден на отстраняване, Бешков се изтерза от сложните отношения между колегите му, които го заплитаха и оплитаха, Кирил Петров се сви на кълбо след изложбата си (46-47 г.) и в далечното си родно село близо три десетилетия, Лазаров и Захариев бяха наплашени. Петър Младенов се самоизолира в самотно съзерцание. Бараков получи критически удар с кама в гърба… Тези художници не само със своите качества на живописци, скулптори и графици влязоха в сърцето на обществото, но и тяхната страшна трагична съдба на пожертвани даде силата да се пробият границите.“ (21.05.1982).
Подчертавам, че несъмнено Златю Бояджиев е сред новаторите в нашето изкуство, неговият феномен е примерът за обновление, търсене и безгранична фантазия.
-Какъв е ключът към света на Златю Бояджиев? Как да гледаме и разчитаме картините му?
-Сякаш над всичко е онази част от човешката личност, която не е напуснала миналото си и живее така, както най-характерно би се откроила нейната същност и универсалност. Сакралното е не само проекция на едно или друго време, а по-скоро нещо, което съществува отвъд самите хора. Светът вън от творбата и този в нея съществуват в опозиция. Жестовете, с които героите му биват въведени в творбите му, са в движения, характерни за универсалните езически и религиозни прояви. Историческата и природна същност може да се изобрази в символиката на библейското, мистериозното, а не като тематичен факт. Това важи за художника дори, когато рисува ТКЗС-та и бунтове. И да дадем пример относно разминаванията между онова, което Златю Бояджиев пресъздава, и вулгарността на някои зрители, които го обсъждат. В бр. 4 и 5 на в. „Народна култура“ от 16 януари 1960 г. ще намерим подканен от редакцията разговор под заглавие: „Думата имат гражданите“. Например поканеният да види дали творците са си написали правилно домашните полковник Коста Иванов, изказва мнението си така: „обаче аз недоумявам, че на тая изложба (тая е ОХИ 1959 г. – б.а.) се появяват някои произведения, които аз не мога да възприема като социалистически реализъм“. Георги Гюрков и Методи Маринов са озадачени, не знае ли Златю Бояджиев, че „прасета не се изпращат на клане“… Определени хора искат правда от типа прасетата да не се изпращат на клане, както това е бил нарисувал художника, но той има обаче своя версия.
-И все пак какво знаем за живота на самия Златю Бояджиев?
Той е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово. Някога на територията на днешното Брезово бил съществувал турски чифлик, около който се заселват хора от близките села. Заедно си съжителствали българи, турци, цигани, гърци. По-късно чумна епидемия обезлюдява селото. В по-късен етап се заселват български семейства от Лясковец. В миналото са се отглеждали многобройни стада от т.нар. „брези биволи“. Те били наричани „абрашести“, т.е. „шарени“ (от турската дума „абраш“ – шарен, белязан), тъй като били тъмни на цвят, но с по едно бяло петно на челото . Така биволите дали името на селището, в което ги развъждали – Абрашларе, по-късно в буквален превод Брезово.
Любопитен факт е, че от Брезово излиза и един друг голям художник, Минчо Кацаров ( 1891 — Париж, 1953), който работи предимно в Австрия и Франция. Свързваме го с поредицата му портрети на Бетховен и някогашният печат отразява изложбите му с тях през 1942 г. в галерия Cambacérès. През 1946 и 1949 г. са последвали още две експозиции − в престижните галерии La Boétie и Pleyel.И до днес особен популярен е портретът му в естествена големина на Бетховен, дирежиращ оркестъра в театър Ан дер Вийн. Виенският театър, когато за първи път изпълнява своята Пета симфония.
