Новата премиера в Happy Comedy bar на Сатиричния театър- „Казвам се Урлаппи́ “ от Херберт Розендорфер, постановка на Анастасия Събева, е безспорно доказателство за силата и възможностите на комедийното изкуство да интерпретира сложни философски теми и текстове от категорията на абсурдистката драма. Нямате представа колко ще се смеете над всичко, което сами си причиняваме в живота по начина, по който ни го представя този спектакъл.
„-Казвам се Урлапп́и“, казва единия. „-Казвам се Урлаппи́“-казва другия. „-Не може да бъде“- казва единия, „-Не може да бъде!“- казва другия. Между тези две реплики се съдържа цялата красота и безумие на човешките взаимоотношения, от откритието колко сме еднакви, до осмислянето на въпроса защо тогава не се разбираме, а се мразим и самоунищожаваме.
Как се превръща този текст, който само задава рамката от възможни интерпретации в жив и завладяващ смешно-тъжен спектакъл, разговаряме с обичаната актриса, добре позната ни с тънката си чувствителност и богатото си въображение, с които превръща и най-сложните текстове и роли в жива комуникация с публиката, Йорданка Стефанова. Разговорът с нея е и като урок по актьорско майсторство.
-Преди да разберем как да се припознаем в Урлаппи́, нека научим повече и за автора Херберт Розендорфер, който не е познат на българската публика, за да разберем и повече за обема от човешко познание, който ни подсказва чрез своя текст.
-Авторът и на мен не ми беше познат, и когато потърсих да прочета за него, се оказа,
че има много оскъдна информация. Доколкото знам, Калин Сърменов е правил тази пиеса когато е бил във ВИТИЗ, и той я е предложил на Анастасия Събева. У нас не се знае за този автор, по света е обаче известен, оказва се, че пише фантастични романи, детски романи, има един роман „Писма от древен Китай, рисува, съчинява музика, по образование е юрист. Роден е в Южен Тирол, живее в Мюнхен и по време на Втората световна война е бил потресен от ужасите и безумието ѝ.
И цялата негова философия е стъпила на търсене на отговора- за каво е всичко това, защо се самоунищожаваме, какво представлява човекът. Това е заложено в тази пиеса и ние точно това търсехме. Аз, аз ли съм, или не съм аз? Ако този срещу мене ми каже: „Вие за мене въобще не съществувате“, тогава аз съществувам ли?
Тази пиеса е толкова кратка, няколко странички диалог. Сюжет няма. Много ни озадачи, но аз веднага я харесах.
Урлаппи́ един човек ли е ,или са двама?
– Това са двама самотници, или би могло да е второто аз, наблюдателят. Който ти казва какво правиш. Има хора, които според мене, нямат наблюдател. Те си вършат каквото си знаят без колебание. Има хора, които имат наблюдател. И си казват, сега аз това, което върша, добро ли е, или не? Възможно е и това. Възможно е да са и двама самотници, които се срещат в един момент. Човек е самотник. В това тайнство-живота, човек се ражда сам и умира сам. Но в това време между живота и смъртта търси още някого, иска да бъде с някого. Та срещат се тези двама самотници, щастливи са от тази среща и в един момент се оказва това, че някой прилича на мене ме ранява, и ме ужасява. И си казвам-откъде накъде, аз не съм ли уникален? Има едни такива взаимно изключващи се усещания и провокации.

Радвам се да те видя, радвам се, че има един такъв като мене, но в един момент това става досадно, откъде на къде аз ще имам дубликат. Това поражда протест. От друга страна-гледам те и те харесвам. Опознавам себе си чрез тебе. Харесвайки тебе, аз харесвам и себе си. Обиквайки тебе, аз обиквам и себе си. Изведнъж обаче, това, което правиш, започва да не ми харесва. Тогава те намразвам, но тогава намразвам и себе си.

Кой съм Аз? Аз ли съм, не съм ли Аз? Съществувам ли, не съществувам ли? Това, което се случва на сцената, може да става навсякъде и никъде. Може да е в главата ти. Такива мисли се пораждаха в нас и сме говорили за това и сме се опитвали да предадем и събудим интереса, любопитството, разбирането на публиката със средствата на клоунадата .
-Можем ли да определим жанра на спектакъла?
-Аз не мога да определя, абсурдистка драма ли е, или не. Това е една много хубава и много трудна пиеса от 9 сраници, в която авторът е оставил огромна територия за импровизация и игра.
-Е как напълнихте тези рамки с живи истински взаимоотношения? Как се играят всички тези сътстояния: недоверие, надежда, съчувствие безразличие, омраза, любов, страх?
-Страхът играе много важна роля-страхът да си сам, страхът да си с друг. Тук е включена наистина цялата палитра от човешки отношения. И това го дължим в голяма степен на автора, защото той е оставил огромни територии, в които можеш да се развихриш, както си искаш. Не те определя с конкретика, не те връзва в конкретен момент, всъщност те слага в един единствен отрязък-между раждането и края. В крайна сметка те, двамата, умират.

