ЛЮБОВЕН РОМАН ЗА СТАРОСТТА, САМОТАТА И СМЪРТТА

0
714

„ ДВОЕН ПРОЗОРЕЦ” ОТ ХАЛДОУРА ТОРОДСЕН, издадена от ИК „Колибри“ и представена в Casalibri на 14-и май, е с Европейска награда за литература за 2017-а година.
Оказва се, че и в малка страна може да се ражда голяма литература.

Какво знаем за Исландия и защо това е мястото, където живеят едни от най-щастливите хора в света, според статистиката?
Добре е да се осведомим, че за нейните 330 000 жители писането е култ. Всеки десети пише. През 2011-а година Рейкявик е обявен от ЮНЕСКО за столица на литературата. Книгата е най-ценнит подарък. За целта се издават специални подаръчни издания с изящни корици. Исландският коледен панаир на книгата  генерира 80% от доходите на издателствата.
За тези и за още любопитни неща ще стане дума в интервюто с Хелдоура Тородсен, но най-вече за нейната необичайно мъдра книга, която осветлява житейското ни съществуване през погледа на старостта, самотата и любовта.
Книгата се чете на един дъх, не като белетристика, а като поезия.За което допринася блестящият превод на Айгир Сверисон.
Ето за какво става дума:

 Една възрастна дама наблюдава света през двойния прозорец на апартамента си. Съпругът й е починал наскоро, близките й живеят всеки своя живот, приятели почти не са й останали, здравето й запада, всичко, което я очаква, е изолация и смърт. Но ето че се случва чудо – една нова любов раздвижва самотното й съществуване, изпълвайки я едновременно с надежда, съмнения и страхове. Как ще погледне светът на тази любов, върху която тегне поколенческо табу, която буди присмех и дори поражда враждебност? Много кураж ще е нужен на героинята, за да намери сили да тръгне срещу течението и да изживее пълноценно зимата на своя живот

-Вярно ли е, че четенето н Исландия е национален спорт?

ХАЛДОУРА ТОРОДСЕН:
–Ще бъда реалист, младите хора не четат толкова много ние четяхме повече. По наше време беше национален спорт.

Дали това не е и един от проблемите в общуването между поколонията?–Би могло. Книгите са добро средство да съхраняваме мислите, да пътуваме във времето и пространството..

-И да развиваме вътрешния си свят, богатството на душите си?
-Да,книгите ни даряват с познание за света на чувствата,  развиват усета за естетика, даряват ни с мъдростзащото  пренасят през времето човешката култура.

-Има ли такова нещо като женско писане?
-Не днес. Мъжкият свят свърши. Преди писането беше мъжка работа. Но ние
вкарваме своя глас в света на литературата. И се  включваме в този разговор на дълбочинно ниво. Но не мисля, че сме различни същества. Ние, жените, не сме само емоционални. Можем да  бъдем и много логични.

Европейската награда за литература, която получихте миналата година, означава ли, че за Европа са важни темите, които ви занимават-   общуването между поколенията, старостта, смъртта?
-Да, така мисля. Тази награда има значение. И затова книгата се превежда. Смятам, че когато пиша за възрастни хора които се влюбват, всъщност пиша за самотата, една много важна тема и проблем, защото светът днес сякаш  е разделен, няма общуване между поколенията, има огромна пропаст между тях. Сякаш възрастни и млади живеят в отделни капсули, в отделни светове,  затворени в своите черупки, и се получава така, че  всъщност целостта на обществото е разкъсано на парчета.

-Твърде дълго време младостта беше превърната в култ. А проблемите на възрастта, самотата бяха изтласквани, пренебрегвани  като тематика?
-Да, надявам се, че работим върху това, да слепим нещата.
Например, в развитието на градската среда, в развитието на градовете у нас има вече мисъл за това. В Рейкявик например, се опитваме да поправим вредите, нанесени от технократското мислене, знаете-  предимство на молове, магистрали…И сега се опитваме да поправим града, за да поправим себе си. Да му върнем човечността. Да залепим счупеното. Да съберем хората заедно. И смятам, че това е много важна тема. Имаме нужда от цялостност. За да има смисъл живота.
Моето поколение е по средата. Още работим и върим колелото. Възрасните сме ги отделили от себе си. Изолираме ги, изолираме и децата. Ние създадохме тази система.  Но тя ражда самота. Животът може да бъде много по-красив. Имаме нужда от приемственост. Възрасните са носители на паметта, съхраняват паметта, историята, езика.
Не разбирайте, че призовавам  жената трябва да се върне в кухнята. Просто, да прекратим този начин на безсмислен живот, в който само произвеждаме.  стоки  повече, отколкото ни е нужно, стоки, които после изхвърляме.и- нищо друго.
Когато говоря за цялостност, имам предвид някаква система , която ще ни върне смисъла, която ще взема под внимание нашите духовни потребности, моралът, природата. Тези три неща.Духовен живот, морал, природа.

