Трите модела на отношенията медии – политика

0
317

Типологиите са централен инструмент за сравнителен анализ в социалните науки, отбелязва Даниел Халин – един от най-известните изследователи на съвременните медийни системи.

Този подход е сравнително слабо познат в България, а трябва да бъде изучаван по-задълбочено с оглед на сериозните дефекти на българската медийна система. За да им се противодейства, е важно да се знаят не само размерът им и как се проявяват, но и как са обусловени – дали имат специфичен местен характер или са характерни за региона, респ. културния кръг, към който принадлежи страната.

В типологизирането на медийни системи в международен план могат да бъдат отграничени три етапа: идеологически, класически и плуралистичен, както ги дефинирам аз. Първият е белязан от пионерския сравнителен анализ “Four Theories of the Press: The Authoritarian, Libertarian, Social Responsibility, and Soviet Communist Concepts of What the Press Should Be and Do” на американските изследователи Питърсън, Сийбърт и Шрам (2), издаден през 1956 г. Авторите изготвят „нормативна класификация на четири идеални модела на медийни системи: либертарианска (в България е по-известна като „либерална“ – И.И.), на социалната отговорност, съветско комунистическа и авторитарна. Типологията им е силно повлияна от вижданията им за тогавашното идеологическо разделение на света: либерално-демократичния свободен свят на „Запада“ („Първи свят“), съветско-комунистическата сфера („Втори свят“) и авторитарните държави („Трети свят“)” (3). „Четирите теории“ се вписват много добре в теорията за тоталитаризма, но имат сериозни дефицити: прекалена идеологизираност, етноцентричност, рехава емпирична основа (4).

Половин век по-късно (2004) е публикувано качествено ново сравнителното изследване на двама професори по политическа комуникация – американеца Даниел Халин и италианеца Паоло Манчини: „Comparing Media Systems: Three Models of Media and Politics”(5). С него започва и качествено нов етап в опитите за типологизиране на медийните системи. Халин и Манчини критикуват идеологизирания подход на „четирите теории“, но се опитват да докажат маркираната от техните предшественици теза, че „пресата винаги приема формата и оцветяването на социалните и политическите структури, в които оперира“. Двамата я разширяват с допускането за взаимното им въздействие. На базата на similar-cases дизайн  правят сравнителен анализ на 18 медийни системи в Западна Европа и в Северна Америка.  С помощта на качествени проучвания, съпоставки на емпирични данни и статистика те целят да открият типични модели в плетеницата от системни характеристики (6).

Типологизацията на Халин и Манчини има дескриптивен характер и се основава на анализ на четири измерения на медийните системи. Всяко едно от тях обхваща различни променливи: структура на медийните пазари като резултат от развитието на масова преса, която е в основата на анализа, заедно с телевизията; политически паралелизъм и неговите форми: „медиите в някои страни имат ясно изразена политическа ориентация “; журналистически професионализъм –  континуитет на независимата от инструментализиране журналистика; ролята на държавата. Последното измерение подчертава влиянието на политическата система върху структурата и функционирането на медийната система.

Халин и Манчини групират страните в три „идеални“ (по Вебер) модела като изследват взаимодействието между медийната и политическата система и спецификата на журналистическата култура.

Трите модела се отличават със следните характеристики (по-долу те са представени предимно въз основа на пилотна статия на двамата автори от 2003 г. (7); използвани са и някои други източници):

– Средиземноморски или поляризирано-плуралистичен модел (Италия; Испания, Португалия, Гърция; Франция има много общи черти с тях, но и със страните от втората група)

Терминът „поляризиран плурализъм“ е взет „назаем“ от политолога Джовани Сартори. При него има остра поляризация  или широки различия между партиите. Антагонизмът помежду им се отразява на редакционната линия на свързаните с тях или симпатизиращите им вестници. В медийната система е налице „външен“ плурализъм, за  разлика от американските медии например, за които е основополагаща е концепцията за „вътрешния“ плурализъм на мнения, който се проявява в рамките на отделното издание.

Върху медиите в страните от Южна Европа значително влияние оказват и тенденции като политическия клиентелизъм, а законово-рационалният авторитет е относително слаб (8).

Средиземноморският модел се отличава със силен етатизъм. Държавата често интервенира на медийния пазар (Франция и Италия имат водещи позиции в Европа при финансовото подпомагането на печата с публични средства). Медийната регулация е силна, но често неефективна и не може да възпрепятства високите нива на концентрация. Много добра илюстрация на тази слабост е възникването на телевизионната империя на Берлускони, който впоследствие като премиер контролира и обществените телевизия и радио.  В този европейски регион обществените медии имат много по-ниска гледаемост отколкото в страните от северно-/централноевропейския модел и Би Би Си във Великобритания.

