Какво се пише и какво се чете у нас в 21-ви век? Може ли цялото многообразие да бъде вкарано в една методология или какъв методологичен подход е възможен, за да се избистрят новите тенденции? Що ето висока и що е то низка литература, къде е границата между популярната и масовата?
Малцина са литературоведите, които се нагърбват със задачата да пишат за днешния ден. Милена Кирова е една от тези, които от края на 90-те започва да пише литературна критика за съвременни писатели. Нейните рецензии наместваха вижданията ни и вкусовете за книги и автори в годините на прехода. Но ето че отвъд оперативната критика, тя намира дързост и кураж да типологизира, да назове и характеризира тематично и жанрово случилото се в полето на литературата от края на 90-те години и началото на 21-и век, с което и по някакъв начин да очертае и портрета на времето през литературните вкусове и писаното слово.
Представянето на книгата, в присъствието на пишещи събратя, литературни критици и литературни историци в Casa Libri беше вълнуващо събитие. Възторжено акламирано, изследването бе посрещнато и прието с разбирането, че тази книга отваря врати и възможности за ново развитие на литературната историография, за други погледи и прочити на съвременната ни литература. Не случайно проф. Амелия Личева назова книгата „смела“.
проф. Амелия Личева:
-Това насочване към днешния ден без дистанция, опитът да се подреди литературата така, както я вижда вече литературният историк, а не критик, си е определена смелост. Другата причина да нарека тази книга смела е, че Милена Кирова пише за живи писатели, авторитетни писатели и това си е риск. Всеки може да се досети, колко обидени има след всяка рецензия или всеки опит за няколко критики, а когато са изправени пред книга, която има претенциите да каже какви са тенденциите, да подреди имената в някакви категории, традиции, и това да е нещо, с което оттук нататък всеки бъдещ литературен историк ще трябва да се съобразява, давате ли си сметка колко смелост се изисква да си готов да приемеш всички несъгласия и обиди.
Тази книга диалогизира с много критически текстове от този период, включително със собствените текстове на Милена Кирова и е много интересно да се види как тя се отмества от някои свои тези, защото е застанала в позицията на литературен историк, което променя фокуса. Самата аз, която съм се занимавала с някои от авторите, за които Милена пише,четейки тази книга, видях някои от собствените си тези като доста проблематични просто, защото фокусът на литературния историк е друг. Така че, да видим цялата критеческа традиция от 90-те до днес през друг фокус, който тази книга ни отваря, ми се струва изключително ценно.
Страшно интересен е анализът, който Милена Кирова прави на Виктор Пасков, струва ми се, че са казани неща, които дотук критиката не е забелзала и пак ще кажа, те са видени от гледната точка на литературния историк.
Друг много важен акцент зе мен е говоренето за драматургията в този период, защото тя като че ли остана настрани впрез всички тези години от фокуса на критиците.
За ключово намирам и да се видят много жанрове през хибридното. За много смело намирам и това, което Милена Кирова прави по линия на събиране на високо и по-низко, на разглеждане на елитарна и масова литература, на това, което си позволява да каже за писатели през гледната точка на масовото. Най- после се намери някой, който закова как можем да мислим Недялко Славов и „Камбаната“ в една поп-фолк традиция, както тя я нарича. Това е наистина изричане на нещо, което много хоа сме мислили, но не сме казали. Завършвам пак с нейната смелост и намирам тази книга за събитие. Незаобиколимо оттук нататък за всички, които се занимават с литературна истори я и критика.
доц. Елка Трайкова:
-В началото на новия век, когато се успокоихме, че се отменя смъртта на автора и то се отменя от самия създател ( Ролан Барт б.а.), който обяви тази смърт, някакси започнахме да се питаме дали е дошло началото на смъртта на литературната история. Изобщо, трябва ли да се пише, има ли смисъл от литературна история? Кой има право да пише и защо трябва да пишем литературна история.
Литературната история е сложен и предизвикателен жанр, за който се изисква, както подчерта проф. Личева, изключителна смелост.
Искам да подчертая че да, това е първата книга на литературната история на 21-и век, но тя не би могла да бъде създадена, ако преди това нямаше други три литературно- исорически изследвания, написани от Милена Кирова. Милена Кирова започна да твори своята литературна история и да осмисля българската литературна история в продължение на доста десетилетия, в продлжение на своя доста плодотворен научен и творчески път. Затова тази книга можеше да бъде създадена от нея. Човек, който познава историята на цялата българска литература. Знае процесите, през които тя исторически е минала, знае кога са приключили те и кога и как продължават. Това е много сложно композирана книга и в същото време написана изключително интересно. Тя се чете с огромна лекота. Винаги смятам, че това е предимство на един литературоведски труд. Литературната история не трябва да бъде скучно, сковано в догми и клишета съчинение.
Литературната история трябва да разказва. Литературната история трябва да събира сюжети.
Разбирам огромното предизвикателсво, пред което е била изправена Милена Кирова. Първото, това е методологита, която да бъде избрана. Как този огромен информационен масив да дали да избере класичесикя, хронолотгическия или жанровия дали да премине към тематичния принцип или да направи добър подбор от творчески портрети. Има колеги, които пишат различни форми на литературна история. Пред мен е проф. Михаил Неделчев, написал Апология на литературната история. Литературната история се насочи много мощно и към дикументалистиката, включването на архивите, документите, особено когато говорим за отминалото време на социализма.Това прави блестящо колегата Пламен Дойнов.Така че предизвикателствата пред Милена са били много и съм абсолютно съгласна, че това изисква смелост, изисква увереност, изисква огромен интелект и познания които тя притежава.