Желанието да стане художник се изявява категорично. Той, наред с младия Васил Бараков, тогава архивар в Пловдивския апелативен съд и Давид Перец, и Златю Бояджиев, участват в откритата през април 1926 г. изложба. Тримата вече са се сближили, допадат си, споделят общи възгледи. Цанко Лавренов си спомня: „Въпреки многото несгоди – те издържаха. Тяхното художническо самочувствие, тяхната непоколебима вяра в успеха, бяха по-силни от всички житейски лишения и страдания. Тяхната категорична целенасоченост ги караше да не виждат лишенията, всред които живеят; тяхната упоритост ги изведе на добър, победоносен край. Те и тримата успяха в живота и станаха задълбочени художници…“[2]
И още: „През лятото на 1926 г. Васил Бараков доведе у дома един смутен, слаб младеж с бледо, удължено лице. Това беше Златю Бояджиев, автор на две графики, които ми бяха направили впечатление на „изложбата на младите“ (споменатата изложба от април – К.Н.) Още от тези ученически скици, в категорично изявена форма проличаваше таланта и смелостта на бъдещия художник. При запознаването Златю се разприказва. От него научих, че най-напред бил архивар в Брезовския мирови съд и раздавач на телеграми в Бургас, след което следвал и завършил търговската гимназия в Пловдив, но не желаел да става нито чиновник, нито търговец, а само художник. Сега работел фирми в ателието на Гео Мирчев.“ Тоест изписвал надписи върху дъски или ламарини на заведения, бръснарници, магазини.
Но дори така, фирмописци, тези младежи – Бараков, Перец и Бояджиев – заминават за София и на самоиздръжката на това си умение, кандидатстват в Художествената академия. Цанко Лавренов си спомня и за това тяхно време: „В столицата, те се настаняват в мансардното помещение на зданието на Бакалското сдружение. А за да могат да упражняват занаята „фирмопис“ Златю Бояджиев се явява на изпит и взема майсторско свидетелство от Търговско-индустриалната камара. И тримата залягат да търсят поръчки от фирмописен и плакатен характер. И тази борба продължава години наред.“
През 1927 г. пръв от тях Златю Бояджиев става студент при проф. Цено Тодоров. Завършва през 1932 г. „Ние нямахме за цел, разказва Бараков, цитиран от Лавренов, да завършим Художествената академия, т.е. да се сдобием с диплом. Ние знаехме, че с диплом изкуство не се прави. Затова и не бързахме, а гледахме, колкото се може по-продължително време да учим в Академията – да живописваме“. И Лавренов продължава: „Животът на тримата студенти-бохеми е изпъстрен с много весели и тъжни епизоди в борбата им за намиране средства за препитание и материали за рисуване[3].
В тези студентски години, тримата даровити трудолюбиви младежи бяха известни под името „Бараците“. Те се ползваха със симпатиите на студенти, художници, писатели, музиканти и прогресивни граждани – но всички, които познаваха тяхната нищета, виждаха голямото им дарование и всеотдайността им към изкуството. Мансардата на Бакалското сдружение, където живееха и работеха, често се изпълваше с гости, които часове наред спореха, дискутираха най-пламенно и решаваха с младежка, категорична самоувереност големите проблеми на изкуството. Тук идваха Стоян Венев, Иван Фунев, Ненко Балкански и още много други дейци на културата.“
А през ваканциите „нарамили платна, триножници, бои, одеала и раници. „Бараците“ пристигаха в Пловдив, откъдето се оправяха към Родопите – към Чепеларе, Рожен, Широка лъка, Смолян, Имарет дере – в най-далечните потайни дебри на планината. От тези бродения из Родопите, те донесоха десетки прекрасни импресии с бои.“
През 1939 г. Златю Бояджиев бива назначен като прогимназиален учител в Пловдив. Тогава той отива до Италия, което очевидно, според самия Лавренов, „оставя якък отпечатък в предболестното му творчество“. Нека обърнем внимание на определението „предболестното му творчество“. Но преди това да кажем, че в картините на Бояджиев формата придобива особена класичност, един много ярък реализъм, приказен и едновременно с Дюреровско, Брьогелово внимание към природата и натурата.
Можем единствено да предполагаме какво е впечатлило Златю Бояджиев в Италия, но едва ли е било единствено старото изкуство. Архитектурните композиции на Джорджо де Кирико, който в един момент намира сюрреализма и изобщо модерните тенденции не особено сериозни и се завръща към реализма, стилистичните препратки към майсторите на Куатроченто например при Карло Кара или особено изчистеният реализъм на Антонио Донги, са част от ефектната атмосфера на тогавашната италианска живопис. А тя и до днес ни изпълва с респект.
Едно от тези му картини „На нивата/След оран“, доколкото знам след показването и на Общата художествена изложба през 1942 г. е била придобита от Михаил Кремен.( виж началото на текста б. ред.)
