ЖИВОТЪТ МЕЖДУ НЕ И ДА: „НО-УИ“ НА ЛИДИЯ ДИМКОВСКА

0
1796
снимка: Марина Чамуркова
снимка: Марина Чамуркова

Интервю с писателката, специален гост по време на Коледния панаир на книгата на издателство Колибри.

Разказите на фамилни истории, носещи отпчатъка на историческите времена все по-често са обект на литературни изследвания, защото съдържат истинското познание за хората и времето.Осмисляйки голямата история през личната история, е нещо  като социална психотерапия, която лекува травми. Исторически и лични. Романът на Лидия Димковска е прекрасен образец на такъв сложен разказ-диалог между времена и съдби. Това е роман, който прескача границите между миналото и настоящето, любовта и омразата, живота и смърта, между не и да, в търсене на смисъла.

Построен във формата на дневник, той преплита разказа на хърватката баба Неделька и нейната внучка-Неда. С младата баба Неделька преживяваме Втората световна война в Сплит, ставаме свидетели на любовта ѝ с италианеца Карло, който след капитулацията на Италия от фашист става антифашист. С него тя заминава за  Кастелмаре дел Голфо, където ги чака нелек живот, но любовта устоява, макар миналото и семейните корени да разпъват душата ѝ между два езика и две морета, между любов и омраза, между да и не. Само внучката може да намери път за помирение на миналото с настоящето ..
Когато четем такива истории, откриваме колко близки сме всички по-между си и колко са преплетени корените ни..

-Има ли документална история в този разказ, доколко подобна история може да се разкаже от всяко едно кътче на Балканите?  

 -Такава история може да е разкаже не само от вяко кътче на Балканите, но и от целия свят, ми се струва. Това са универсални съдби и истории.

А дали има документалност в историята, мисля, че има.  Когато бях н Сицилия, в Кастелмаре дел Голфо, където бях със семейството си и приятели, един шофьор на минибус, на бързо, в една мешавица от езици-английски, италиански и хърватски, ми разказа, че неговата майка била от Сплит и се казвала Недялька. Дошла през 1947 година в Сицилия и само два пъти е посетила после Сплит. И това беше целият разговор и никога повече не съм го видяла този човек. Но междувременно не можех да престана да мисля за Неделька, за тази баба, която за целия си живот се е върнала само два пъти в родния Сплит, в родния си край. Защо? Как е живеела като чужденец през останалото време? Според това, което видях, този неин внук не знаеше хърватски. Значи не е го е научил майчиният язик. И си изградих сама една история, която обогатих, защото стоях в Сплит един месец. Изследвах къде би могла да да живее тази баба Неделька, какво е можело да се случи,  а като бях в Сицилия, разгледах градчето и си представях къде би могла да живее Неделька. Така че всичките исторически места в книгата са реални и истински. Останалото е фикция, но в документални и исторически рамки.

– Шарлот, французойката-истинска ли е?
-Докато провеждах изследвания в Спит се рещнах с френския консул там, и той ми разказа, как неговата майка дошла от Париж, за се омъжи за един сплитчанин и останала да живее в Сплит. Само тази информация имах.  Но се замислих, какво е да дойдеш от Париж в този малък Сплит и да живееш там цял живот? Нейният живот е бил нормален, съпругът ѝ не е загинал в лагер, но други жени са имали съпрузи, загинали в концентрационните лагери. Така че, има много допирни точки с реалността, които аз претворих в една романтична история

Символиката в името Не-Да, смърт-живот, как се отнася към цялата история?Личната и общата?
-Името Неделька е много тежко за изговаряне, типично е за Далмация, и за Сплит. Съкратената форма е Неда. А Неда е не и да,  и тука ми хрумна, че може френският ѝ учител да и е нарече Но-Уи, а всички знаем, че от тези две думи се състои нашият живот. Ние правим нещо, което е или да или не. Нещо, които искаме, или не го искаме Така че, нашият живот и смърт практически  се люшкат  между не и да,  да и не.

-Защо е  важна  ролята на бабата в живота на човека?
-Но-уи е и книга за междупоколенческото общуване. Моята генерация, тези преди мене, винаги сме расли сред баби и дядовци. Днешните деца имат по-съвременни баби и дядовци, които още работят, които имат своите хобита и занимания. Днес не разчитаме на нашите родители да отглеждат децата ни. Което е било най-нормално преди. И аз се плаша, че тази връзка между внуци, баби и дядовци ще се изгуби.  Смятам да напиша такъв роман- за отчуждението между  хората. За това, как хората се отчуждават и тази връзка се прекършва. Връзката между роднини, между братя, сестри, баби, дедовци, внуци.
Практически тука поставям въпроса колко могат да бъдат близки две крайно различни генерации, които са живели в различно време, притежават и изповядват различни ценности, а и в различни земи.