Това е едно енциклопедично познание, което носи тази книга. Изведнъж потъваш в годините, в които си живял, припомняш си събития, на които си бил, учудваш се, че някои факти, явления и творци не си забелязал, в същото време си даваш сметка колко богат беше този живот и колко трудно е било да бъде подреден този толкова пъстър и многоцветен пъзел. И в края на краищата книгата показва една картина. И тази картина е подредена. Не е хаотично разпиляна. Тя може да бъде оспорвана, допълвана, но пъзълът е подреден. Милена нарушава границите на канона, който ни стягаше вече. Тя прелива извън тези граници, търси високото и ниското чрез масовата литература, очертава една много интересна картина, една моментна снимка на времето, което живяхме.
проф. Милена Кирова:
-Благодаря много на Амелия и на Елка, аз за пръв път разбирам колко много неща има в тази книга. (смее се).
Всичко започна през есента на 19-та година, когато изведнъж осъзнах, че имам зад гърба си тези купчини рецензии, срамно е да се каже, колко са на брой. 25 години бях наблюдател на в.“Култура“ . Започнах да пиша с много скромна цел да посъбера и обобщя това, което съм казала и изведнж разбрах, че аз не мога нищо да обобщя, защото не вярвам в това, което съм казала в тези рецензии. И тогава разбрах, че трябва да започна от самото начало. И първото нещо беше да забравя, че съм писала всичко преди. То е като човек, който се отделя от себе си, раздвоява се изведнъж и застава на едно странично, по отдалечено място. Обръща се, гледа към себе си, гледа назад, само че с други очи. Това беше смяна на оптиката, на изследователската оптика. И съм абсолютно убедена вече, ча са две различни практики да пишеш критика и да пишеш литературна история. И че не е задължително добрият критик да бъде добър литературен историк и обратното. Защото това, което може да си позволи литературният критик, не може да си позволи литературния историк.
Аз започнах да пиша 20 години след началото на явленията, обаче в един момент хващаш методологическия ключ. Намираш подхода и сега имам чувството, че мога да пиша и за следващото десетилетие…(смях) Наистина е въпрос да влезеш в някакъв модел. Но когато започнах, изведнъж осъзнах, че никога в литературната история не нямало ситуация, в която българският литературен пазар да е толкова богат, толкова разнообразен и толкова неподлежащ на всякакъв вид типологизиране. И не знаеш как да го обхванеш, той бяга на всички страни и не можеш да се справиш. Убедена съм, че няма друг момент, в който българската литература да е била толкова разнообразна и толкова трудна за подреждане в някаква форма на типологизация. И всъщност най- напред се замислих, добре де, какво ще стане с българския изследовател, който ще почне да преподава след 40-50 години, дай боже да има такова нещо като преподаване на литература. Той няма да може да се ориентира. Една голяма част от информацията няма и да има къде да намери. Аз започнах да търся например информация назад за първото десетиление и установих, че моята вяра в техническото съвършенство на дигитално осигурената памет во веки веков е пълна илюзия. Те изчезват всички тези текстове в дигиталното пространство. Така че първата ми задача беше колкото мога да осигуря колкото може по-голям масив от информация за нашия литературен живот. Някак си вярвах, че вътре, в този живот сме ние. Това сме ние. Че вътре сме кодирани по някакъв начин с нашия манталитет, с предпочитанията, с това, което сме казали и неказали тъкмо в тази необозрима пъстрота. Незнам дали ще се повтори повече, дали това е явление, което ще продължи да се развива, или просто ще спре и ще се върнем към друг тип на литературния живот.
Следващият проблем беше как да бъде обхваното това разнообразие. Всяка литературна теория ражда своя методология, а днешният литературен живот не може да бъде обгледан от гледна точка на една литературна теория. Той се съпротивлява. Той се бори да не бъде натикан в рамките на една методология. И тогава започнах в началото интуитивно, после малко по-обмислено да пресичам методологическите похвати и то, признавам си, по някаква вътрешна потребност. Не бих казала, че е някакъв модел, който съм изработила, но материалът те влачи. Например в началото на века с целия този наплив на популярна литература тип Калчев, с публикуването на литературни произведения в периодичния печат- как ще направиш сложна методологическа рамка, тя се съпротивлява срещу всакаква естетически базирана рамка. Така че материалът започна да тече със своята специфика и в крайна сметка се получи методологическа еклектика, но аз смятам, че нашият литературен живот е еклектичен. И би било насилие да го форматираме в една единствена методология.
Това, за което, не че не искам, но не мога да пиша, е масовата литература. Тоест, слагам границата- популярна и масова литература. Популярното писане е част от потребностите на нашето време. От начина, по който четем, ако искаме изобщо някой да чете литература. Докато масовата литература е онова, което пада под равнището на литературност изобщо. Нещо, което не може да има изобщо някакви художествени достойнства. Не съм си и помисляла, че масовата литература не бива да бъде изследвана, но там апаратът не може да бъде литературно-исторически, там ще бъде социологически, културологически и в други посоки.
проф. Михаил Неделчев: Поздравявам колегата Милена Кирова за това, че ни отправи това предизвикателство. Всички знаем колко литературни историци станаха културолози и какво ли не. И как почнаха с презрение да говорят за литературната история. Ние обичаме литературнатаи история, аз съм написал няколко апологии на литературната история и ще продължавам да апологетизирам.“
Милена Кирова:Помнете ми думата,че сега ще се появи цяла поредица от литературни истории…
