КАКВО ПЕЧЕЛИ БНТ И КАКВО ГУБИ ОБЩЕСТВОТО ОТ МАХАНЕТО НА „ УМНО СЕЛО“

0
3306

Метафората в заглавието на телевизионното предаване с 20-годишна история е заета от прословутия анимационен филм на Доньо Донев, сам герой от поредицата. И тя е проста. Акъл трябва, за да решава едно общество проблемите си, а когато го няма, виждаме какво става нагледно в Перник. Съсипия.

Договорът на предаването, което ни даваше възможност да видим как мислят умните хора в България, хората, които са в състояние да ни зареждат с вдъхновение, за да решаваме мъдро житейските въпроси, не бе продължен. Аргументите на новия генерален директор дори звучат убедително, що се отнася до плачевното финансово стояние на медията. Ако нямаме предвид обаче, че БНТ не е една от многото телевизии, а единствената обществена такава, която, по всички европейски правила, би трябвало да се интересува не от печалби, а от обществени ползи.
Какво губи обществото със спирането на „Умно село“, как се прави точно такава “поредица от авторски портрети на ярки личности“, колко опит стои зад него, може ли то да бъде подменено произволно с “нещо подобно”, натрупаният 20-годишен безценен фонд ще бъде ли достъпен за потребителите – за всичко това разговаряме с Антоанета Бачурова, журналист и колега от годините в БНР – опитът си от което, сама признава, е в основата на успеха на „Умно село“. Автор и продуцент заедно със съпруга си, Владимир Люцканов, на телевизионната поредица.

-Когато човек слуша категоричните изявления на сегашния генерален директор на БНТ Емил Кошлуков за състоянието, в което се намира националната телевизия, в някаква степен го се опитва да го разбере. 70 милиона дефицит. Какво печели и какво губи телевизията с реализираните спестявания на г-н Кошлуков, обаче? Всъщност, толкова ли беше скъпо това предаване?

-Вече  станахме пословични с размахването на този бюджет по медиите; омръзна ми да обяснявам, че той е обидно нисък и непроменян от 2000-дната година.

Беше изтъкнато като “недостатък”, че “Умно село” се излъчва веднъж месечно, а с такова програмиране е трудно да привлечеш рекламодател. Но идеята е всеки един епизод от поредицата да бъде в нишата на документалния филм. Това изисква време. И се получава омагьосан кръг. За да може този труд да остане като Златен фонд на културата, (каквото е по замисъл), то не трябва да е просто публицистика, събитийност, които минават и заминават в ефира. По същество тези филми са тип документално кино, със собствена драматургия, премислена структура, с изваждане от героите на техни непознати страни, с чувство за хумор, с тяхното собствено съгласие да са съучастници в предложения сценарий за техния живот. Отвъд всякакво злободневие, тези филми могат и се повтарят в годините като нови. Даже всеки път ги гледаш с различни очи. 15 години след премиерата на “Г-жа Стихийно бедствие” за Стояна Мутафова, всички ме питаха наскоро ли сме го снимали. Тоест, за да произведеш такъв траен и устойчив продукт, ти трябва време. През всичките тези 20 години БНТ, в лицето на досегашните си ръководства, е имала съзнанието, че с тези филми трупа фонд на българската култура и ето, че си е позволила “да го отглежда”. И с този бюджет, с който е произведен продукт, който може непрестанно да се излъчва и да пълни програмно време, той де факто се е изплатил многократно. Няма друга външна продукция, която да може да се “върти” във времето, всеки път като за първи път. Ще ми се да цитирам Стефан Мавродиев. „Трупа не се прави от трупове, трупа се трупа.“

И още един пример ще дам. Филмопроизводството на БНТ в годините е обявявало позиции за филми-портрети. Имаше една година, в която на сесия бяха обявени “целево” филми- портрети за шестима интелектуалци. По тарифите на филмопроизводството за един такъв филм се отпускат до 30 000 лв. Което е 6 пъти повече от нашия бюджет. А тези филми са с едно и също времетраене, снимат се с една и съща техника, постпродукцията като цена  е еднаква.. Ето защо аз смятам, че особено в последните години, снимайки като всички останали с новия клас кинокамери, неспестявайки си от постпродукцията нито цветните корекции, нито звуковата картина, ние правехме подарък на БНТ. Просто “Умно село” беше станало кауза за нашите екипи и парите буквално не ги интересуваха. Както и това да звучи невероятно за нечии уши! Това не са точно направени сметки.