Корените на средиземноморския модел са в закъснелия и труден преход към либерални институции.  Идеята за свобода на печата се развива много по-късно в сравнение с англосаксонските и скандинавските страни и често търпи сериозни неуспехи при реализацията й. Поради историческата слабост на буржоазията и бавното развитие на пазарни отношения, държавата дълго време е играла водеща роля в икономиката. За южноевропейските страни не са характерни високи тиражи на изданията – една от причините е по-ниската грамотност в сравнения с немскоезичните страни, например. При последните Реформацията и бързото развитие на капиталистическите отношения си казват решаващата дума за развитието и влиянието на печата.

Друга специфика на журналистиката при средиземноморския модел е, е че тя дълго време е поддържала по-тесни връзки със сферата на литературата и политиката, отколкото на икономиката. Това е стимулирало журналистика на мисловните конструкции и политическото противопоставяне, макар че в по-ново време тези проявления съжителстват с налагането на „свещения“ англо-саксонски принцип за разделяне на фактите от мненията. Вестниците са се обвързвали с политически партии и фракции и са се развивали по-скоро като инструменти за политическо противопоставяне, отколкото като предприятие за печалба. Подобно състояние на нещата илюстрира явлението „политически паралелизъм“ в медийната система, което й влияе и в наши дни.

Журналистиката се професионализира бавно вследствие на обвързаността на медиите с политиката. Различни проучвания сочат, че медийни собственици и други, немедийни  актьори, не рядко оказват влияние при подбора на новини. Професионалните сдружения на журналистите са по-слабо развити в сравнение със страните от втория модел, а прессъветите като израз на институционализиране на медийната саморегулация почти нямат традиции.

– Северно- и централноевропейски или демократично-корпоративен модел (Швеция, Норвегия, Финландия, Дания, Холандия, Белгия, Германия, Швейцария, Австрия)

Този модел  се характеризира с властови баланс между обществените групи в условията на демократичен корпоративизъм и с „държавата на благоденствието“, които налагат своя отпечатък върху медийните системи.

Вестниците имат високи тиражи, макар че през последното десетилетие те падат, както навсякъде по света вследствие на конкуренцията на онлайн медиите и интернет. Характерно за тази част на Европа е дългото съжителство между мощни комерсиални вестници и влиятелна партийна преса.

В наши дни облик на системата дават влиятелните частни медии (телевизии, печат, сайтове) и силните обществени телевизии и радиа. В страни като Германия, Швейцария, Швеция и др. съществува принципът на „отдалеченост от държавата“ за медиите, вкл. чрез медийната регулация, която е по-слаба, но и по-работеща от тази в южноевропейските страни. В Германия, за да се гарантира, че федералното правителство няма да се меси в работата на обществените медии, те (както и комерсиалните електронни медии впрочем) са регулирани не на национално ниво, а на ниво провинции. Представители на обществено значими групи, наред със значително по-малко на брой политически фигури са представени в радио-телевизионните съвети на регионалните обществени радиа и телевизии, обединени под националната „шапка“ на А Ер Де. Аналогичен е надзорът и на „втората“ телевизия – Це Де Еф, която е национална. Обществените медии в Северна и Централна Европа се финансират основно от такси, които плаща всяко домакинство, като по този начин отново се цели да се предотврати влияние върху тях от страна на управляващото мнозинство независимо от цвета му чрез инструментариума на държавния бюджет. През последното десетилетие е видно как този модел на финансиране постепенно еволюира в своеобразни данъци „радио и телевизия“.

Характерно за журналистиката в региона е съчетанието на информационното начало с една по-скоро коментарна перспектива. Немските журналисти дълго време възприемат себе си като „мисионери на общественото мнение“.

На медиите се гледа не само като на частно-стопански предприятия, но и като на обществени институции, които са отговорни пред обществото. Журналистическият професионализъм e силно изразен и се въплъщава в принципа на „външния плурализъм“. За разлика от страните от средиземноморския модел обаче той не е резултат от поляризирани политически отношения. Саморегулацията е инстутуционализарана в прессъветите, а Швеция е родина на медийния омбудсман. Идеологията на социалното партньорство се отразява в силата на обществените радио и телевизия, на професионалния самоконтрол и държавната подкрепа за плурализма на медиите.