Писателят обича изкуството, а и има състояние да притежава някои значими творби. Вилата му бива взета по-късно от Вълко Червенков, казал му обаче, че може да си идва, което едва ли е ставало. В банята, широка, е била поставена от Кремен картината от Кирил Цонев с женски голи тела през морето и Червенков я намира неуместна…
През 1946 г. Златю с други наши художници отиват на творческа командировка в Румъния. И бива награден със златен медал за изкуство от румънското правителство.
И малко след това настъпва тежкото му заболяване: мозъчен кръвоизлив и парализа на дясната му ръка. Казват, че се било случило след работа над огромен, десетметров плакат за Химическия завод в Димитровград. Започват няколко много тежки години за художника и семейството му. Атанас Пацев си спомня: „… Като студент гледах една изложба на Златю Бояджиев. Той бе оставен без стопанин, без грижа. Заобиколени родни гении от хитреци, които смятат, че са невидими в хитростта си. А като се дръпнеш на два метра, виждаш, че целия си се открил. За Златю Бояджиев не се намери помощ да се стопанисва живописта му. По-важно бе да се надхитри обществото и да се обогатяват…“
Георги, синът на художника, започва работа като хамалин в оризарната на Филипово, за да може да подпомогне родителите си. „Блъсках там цели шест години, от 1951 до 1957 г. Беше много трудно и все пак не преставах да рисувам и успях да взема диплома за завършено средно образование. През 1958 г. ме приеха в академията стенопис при проф. Георги Богданов“.
– А как е работел Златю?
-Синът му Георги, разказва: „В ателието пристигаше към 6,30 – 7 часа. Работеше докъм 11,30 часа, вземаше рейса от хотел „Марица“ и отиваше да обядва във вегетарианския ресторант. Следобед отново идваше в ателието, дремваше малко и продължаваше да работи докъм 4 ч. После отсядаше вкъщи. Всеки ден правеше по една картина. Разбира се, големите работи рисуваше по-дълго. Обикновено аз му грундирах и опъвах платната. Имаше една голяма рамка, 10 м дълга и 0,7 м широка, опъвах на нея платно, грундирах го, после го навивах на руло и от него режехме различни формати, фиксирахме ги на подрамки и така рисуваше. Вкъщи имаше купища скицници, изпълнени с хора, дървета, животни и др. Трябва ли му нещо от тях – отвори скицника, погледне и го вкара в картината си. Скиците си правеше от натура. Пейзажите от Стария град също правеше от натура, но иначе другите му големи платна са рисувани по въображение – селският бит и пейзажи бяха запечатани от най-ранно детство в съзнанието му. Когато рисуваше и аз бях наблизо, той постоянно ми казваше: „Искам да има свееетло! Слъъънце!“[4]
„След няколкогодишно лекуване – споделя Цанко Лавренов – той активно се възправи и упорито започна да обучава в рисуване лявата си ръка. И сполучи; започна да рисува с нея. Роди се нов художник с нова експресивна багрова и графична фактура. Неговата работоспособност не само не секна, но се засили.“
Заслужава да се отбележи забележителната му изложба от 1961 г.
