Историята на един роман, като история за един народ

0
1324

Габровският драматичен театър с необичаен прочит на „ПОД ИГОТО“-1894“ Автор: Гергана Змийчарова, режисьор: Петринел Гочев

Напук на пандемната криза, опразнила театралните салони, Габровският театър успява да възскреси една легендарна традиция, да привлича зретели от цялата страна за своите ярки постановки. Едно време такива градове, магнит за театралната публика бяха Бургас, Пазарджик, Пловдив, където се случваше „нещо“ друго, различно от стандартните театрални прочити и клишета.  Там недолюбваните от властта тогава талантливи режисьори,на разстояние от „центъра“, създаваха своето мерило за театър, в което посланието играеше главната роля.
Сега това се случва в Габрово. Защото има режисьор събрал силна трупа, има смело ръководство, има и своя, габровска публика, която цени качеството и експерименталния подход, а не търси само елементарното забавление.
Спектакли като „Жана Д’Арк, „Свекърва“ вече, както се казва, правят история.
Така че името Петринел Гочев буди очакване и заглавието „Под игото-1894-а“, с аврор Гергана Змийчарова, няма как да не прикове вниманието.

170-ата годишнина на Патриарха на българската литература Иван Вазов предизвика много театри и културни институти да се постараят да излязат от щампата, в този смисъл да заобиколят романа „Под игото“-хербаризиран от учебникарската практика дотам, че аха да бъде изхвърлен от часовете по литература, защото езикът му бил станал неразбираем. И да си признаем, мнозина от нас имат едно снизходително чувство към този наивно-романтичен разказ на Вазов за „пиянството“ на един народ, който, подобно на безславно провалилото се черешово топче, не е успял да сътвори своята същинска революция.
Така че, какво е открила Гергана Змийчарова в романа, което да да ни вълнува с днешна дата и защо фокусът върху годината на издаването е важен?

1894-а. Освобождението се е случило, но националният обединителен идеал не. Съединението е събудило отново жизнената енергия на нацията, но игрите на Великите сили са посяли отровата на политическите страсти и противоречия. Политическата сцена е заредена с омрази, противоборства и убийства, а разгорелите се апетити за бързо забогатяване раждат корупция, раждат недоволства, раждат  протести.
Вазов пише „Под игото“ в емиграция в Одеса 1886-а, като противоотрова на опошляването и огрубяването на нравите, на принизяването и потъпкването на възрожденския дух и на националния идеал.

Причините за  неговото напускане на страната са именно резултат от политическите противоборства след Съединението. Просто той се оказва на „грешната“ страна със своето русофилство, защото след Сръбско-бългалската война, в която Русия изоставя България, в страната избухват силни антируски настроения, а превратът от 9 август  1886 срещу  Алеександър Батемберг, извършен от руски възпитаници-офицери сред които и брата на Иван Вазов, Георги Вазов, още повече изостря страстите. Противниците на княз Батенберг и Стефан Стамболов са принудени да емигрират.
Но Вазов не се чувства добре в емиграция. Душата му страда за онази въобразена България, която е въплътена в идеята за Свобода,  и би трябвало още да вдъхновява народа. Затова той се захваща да я припомни. ( В стилистиката на Виктор Юго, със заглавие, вероятно подсказано от „Ана Каренина“)
Само че романът не може при дадените обстоятелства да излезе в България, затова е и отпечатан на английски първо в Англия.
„Under the Yoke“

 

Така че, издаването на романа в България, дело, с което отчаяно се заемат малцина интелектуалци, осъзнаващи потребността от неговата поява, е непрочетената история, която пресъздава спектакълът, история, в която се отразява историята на времето.

Не очаквах такъв подход“ бяха повечето от репликите на впечатлените зрители след спектакъла.
Какъв е подходът?
Спектакълът има три контрастни пласта.

Сцени от романа, като живописни картини, се вклиняват с цялата си наивност и романтика в реалното действие, като припомнят надеждите и упованията на пробудения за свобода българин, в контраст с живота в „освободена“ България, разкъсвана от противоречия и страсти, ламтежи за забогатяване, геополитически игри и влияния, дележ на русофили и русофоби, преврати, контрапреврати.Едно вълнуващо, противоречиво, и неразказано време, в което съграждането на българската държавност, укрепването на националното самосъзнание, е можело  да се случи единствено в и чрез културата и най-вече чрез личностите в нея.
А имаме забележителни личности от тази епоха, част от които са и героите в спектакъла. Благодарение на които романът вижда бял свят.


Гергана Змийчарова е фокусирала вниманието си именно върху тези високообразовани българи – Иван Евстатиев Гешов, Михалаки Георгиев, Иван Шишмнов, фотографът Иван Карастоянов, художниците Антон Митов и Ян Мърквичка, основатели на Рисувалното училище, актьорите Екатерина Златарева, Иван Попов от трупата на Сълза и смях и, разбира се, издателя Тодор Чипев, заложил всичко, дори любовта си, за да издаде Първия български роман.

Ярки, плътни образи, изиграни блестящо от Димо Сава Димов (Тодор Чипев) Петко Петков (Иван Евстатиев Гешов), Светослав Славчев (Михалаки Георгиев), Любен Попов (Ян Хавел Мърквичка), Найден Банчевски (Антон Митов), Анатолий Ставрев (Иван Шишманов), Гордан Коев (Иван Карастоянов), Боян Петров (Иван Попов), Таня Йоргова (Екатерина Златарева).