– Северноатлантически или либерален (САЩ; Канада, Ирландия и Великобритания. Двете европейски страни заемат междинно положение, тъй като имат много общи черти с втория модел).

Силно влияние върху облика на тези медийните системи оказват „свободният пазар“ и минималните регулативни изисквания. Американската правна система издига в приоритет свободата на печата над останалите обществени интереси, от което следва и много слабата регулация в сравнение със Западна Европа. Във Великобритания принципът на държавата на благоденствието е изразен в много по-висока степен отколкото в САЩ: британците се гордеят с Би Би Си, а американците с частните си електронни медии.

Подобно на страните от втория модел, и от двете страни на Атлантика на един ранен етап от общественото развитие бързо се налагат пазарното стопанство, свободните политически институции и всеобщата грамотност. Рано се утвърждава и комерсиалната масова преса, особено в САЩ. Водеща задача за журналистите е да разказват истории за определени събития, като често пождчертават т.нар. „човешки интерес“. Фокусът пада върху индивидуалните преживявания на специфични личности; разказът е насочен към самия читател, а не е предназначен за аудитория, мислена като отделна обществена група или политическа клиентела.

Всички важни вестници особено в САЩ се определят като „неутрални“. В същото време британският печат е твърде често силно  партийно ориентиран – повечето национални издания симпатизират на консерваторите, по-малко на лейбъристите. Концепцията за „паралелизъм между партиите и пресата“, която изследват Халин и Манчини, е развита във Великобритания. В телевизионната сфера ситуацията е значително по-различна. Запазена марка на Би Би Си, станала образец за обществените медии по света, е политическата неутралност, въпреки че тази й слава беше затъмнена от серията скандали през последните години.

Частните медии в САЩ стават все по-пристрастни показаха и последните президентски избори през 2020 г. Ярка илюстрация за тази тенденция са консервативният „bias“ на „Фокс нюз“ и либералният курс на CNBC. В САЩ има и обществени радио и телевизия – вериги от станции, чийто модел обаче е много различен от европейския. Те също предлагат качествена продукция, но имат малка аудитория и се финансират основно от дарения, а делът на държавните субсидии е много малък.

Журналистическият професионализъм в северноатлантическите страни има относително въздействие. Десетилетия наред на пиедестал бяха издигани принципите на обективността и „неутралността“. В САЩ и Ирландия няма медийни съвети. Налице са обаче обща журналистическа култура, система на самоконтрол в рамките на медийното предприятие и относително голяма самостоятелност на журналистите от новинарските медии.

На това място би било добре да се припомни, че още в своята магистрална книга Халин и Манчини си дават сметка за  значението на силите на промяната – глобализацията, респ. „американизацията“, които трансформират медийните системи (9) в посока сближаване. „Трите модела“ имат и слаби страни – фокусирани са върху хомогенния „западен” свят,  изследвани са само развити икономики/либерални демокрации. Не се обръща внимание на онлайн медиите. Норис (10) отбелязва, че предложената типология е слабо емпирично подплатена. Критична е и дискусията относно това дали въобще е възможно тя да се приложи за медийни системи извън Западна Европа и Северна Америка, както отбелязва самият Халин (11).

През последните десетина години се разгръща новият, плуралистичен етап в сравнителните проучвания на световните медийни системи. Той се характеризира с видим количествен ръст на изследванията, с разширяване на фокуса им  – каква например е ролята на западните медийни инвестиции и на медийната собственост в Източна Европа, с поставянето им на солидна емпирична основа и др.

„Трите модела“ обаче остават притегателна сила и отправна точка за сравнителни изследвания на медийните системи. Още през 2004 г. Халин и Манчини смятат, че средиземноморският или поляризирано-плуралистичният модел би бил „най-широко приложим за други системи като емпиричен модел на връзката между медии и политически системи“ (12). Това обаче го е превърнало в „остатъчен“ модел.  В по-нови разработки двамата отбелязват нарастващото глобално влияние на либералния модел.