Това е време, в което изкуството търси опорни точки за да се отблъсне от догматизма, вледеняващ творческата свобода дотогава. И неочаквано една буря от въображение и цветове, метафори и странни, но български образи. Обърнали гръб на всякакво лустро, на всякакво допитване до ръководните кадри, да речем, това ли е новото ни изкуство, или не е това. Атанас Пацев, който сам тръгва в живописта си към модерен език, пише във вестник „Народна култура“ статия, чийто текст никога не бива да се забравя. Това е манифест на възторга и преклонението пред гения на Златю Бояджиев. „Тази изложба не е обикновено явление. Това е една епопея на волята, на въображението, на живописта в мащабите на Захари Зограф и Майстора./
Творчесткото развитие на Злати Бояджиев е една психологическа загадка – медицински парадокс. Болестта прекъсва развитието на художника и затрупа всички пътища, които водят към живота. Остава обаче поривът на изкуството, който набра напрежение и намери изход в творчеството. Постепенното натрупване и увеличаване на творческото напрежение създават обаче онази обстановка за твореца, в която се отключват всички негови сили, когато пламва интуицията и изгаря задръжките и художествените предразсъдъци. Това е състоянието, когато художникът няма друг живот извън изкуството./ Във всяко творчество има елементи на разрушение. Злати Бояджиев създава своя перспектива, която е убедителна независимо от това, че е изградена върху развалините на традиционното. Законите на перспективата, установени още преди Рафаел, са все пак по-второстепенни пред големия закон да се намери лаконичен, точен израз на съвременната идея, чувство и преживяване. Един скулптор ми каза: „Има картини, които не разбирам.“ Това беше сутринта след откриване на изложбата. Нима хората разбират всичко в един миг. Нека си спомним какво беше казал Ленин за Крайцеровата соната на Бетовен. Един общественик зададе въпроса: „Защо върху тримата овчари са накацали птици? Наистина ли кацат птици върху главите на овчарите?“ А нима наистина „вълкът кротко раната ближе“ и „денем му сянка пази орлица“? Много хора са склонни да отнемат някои права на живописта. В това отношение Злати Бояджиев възстановява една стара конституция./ Мисля си пред картините, тези дълбоки и умни събеседници: нужна ли е дистанция между художника и неговия обект. Потребно ли е освен приближаването на обекта и отдалечаването от него. Струва ми се, че художникът след като е изучил пейзажа, героите си, в стотици скици ги потаря в своя свят, в духовното си убежище, където сам властвува и гони своята цел свободно върху бялото платно. В тази духовна работилница, която Корнелиус Баба нарече „истинския свят на тишината“, творецът е далеч от шума на ежедневието, от глъчката на „интелектуалните среди“, които правят от изкуството церемония. И нима не е показателно, че художници с титли и слава мълчат или повтарят познатия рефрен, докато този мъжествен човек държи в своята лява ръка не само бастуна, но и триножника и четките.“[5]
Атанас Пацев е свидетел на моменти от реакциите, както преди изложбата, така и на нея. И допълва: „Върху всяко творчество може да се полемизира. И нещо повече, често се отричат и най-утвърдените имена. Примерът Толстой – Шекспир не е единствен.За творчеството на Злати Бояджиев полемиката е нормална. Това изкуство е ново, и в неговата концепция не е възпитана широк кръг „претенциозна“ публика. То е почти непознато, но близко до народното виждане. А Леонардо да Винчи казва: „Знанието е необходимо, за да обикнеш истински онова, което заслужава обич.“ И отправя предизвикателството: „Но ако се запитаме колко са картините в нашето изкуство – събрани и превърнали напрежението на века и неговия изключителен динамизъм в пластично състояние, би трябвало да се огледаме тъкмо в тази зала.“
Заключава: „Злати Бояджиев със своето чувство на епична стилизация на хората, на пейзажа и животните превръща своите творби в монументални паметници. Изложбата сякаш е сборник народни песни, хайдушки приказки, кралимарковски предания. Художникът е достигнал до такъв творчески момент от своето развитие, когато се раждат шедьоври. И трябва да се направи всичко с любов и такт тази любов да не секне. Творчеството на Злати Бояджиев е гордост за нашето изкуство и едно доказателство, че България е не само родина на прекрасни певци, но и на знаменити художници. И това трябва да бъде показано на света. Това е наш дълг.“[6] Освен друго този текст на художник за художник говори колко е същностно творците да се обясняват от творци.
Златю Бояжиев си отива 1976 г. Борис Делчев отбелязва в своя дневник: „Вторник, 3. II. 1976.
Понеже не гледам телевизия и не слушам радио, едвам днес от вестниците научих, че вчера е починал Златю Бояджиев.
Отиде си един голям живописец, за когото изкуството беше съдба и смисъл на живота му – най-възрастният от тройката на пловдивските „Бараци“, без които нашата живопис щеше да се лиши от няколко ярки багри. Но ето че в официалния некролог, поместен в „Работническо дело“, липсват тъкмо „Бараците“. И ако за Перец (в момента той не е тук – в петък е отлетял за Париж) може да се намери обяснение, че като френски гражданин няма място между официалните лица, за Васил Бараков, който даде името на групата, не съществува и такава формална пречка. Политиците просто са анексирали художника по своя угода, без да се съобразяват с фактите. За щастие, историята на изкуството не ще се пише въз основа на официалните некролози.“
И на семейството в началото никак не е леко. Хем без най-близкия си човек, но с неочаквани проблеми. Налагат им оценката на Златювите картини с прекалено висока за времето стойност и определения наследствен данък възлиза на фантастичната сума 60.000 лева, която не били в състояние да платят.[7]
Две репродукции на картини от Златю Бояджиев от преди 9-и септември, едната от които- „Коледа“, е в неизвестност.