-Темата за Бога и човека вие ли я откроихте, или е зададена?
-Според мен, тя стои във всяка една реплика. Аз много си мисля за тези неща, ето например мисля си- защо е нужен смехът и защо хората много искат да се смеят? За да забравят, че са смъртни, мисля си. Надсмиването сякаш ги кара да се чувстват безсмъртни.
Не говоря за онзи тъжния смях, философския смях, разбиращия смях…
-Всичко което правите на сцената изисква вникване, осмисляне, разбиране и въпреки това, карате хората да се смеят спонтанно и непосредствено?
– Не мога точно да кажа как става. Просто се гледаме и се учудваме един на друг, гледаме да изчерпим ситуацията- примерно на една среща. Какво правят двама, когато се срещнат. Те първо се разглеждат, харесват се или не се харесват. Пълно е с етюди, които се базират на тези основни усещания „харесвам те-не те харесвам“, „искам те-мразя те“. Разчитали сме на тези първични усещания, на детското, на клоунското, на любопитството. Като тръгнеш да разглеждаш другия, да разглеждаш къде се намираш, да опознаеш другия и се ражда постепенно един етюд, който в началото е предпазлив, после се прибавят различни нюанси. Никак не беше лесно, впрочем.

-Работите с един млад актьор, възпитаник на колеж „Любен Гройс“, Светозар Начев. Тези проблеми на взаимното опознаване, които са заложени в пиесата, породиха ли се и по между ви, това привличане-отричане?
-Ами ние се харесахме, ние се харесваме. И като се харесваме то става. Светльо е такова момче, то очите са му добри, очите му са умни и въпреки огромната разлика в поколенията, се сработихме. Аз даже си задавах въпроса защо мен разпределиха на тая роля, като би трябвало да са двама мъже на една и съща възраст. После си казвам, дали е млад дали е стар, дете, жена, няма значение. Във всеки има еднакво детско любопитство към другия. Лошотията на детето също е заложена в нас. Да правиш на пук.Така че, дали е мъж или жена, няма значение. Двойнствено е началото у човека. Та трудно ми е да кажа как сме го постигнали. Трудно, с много репетиции по 8 часа на ден, месец и половина сме репетирали.
– В крайна сметка безпомощни ли сме пред предизвикателствата на живота и трудността да живеем с другите?
– Трудно е много е трудно да живееш с другия. Както е казал Сартър: „Адът, това са другите“. Страхът от другия и нуждата от другия, обречени сме от сътворението на света да живеем в тази дилема. Желанието да си с другия и невъзможността да си с другия. Векове, хилядолетия не можем да се научим. Няма да се научим, колкото и да се опитваме. По лесно ни е да се унищожаваме. Както Урлаппи́. Накрая се унищожават. Ако това е един човек, той унищожава себе си с невъзможността да се приема, с въпросите, които си задава, с невъзможността да възприеме нещата около себе си такива, каквито са. Това е, което сме се опитвали да предадем
– Публиката излиза с усмивка след спектакъла. Дали е разбрала?
-С усмивка е страшно хубаво. Усмивката е нещо много хубаво. Тя е по-хубава от смеха. В усмивката се съдържа и тъга, а тъгата е светло чевство, тъгата е когато имаш носталгия към нещо хубаво, което се е случило. Така че, щом излизат с усмивка, това е прекрасно.
Безкрайно много ни помогнаха и сценографът Боряна Семерджиева, и хореографът Александър Манджуков, който ми е предложил много идеи за пластическото поведение, и композиторът Добромир Кисьов за песента за музиката. Всички те даваха страхотни идеи, например за тази среда, за организацията на това пространство- никъде в пиесата не е казано къде се развива действието, да не говорим за Анастасия, с нейната взискателност, креативност и енергия. Без нито един не можеше се случи това представление.
-Усещането е за обща хармония, за плътно единство и цялостност.
-Ето това е, което трябва да правим в живота. За да се чувстваме пълноценни, да живеем с отворени очи и усмивка.
-Хубаво е, че Сатиричният театър си е позволил този сложен текст.
– И аз мисля така.
–Кое ви задържа толкова години в този театър? Напоследък сякаш има една амбиция театърът да заяви възможностите си по нов начин, без да загърбва собствените си традиции. Минали сте през различни етапи на развитието на този театър, помните и големите имена?
-О, да, играла съм с тях, от тях съм се учила. Лаская се, че с някои от тях съм била и близка. И толкова ми липсват. Тези, които аз като дете гледах по телевизията и изведнъж да застанеш до тях на сцената и да ги видиш как са като ученици. Калоянчев като ученик преди да излезе, Стоянка Мутафова, стоят чакат. Кольо Анастасов… Мислил си като дете, че те са недосегаеми, че могат да си позволят всичко. А гледаш ги- първи си знаеха текста, и във всичко- първи. И начинът, по който се държат на сцената, начинът, по който дават енергията си на публиката, а после публиката им я връща и те я разпръскват и ти подават и на тебе когато партнираш.
Ето това нещо ме е задържало тук. И след Сливенския театър и Пернишкия, в който бях за малко, това стана театърът, който се превърна в мой дом. И когато се случи нещо с него, истински ме боли. И се радвам, че се възражда отново и се харесва на публиката. Радвам се на стойностните представления. Паметта също се съхранява. Да не говорим, че много от нас са попили този дух на театъра и се опитваме да го предадем на другите, които не са имали щастието поради възрастта си, да се докоснат до големите преди нас.
-Каква е магията на театъра?
Театърът е друга реалност. Като си внего всичкото друго изчезва. Не се притесняваш за нищо друго, освен за това, как ще мине представлението. И след това мислиш за него как е минало, добре или зле, докато заспиш. А не за всички останали неща, които те заобикалят. Това те спасява и съхранява- възможността да живееш в много реалности. Да бъдеш и втори и трети и четвърти, а не само ти самият. И възможността наистина да съществуваш в тези други реалности с мислите и усещанията си.
Но какво е реалността- реалността е това, което е в главата ти.Това е голяма привилегия, предимство и щастие да си актьор.

снимки: Елена Спасова


