Редица източноевропейски автори намират по-малко или повече прилики между медийните модели на бившите комунистически страни и средиземноморския модел, вкл. с италианската му разновидност: Славко Сплихал, Томаш Гобан-Клас, A. Вика (13) , Елиезер Алфандари (14) и др. Богуслава Добек-Островска (15) установява  големи прилики между медийните системи на централно-европейските страни и италианската, изследвана от Манчини в началото на 90-е години. Моделът се  характеризира с: държавен контрол върху медиите, осъществяван като директeн контрол върху телевизията и косвен контрол върху печата;  влияние на политическите партии върху подбора на теми и структурата на медийните организации; висока степен на интеграция на медиите и политическите елити; етични разделения сред журналистите и медийния персонал. Тези характеристики се проявяват по-силно или по-слабо в различните източноевропейски страни. Карол Якубович (16) на свой ред акцентира върху политическите прилики между двата вида системи. Бившите комунистически страни са сравнително скоро демократизирани, изостават в икономическото си развитие, характеризират се със слаб законово-рационален авторитет, а влиянието на държавата е силно и пряко. Модернизацията им е непълна. Жринка Перушко (17) , която  анализира хърватския постсоциалистически медиен модел в зададената от Халин и Манчини концептуална рамка, установява висока степен на съответствие със средиземноморския поляризирано-плуралистичен модел. Тя отбелязва и две закономерности, които са важни с оглед на изследването на медийната система и журналистическата култура в България след 1990 г. – продължават да се проявяват исторически детерминираните връзки между политиката и медиите, а комунистическият период само нюансира рамката на една вече съществуваща медийна система.

По отношение на „българския“ случай може да се провери валидността и на концепциите за „завладените медии“ в Източна Европа – тук паралелите с Русия, Унгария, Румъния разкриват широк терен за съпоставки, както и относно „завладения либерален“ медиен модел в Латинска Америка. Двете концепции са представени в началото на второто десетилетие на 21 век (Мунгю-Пипиди (18); Гереро, Маркес-Рамирес (19) .

Библиография

  1. Hallin, Daniel C. Typology of Media Systems. In Oxford Research Enzyklopedias: Politics, August 2016. DOI: https://dx.doi.org/10.1093/acrefore/9780190228637.013.205.
  2. Siebert, F. S.; Peterson, T.; Schramm, W. Four Theories of the Press. Urbana: University of Chicago Press,
  3. Hardy, J. Western Media Systems. London: Routledge, 2008.
  4. Пак там, с. 12-13.
  5. Hallin, Daniel C.; Mancini, Paolo. Comparing Media Systems: Three Models of Media and Politics. ‎Cambridge University Press, 2004.
  6. Пак там, с. 1-11.
  7. Hallin, Daniel C.; Mancini, Paolo. Drei Modelle von Medien, Journalismus und politischer Kultur in Europa: Grundlegende Überlegungen zu einer komparativen europäischen Journalismusforschung. In: Kopper, Gerd. G.; Mancini, Paolo. Kulturen des Journalismus und politische Systeme. Dortmund: Vistas, 2003, с. 11-27.
  8. Hallin, Daniel C.; Paphatanassopoulos, Stylianos. Political Clientelism and the Media: Southern Europe and Latin America in Comparative Perspective. In Media Culture and Society 24 (2), 2002, с. 175-196.
  9. Вж. 5.
  10. Norris, P. Comparative political communications: Common frameworks or Babelian confusion. Government and Opposition, 44 (3), 2009, с. 321–340.
  11. Вж. 1.
  12. Вж. 5, с. 306
  13. И тримата автори са цитирани в: Dobek-Ostrowska, Bogusława. Italianization (or Mediterraneanization) of the Polish Media System? In Hallin, Mancini, 2012, с. 26-50, DOI: https://doi.org/10.1017/CBO9781139005098.004.
  14. Алфандари, Елиезер. Медиите и властта: Журналистиката между свободата на словото и социалната отговорност. София: Издателство ТИЛИА/Акад. издателство „Проф. Марин Дринов“, 2000.
  15. Вж. 13
  16. Вж. 13.
  17. Perusko, Zrinjka. Rediscovering the Mediterranean Characteristics of the Croatian Media System. In East European Politics & Societies 27 (4), 2013, с. 709-726. DOI: 10.1177/0888325413494770.
  18. Mungiu-Pippidi, A. Freedom without impartiality: The vicious circle of media capture. In Media transformations in the post-communist world: Eastern Europe’s tortured path to change. Gross, P.; Jakubowicz, K. (Eds.). Lanham, MD: Lexington, 2013, с. 33–47.
  19. Guerrero, M. A., Márquez-Ramírez, M. Media systems and communication policies in Latin America. London: Palgrave Macmillan, 2014.

 

*Доц. д-р Иво Инджов е доцент по журналистика във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Обзорът е изготвен в рамките на проекта „Медийната система и журналистическата култура в България (Изследване в светлината на трите модела за отношенията медии – политика на Халин и Манчини)“. Проектът се реализира от ВТУ и финансиран от Фонд „Научни изследвания по договор № КП-06-H35/6 – 18.12.2019.

Коментари

comments