-Защо най-близките най много мразим ?
-Защото са най-близко.
-Кавгата балканска черта ли е?
– Балканът винаги е означавал място за кавги  за жалост, но той е и място за любов и разбиране и мисля,  че много народи неу само тук, имат конфликти, които са наследени от миналото и не се забравят или не са простени. И се влачат от генерация на генерация и това практически утежнява добрите взаимоотношения в света. И си мисля, че ако всички хора се разбираха по между си,  тогава  въобще не би съществувал като символ Балканите  за буре барут, за кавги и противопоставяния.  Може и да е идеалистично, но ми се трува, че един ден новите генерации, които повече живеят във виртуалния свят, отколкото в реалния, няма да искат да се занимават с историческите проблеми, които са съществували.

-Разказването на личните истории лекува ли травмите на голямата история?  –Разказването по принцип винаги е помагало на хората да се отърват от своите травми. да се освободят оттях. То е като разказването на приказки на децата, чрез които ги освобождаване от страховете им, да ги успокоим. Нали разказваме, за да ги приспим.
Разказването задава позитивната посока на живота. Разказвайки си личните истории, ние се освобождаваме от исторически, политически и психологически травми.
Мисля, че литературата, дори и да няма винаги терапевична роля, все пак има роля да сближава хората, да ги освобождава от страховете като ги среща с истината, с живота такъв, какъвто е

– Преодолява  и литературата граници?
-Аз мисля, парадоксално, че литературата, макар да е винаги определена от национални рамки и  езика на който е написана, тя е всъщност е наднационална и е  най-свободното изкуство, което съществува, защото  историите нямат граници.
Ние, хората, за жалост, понякога искаме разказа да го затворим в национални рамки, да го подчиним на национални догми. Но историите излизат от тези рамки.

Как си обяснявате възраждането на национализмите днес?
-За жалост живеем във време, когато наистина национализмът се връща. А смятахме, че е изчезнал, като и фашизмът, консерватизмът също. Не мога да повярвам,например, че 21-ви век все още спорим за правото на жените на аборт. Понякога Църквата налага някои правила, които не можем да схванем. Ние сме свободни същества и трябва да няма разлика по отношение правата на човека между мъже и жени стари, млади. Да не говорим, че живеем във времена на миграции. Не е да ги е нямало, особено тук, на Балканите, ама ние сме забравили, не сме научили нищо от времената преди нас. И ето, сега на едни хора, които търсят по-добро съществуване, искаме да им попречим, вдигаме огради на границите, връщаме ги.. Мисля че живеем във време, в което всичко е наопаки, а не би трябвало..

 Интересни ли са ви българо-македонските истории във времето на историята,  като обект на разказ? Дали сте заинтересирани за бугарско-македонските односи како предмет на приказна? Имамео общи биографични съдби?
-Абсолютно. Имаме много общи биографии. Аз сега живея в Словения и гледам колко много словенци и македонци си приличат, както и словенци и германци, македонци  и сърби, и българи.. Всички сме живели в едно и също време, на една и съща земя, всички сме съседи по-между си и сме свързани. Интересуват ме и иторическите събития, и междучовешките отношения, които влияят на междудържавните отношения, които никога не са блестящи. А смятам, че е крайно време да се облекчат, да станат нормални и да се развиват само в посока на обща работа, а не в конфликти  делби..
Мене ме интересува какво се пише в Бълария, следя българската литература колкото мога, и би трябвало да бъде нормално за всеки бъгарски читател да знае какво се случнва в македонската, гръцката, сръбската, албанската литература. Жалко е, че ние, съседите се познаваме най-малко. Много повече познаваме американската и европейската литература. А съседските литератури са най-близки до нашия собствен  манталитет,  можем да се разпознаем в тях. Толкова се изненадах, като научих, като излезе моят предишен роман в България „Резервен живот“,.че тази съдба са я живяли и тук толкова много хора, но също и в Америка. Значи нашите животи, нашите съдби, макар да са локални, те всъщност са универсални.

-Какво пишете сега?
-Преди няколко месеца излезе моята най-нова книга- сборник къси разкази: „Когато си тръгнах от Карл Либкнехт“. „Карл Либкнехт“ е топоним. Това са 27 разказа и един е свързан със София. Разказвам за един Йордан, който е учел в гимназия „Карл Либкнехт“ и е заминал като емигрант. Това е разказ на неговата  емигрантска история.
А сега работя над нов роман.

– Какво четат младите в Македония?
-Въпросът е, дали четат изобщо.Младите не само в Македония, това е тенденция в цяла Европа и в света, не четат. Технологичните играчки зазидаха сякаш достъпа до книгите. Но,  все пак мисля, че в образователния процес и в процеса на възпитанието, младите могат да се докоснат до някои книги, които да запалят любовта им към четене. Зависи от родители и учители. Но факт е, че за да четат, трябва да бъдат подтикнати, монтивирани много повече, отколкото сме били ние. Ние просто четяхме, защото искахме да четем.

Лидия Димковска

Лидия Димковска е един от най-силните и оригинални гласове в съвременната македонска литература. Родена е в Скопие (1971), където завършва общо и сравнително литературознание в университета „Св. св. Кирил и Методий”. Има докторска степен по румънска филология от Букурещкия университет.Автор е на четири поетически книги и на два романа: „Скрита камера” и „Резервен живот”. Носител е на престижни литературни отличия, между които е и Наградата за литература на Европейския съюз за 2013 г.за „Резервен живот“.Живее и работи в Словения.

Снимки Марина Чамуркова

Коментари

comments