***
[1] Пацев е роден в Пловдив, а баща му рисува, участва в изложбите на Дружеството на южнобългарските художници, където и Златю Бояджиев, с когото са били близки. Навлизането на младия Атанас в живописта е под сянката на най-тежките с догматизма си години у нас, 50-те, но средата на Златю, Васил Бараков, Рафаел Михайлов, Перец му дават сила да бъде сред първите и най-мощни гласове в защитата на самия Бояджиев, Кирил Петров, Любомир Далчев, Стефан Гацев…
[2] Спомените за Бараците от Лавренов ползвам от запазен на ръка написан спомен. Но както ще отбележи особено голямата му заслуга в утвърждаване и съхраняване паметта за пловдивските си приятели в дневника си Борис Делчев: „Под неговото покровителство и с неговата творческа помощ можаха да се утвърдят известните „Бараци” (Зл. Бояджиев, Д. Перец и В. Бараков). Той ще остане един от основните стълбове на Пловдивската живописна школа.“
[3] За да добием все пак представа за подобните им истории, можем да де доверим на един разказ, който художникът Давид Перец е споделил с литературоведа Борис Делчев: „Пътували със Златю Бояджиев за Пловдив и във влака се запознали с някаква ученичка. Установили се приятелски връзки с нея. „С мене духовни – пояснява Давид, – а със Златю не знам какви.“ При това общуване станало известно, че момичето имало трайни връзки с някакво момче на име Митко. Какво е станало по-нататък – не се знае, но един ден момичето пристига в Академията, търси Перец и му доверява, че искало да се жени. Само че още не било направило избора си и го молело за съвет кого да предпочете: непознатия Митко или самия него – Давид Перец. „Не помня какво съм отговорил – усмихва се Перец, – но оттогава вече не го видях. И ето че на изложбата ме намери някакъв непознат мъж, представи се под име, което не запомних, и пожела да поговорим. Оказа се същият онзи Митко. Оженили се, имали две деца, а майка им – някогашната ученичка, след продължително тежко боледуване била починала. От нея останал някакъв портрет, рисуван от мене. Бил захвърлен на руло между старите вещи – дали съм желаел да го видя. Едвам при тези думи – продължи Перец – си спомних, че момичето ми беше позирало. Естествено, заинтересувах се и ето го сега портрета: няколко дни го реставрирах, поставих го в рамка. Не е шедьовър, но е свързан с една сантиментална история. А Митко, който го донесе, изчезна отново – не му знам нито цялото име, нито адреса. Знам само квартала, където живее…
[4] Синът на художника е цитиран в статията на Галина Минчева „Златю Бояджиев бил работохолик, не обичал парите“, http://www.segabg.com/05072003/p0100003.asp
[5] 7. Х (с.). [1961] …разговор с П. Балкански за изложбата на Зл. Бояджиев. За ролята на подсъзнанието. Реминисценции от Брьогел и Ван Гог. В „България“. Кирил Кръстев за изложбата на Зл. Бояджиев. Защо Ат. Божков не говори за „примитивизъм“. Ненормалните – единствено свободните у нас. 4. III (п.). Тази бележка от дневника на Борис Делчев, ни говори, че дори години след абсолютното му завръщане като безспорен майстор, Златю е бил отнасян към категорията на правещите си каквото си искат, защото са болни.
[6] Всички цитати в главата са от статията Пацев, Атанас. „Изкуство-съдба. В-к „Народна култура“, бр. 40, 7. Х. 1961 г.
[7] Този факт от разговор на Борис Делчев с дъщерята и съпругата на художника, както всички цитати от дневника на Делчев, почти всички непубликувани до момента, публикуваме с благодарност към от изследователката и тълкувателката на дневника на Делчев, поетесата Марияна Фъркова, както и към наследниците на Делчев.