Оправданието за спирането ви е, че “такива неща” могат да се правят още по-евтино с “вътрешни” хора.  Обществената телевизия обаче има обществена мисия. Която би трябвало да включва преди всичко създаването и обгрижването на такава продукция с дълготрайно значение и с качествено съдържание. Да не говорим, че и по закона за радио и телевизия, който някак все крета подир европейските изисквания, трябва да съществуват и да са включени в програмата външни продукции, създавани  от експерти и авторитети в дадена област, именно за да се повдига качеството на съдържанието. Тоест, когато сведеш производството на  продукцията само до вътрешни хора, не изпълняваш обществената си мисия, лишаваш обществото от умното говорене и мислене с дуги думи, обезлюдяваш умното село. В този смисъл популисткият аргумент „всеки може и всеки е заменим“ е  твърде оборим и не би трябвало да се използва като аргумент в управлението на националната медия. Затова ми се ще да разкажете какъв труд и опит всъщност, стои зад тази продукция?

.Упрекът към нас, че “толкова години едни и същи хора правят едно и също нещо”, досега не беше минавал през главата на предишните ръководства. Както неотдавна имахме възможност да кажем – това “нещо” не е едно и също, именно защото е авторска концепция, която изключва всякакви схеми. Един с един филм нямат прилика. По дефиниция външната продукция се възлага там, където точно такъв ресурс за такова производство телевизията няма. Да, телевизията има техника, и си я ползва за вътрешните продукции, давала и на нас под наем. Като стана дума за наем и за ресурс. Да, телевизията разполага с огромен архив. Който апропо, в годините ни е продавала по тарифите за външни продуценти. А после ние й връщаме един филм, който става част от нейния златен фонд и който съдържа вътре архиви, купени от нея. На нас, с мизерния ни бюджет, ни се продаваше по тарифите, с които се продава, да речем, и на Слави Трифонов. Тоест, не сме били въобще глезени. Това г-н Кошлуков би трябвало да го знае, когато  казва, че „Умно село“ било като скрит трудов договор.

–  Разкажете малко историята, която стои зад Умно село.
– Как го направихме? Идеята ми се роди на погребението на Иван Стоянович. Една невероятна личност си отиваше на този ден, цяла епоха, заедно с обкръжението му – Иван Кирков, Николай Бинев, Илка Зафирова, Жана Стоянович.. Само ако си се докоснал до тези хора, можеш да си дадеш сметка каква вселена си отива и колко е важно да се запази споменът за нея. Това се съчета с един-два ужасно елейни филма в стил соцреализъм, в оная прословута зелена гама на съветската кинолента, които междувременно минаха по БНТ. И аз се ядосах, казах си, какво става? Отиват си такива личности, това е едно гранично поколение. Има едно такова струпване на таланти, поколенческо, трябва да остане  нещо смислено за тези хора. И тръгнахме да правим нещо различно от досегашните портрети.

Всъщност целият опит, които имам и който приложих в схемата на „Умно село“ е опитът ми от редакция „Изкуство“ на БНР. Там правехме драматургични експерименти, провокирахме въображението си. Така че, мога да кажа, че Радиото е в основата на успеха на „Умно село.“ На авторската ни концепция.