И все пак, има ли непреодолима пропаст между времето вчера и днешното време? „Децата имат различен мозък“казвате?
-Всеки е приклещен в своето собствено време. И, разбира се, не можем изцяло да разберем новите времена. Но можем даизградим  повече приемственост, за да разибаме по-добре.

 -Вярно ли е, че до 1986 година в четвъртък в Ислания нямало телевизия, за да се насърчи общуването в семейството?
-Да. Защото телевизията променя начина на живот. Забележете, дори начинът, по който пордреждаме дома си, се измени. Диванът е обърнат към екрана. И стаята, предназначена за разговори и общуване около масата , се превръща в кинозала. Не да не обичам хубавите филми. Но домът е мястото, в което се общува.

-Потребността от любов ли е тази, която може да ни помогне да се разберем?„Да намериш някого и да се чувстваш добре“ е пожеланието на вашата героиня.Пожеланието за щастие. Това ли е общото, между поколенията?
-Смятам,че любовта може да излекува всичко. Но мояга героиня, не е имала възможност на кого да я даде, защото не е открила вярната роля в живота. Затова начинът за нея за да се включи в живота е, като се влюби. Това не е първото нещо, което и хрумва на нейната възраст. Въпреки, че няма време и място за възрастните хора, ние робуваме на представата, която сме създали за тях, като за алтруисти,които се интересуват, грижат се за  другите, не за себе си. Не сме свикнали да мислим за тях, като за хора, интересуващи се от техния собствен свят. Дори за нея, моята героиня, това, че се е влюбила, не отговаря на  представата й за нормално. Но това е начинът да излезеш от схемата и участваш в живота.

-Кои са двата прозореца всъщност, през които гледаме на света с отдалечаването във времето? Единият-езически, другият –християнски, казвате на едно място.
-Така стоят нещата в Исландия. Ние сме християни, разбира се, лутеранци, католици, ортодоксални дори, но пазим много от езическото си наследство в душата. По Коледа, например, декорираме домовете си с много езически символи. В нас живеят всички времена.

В Конституцията ви били защитени правата на елфите?
-Не точно в Конституцията. (смее се) Но е нещо като обичайно право. Например, ако един път трябва да мине през скала или голям камък, където се предполага, че живеят елфи, то пътят обезателно заобикаля камъка.

-Какво е посланието обаче, каво ни дава погледът през двата прозореца?
-Исках да използвам този образ, като символ на възрастта, която  едновременно изолира, но и дава поглед навън. Героинята наблюдава обществото отвътре навън, но не се включва в него, изолирана е от него.

В каква степен природата на Исландия влияе на светоусещането, като развива  усет за детайла, забавя ритъма, нещо, като увеличително стъкло за човешките преживявания?
Природата има голямо влияние. В Исландия природата е странна за останалите хора, ние имаме светлина през лятото, но тъмнина цялата зима. Природата обаче, може да бъде опасна. Лошото време ни наранява и страдаме от него, но сме  свикнали с това. Мого поезия е възникнала вследствие отношенията ни с природата. Разбира се, че ни влияе.

-В края на романа героинята се разтваря в нея. И сякаш се помирява  със света?
-В последната глава тя умира. Аз го описвям  като разтваряне. В  Исландия ние така казваме вместо: „Тя умря“,  „Тя е в света“,„Тя е навсякъде“ „Тя е във всичко“ .

– Щастлив човек ли сте? Исландците се броят за едни от най-щастливите хора.
-Така казват. Аз съм щастлива в реалистични граници.

 -Всъщност, на колко години се чувствате?
-Някога аз майка ми стояхме пред огледалото  и се разкрасявахме. Майка ми, гледайки своето отражение, каза: „Виждам  едно 16 годишно момиче“.  Запомних това.  И аз се виждам ако не на 16, то доста по-млада, отколкото съм. Може би с всеки човек е така.

Халдоура Тородсен (р. 1950 г.) е завършила Исландския педагогически колеж и Исландската академия на изкуствата. Работила е като преподавател и като журналист. Авторка е на сборници с поезия, на разкази, новели и романи. Романът „Двоен прозорец“ получава Женската награда за исландска литература през 2016 г. и Европейската награда за литература през 2017 г. Авторката разказва тази история без излишна сантименталност, с един стегнат, чужд на всякакъв пълнеж стил, чиято оригиналност с право й спечелва признанието на критиката и широката публика.

Коментари

comments