Те са двигателите на действието. Вазов е в центъра, но съвсем не е най-главният. Важни са тези шепа ентусиасти, които въпреки липсата на пари и възможности, издават романа. Мнозина днешни рекламни мениджъри има какво да научат от тяхната изобретателност. Защо „пращат“ романа първо да се отпечата преведен в Лондон? За да получи европейска легитимация, разбира се. А  първото българско издание, въпреки липсата на пари, е по замисъл и изпълнение полиграфски уникат – с 25 илюcтpoции от най видните художници: Иван Мърквичка, Обербауер, Антон Митов, Антони Пиотровски.


Като прототипите на техните картини са дейстителни личности, заснети първо от забележителния фотограф Иван Карастоянов, това са актьори от трупата на „Сълза и Смях“.
Като за образа на Бойчо Огнянов, Вазов дава портрета на по-малкия си брат, Михаил Вазов, авантюристът, служил в Чуждестранния легион, воювал при Сливница, загинал по време на контрапреврата в Пловдив.

снимката е от „Хроники на Вазовия род“ на Катя Зографова

Всички те не „играят просто „царя“ Вазов, както гласи театралният израз, а пресъздават значимостта на собственото си дело-издаването на самия роман..

Стоян Руменин в ролята на Вазов има сложната задача да присъства с цялата си слава и величие, без да е активен двигател на действието. Той е свършил своето дело. Написал е романа. Знае неговата цена. Спокоен, уверен, недосегаем, наблюдава хладнокръвно суетата на своите съидейници, без да е активната част от нея. Защото знае, че ромнът все някога ще изиграе своята роля..Но те искат и настояват тук и сега, в 1894-а да се случи. В тези преломни времена.

Защото съзнават каква потребност има българинът в този момент тъкмо от този разказ за себе си. Съзнават необходимостта да се възкреси спомена за духовния подем и възраждане, който да консолидира нацията.

Връзката между „преди“ и „сега“ е един трети, много важен ключов план в спектакъла и това е присъствието  на майката на Иван Вазов, Съба Вазова, изиграна по забележителен начин от Надежда Петкова.

Ползвани са  „Спомените“ на Съба Вазова, нейния  личен разказ за „Страшното“- за преживяното от нейното семейство при изгарянето на Сопот през Руско-турската война, когато  турски войски и черкези  подпалват Сопот като наказателна акция, затова, че гражданите са посрещнали с възторг руските казаци, които обаче се оттеглили и оставили града в ръцете на противника.
Съпругът на Съба, Минчо Вазов е убит пред малкия брат на Вазов-Никола, но самата Съба, благодарение на силния си дух, успява да спаси децата. Всичко това Съба Вазова е описала в своите „Спомени“ за „Страшното“, както нарича тя случилото се, от което е оцеляла въпреки всичко, а в последствие като вдовица е отгледалаосвен трите си дъщери и  и възпитала шестима синове,  ярки фигури и строители на съвременна България. (Трябва да се знае колко велика българка е Съба Вазова,“чедолюбивата“, за която Иван Шишманов казва, че в семейството истинският генерал е тя, при двама синове генерали,но трябва да се оценява и нейната истинска душевност, защото самата тя е писала и стихове в мигове на „полуда“.)

Превъплъщението на Надежда Петкова е забележително. Тя, в стилистиката на древногръцката драма, играе сякаш ролята на Хора- гласът на паметта и на морала, който отправя посланието на спектакъла, за смисъла на ценностите, на които и днес да се уповаваме.

Така че действието се разгръща на три плана: събитията между 1892-1894-а, времето на издаването на романа, с всичките му перипетии и трудности, реалността на самия роман и спомените на майката на Иван Вазов, Съба Вазова.

Тези три плана са в непрекъсната динамика, взаимосвързаност и диалог по между си.
Действието,типично за Петринел Гочев, е заредено с невероятна енергия и пластика, наслагват се образи, танцът и музикалните инрермедии, мултимедията имат съществена изобразителна роля.
Режисьорът майсторски детайлизира и извайва образите на актьорите, които в почти непосилна динамика трябва да влизат от образ в образ, от случка в случка, следвайки логиката на характерите си и разказа за времето.

Този спектакъл те кара малко да се засрамиш, заради незнание и къса памет, но и вдъхновява, защото се възприема чрез сърцето.

И  сякаш идва тъкмо навреме, когато едно ново младо поколение иска и се стреми да опознае по различен начин миналото си. От неочакван и любопитен ъгъл, през личния разказ, през детайлите, които носят познание и оживяват епохата.
(За да се усети напълно вкуса и атмосферата на времето, прочетете и програмата.)

На премиерата на спектакъла, Габровският театър „Рачо Стоянов“ бе удостоен с грамота от Министерството на културата, по повод 75-ата си годишнина.


На добър час на представлението.
Чакаме го и в София.

Режисьор: Петринел Гочев
Автор: Гергана Змийчарова
Сценография и костюми: Гергана Лазарова-Рънкъл
Плакат и мултимедия: Гергана Змийчарова
Музика: студио „Елисей“

В ролите:
Съба Вазова: Надежда Петкова
Тодор Чипев: Димо Сава Димов
Нонка Чипева:Таня Йоргова
Иван Вазов: Стоян Руменин
Иван Евстатиев Гешов: Петко Петков
Михалаки Георгиев: Светослав Славчев
Ян Вацлав Мърквичка: Лубен Попов
Антон Митов: Найден Банчевски
Иван Шишманов: Анатолий Ставрев
Иван Попов: Боян Петров
Екатерина Златарева: Таня Йоргова
ГоранКоев, Петко Петков, Светослав Славчев, Валентин Петров

Коментари

comments