Тръгнахме с всички големи: Калата, Стояна, Таня Лолова, Слабака, Коко Азарян. Но това са хора, в чиито колене Влади Люцканов е израснал, а на последния беше студент. Подходът към тях беше “отвътре”, интимен. И вратите към нас . Не казвам, че беше беше лесно. Но спечелихме доверието им, защото видяха, че знаем, какво правим. Славка Славова ни сложи буквално на тиган, но после тържествено обяви, че приема да се снима. И филмът “Възгледите на две кралици” с нея и Таня Масалитинова стана култов.
Още нещо, ние сме едно гранично поколение. Влади по едно време беше  асистент на Здравко Митков в НАТФИЗ; двамата непрекъснато разказваха на студентите какви хора са били в професията преди тях. Защото ти си от едната страна на моста, зад тебе е миналото и всички скъпи на сърцето ти хора са зад тебе, а тези младоци отсреща, повечето от които няма как да знаят за тях. Всъщност, ти си мостът. Мостът между поколенията. Ами ако не бяхме ги уловили, не бяхме ги заснели тези хора, преди да си отидат? Една трета от тях ги няма днес! От къде някой може да разбере кой е бил  Румен Цонев вече? Единственият документ за него е в „Умно село“. Кой си спомня Начо Културата – първият кмет на Стария Пловдив, абсолютен феномен, освен малцина останали съвременници? Кой ще помни и знае каква “кръпка” беше Павел Васев, той не е актьор? Ами ние имаме филм за Николай Колев – Мичмана! В БНТ дали знаят – той  е тяхна легенда.

– И сега целият този опит бе зачеркнат. Ще опитват да правят “подобно нещо” може би хора, които сами по себе си имат нужда от попълване на паметта. От НАТФИЗ са ми се оплаквали преподаватели, че студентите не знаят например кой е Апостол Карамитев, какво остава за други?
-А откъде да знаят?


Чудото Леон
Давам от време на време от филмита на проф. Ивайло Христов, за да ги прожектира на студентите си в НАТФИЗ.  Той е актьор на Леон Даниел, и много иска да им го покаже. Ами единственият филм за Леон Даниел е от поредицата “Умно село”. Има една чудесна черно-бяла лента, повече обаче за русенския му период, на правила Елдора Трайкова. Тя ми услужи с откъси от нея, за да го видим и като по-млад –  и няма друго нищо останало от Леон. Ами какво има за Наум Шопов, освен игралните му филми, в които е с коса! А последните му години, а театралните откъси, които заснехме специално, и сега това е единственият архив от спектаклите му. Същото важи и за Коко Азарян. А за Йоско Сърчаджиев? Преди да го сполети бедата и след това? Кой може да надникне там? С разбиране, с вкус и с мярка. И къде са тези филми, защо поне не се въртят – на хората им е интересно, това е памет. Вече Прибрани са, не се ползват. И тук едва ли става въпрос за авторските права. Които са стотинки.

За безпаметие става дума. Това безценно богатство, което сте натрупали, как ще се съхранява, ще продължите ли да го развивате?
– Целият архив си е в БНТ и тя има право и може и нека, да го повтаря, да го върти, защото това пак е част от нейната мисия. Друг е въпросът, че ние можем да отидем да продължим това дело другаде. Не е нужно досегашното темпо, достатъчно филми има натрупани. Имам неколцина още в списъка си хора, достойни за тази поредица, които няма да издавам, надявам се да реализирам. Аз имам ключа към тях.
Пък който иска да се упражнява, да започва. Аз работя и с млади режисьори, талантливи. Героите, които ми предлагат, са тези, които те познават. Те са наясно, че не можеш да се доближиш до един човек, за когото довчера не си чувал какво прави и да направиш филм за него. Има и такива, кои казват – дай го. И прилагат някаква схема. До вчера не е чувал за тоя човек, не му е виждал картините, но отива и заснема нещо. Но все пак – ако ще правиш филм за Стоян Цанев например, все трябва да знаеш кой стои насреща ти. За Иван Кирков, светла му памет, трябва толкова да знаеш, че да му позволиш да те допусне до себе си да му влезеш под кожата, За Иван Русев, за Милко Божков – също. Кой ще събере едно силно, сурово поколение в центъра на село Илинденци, които могат да помълчат заедно пред камерата ти. Те на кого ще се доверят? Никого не подценявам – млади хора има, които правят чудесни неща! Аз съм фен на младите и можещите. Просто има дефицит на хора, които умеят да правят тези неща от нашето поколение. Ние сме последните, които познаваме тези преди нас, пропастта напред е опасно голяма. А и ние самите “пораснахме”, от нашето поколение също си трътгват хора от този свят. Не сме вече толкова много. Затова сме длъжни да пренесем тази памет по моста.

Дано се съхрани този архив, да може да се ползва, а на вас пожелавам да продължите и намерите новата си платформа, на която да продължите съхраняването на културната ни памет.

Коментари

comments