ЕЛЕНА БАЕВА ЗА ЛЮБОВТА КЪМ ТЕАТЪРА И РОЛЯТА НА УЧИТЕЛЯ

0
999

В юбилейната си 80 годишнина професор Елена Баева получи признанието на колегите, наградата „Икар“ за педагогическа дейност. Приз, с който Съюзът на артистите в България изважда на фокус един от най-важните фактори за съществуването на театралното изкуство, ако не най-важният – ролята на Учителя. Жрецът, който посвещава в тайните на занаята, този, който открива искрицата на таланата, този, който отключва вратите на въображението и посочва пътя напред. Няма всъщност професия, в която за да станеш майстор, да не си чиракувал при майстор.

С Елена Баева, актриса, режисьор и дългогодишен преподавател в НАТВИЗ, основател на фондация „Любен Гройс“ и първи частен театрален колеж „Любен Гройс“,  говорим за предопределеността да служиш на театъра и за творческата енергия, която  учителите са длъжни да предават на своите ученици. Биографията на Елена Баева е разказ за неугасващата взаимна любов през годините с театъра. Биография, изпълнена с много безценни срещи с творци и личности, с много превратности и нови начала, биография, благословена от щастието даполучаваш  в отплата благодарността на тези, на които си дал нещо от себе си.

Вашият път към театъра кога зазпочна? Не сте от театрално семейство, а от „неблагонадеждно“, нещо, което в ония години не даваше много шансове за успех?  

ЕЛЕНА БАЕВА:

– Много странно защо „неблагонадеждно“?  Баща ми никога не е имал никакви политически пристрастия, просто търговец с известен бизнес по онова време- „Братя Баеви-вълнени платове“ на „Пиротска“ и „Цар Борис“ и до Киноцентъра-фабрика за фотохартия, която така и изчезна. Нямам никакви претенции за реституция.
Но театъра, не знам, може би заразата е дошла някъде още от дете на 4 годишна възраст. По време на войната, бяхме евакуирани в Копривщица и родителите ми бяха близки с много интелектуалци, които пребиваваха тогава в Копривщица и особено със семейството на писателката Ана Каменова и юриста проф. Петко Стайнов. Аз пък бях близка приятелка с техните две осиновени  дъщери Мария и Михаила. Техните родители бяха убити по време на бомбардировките на 10-и януари. Имаше една тяхна учителка, тяхна роднина, д-р Кева Тотева от известен род, която започна да прави с нас, децата, театър. И в прекрасния двор на Маджаровата къща, всеки божи ден започнахме да правим театър. Първата пиеска беше за“Двамата братя и дяволите.“ За  Доброто дете и Лошото дете. Аз бях доброто. Имахме маски, костюми, а когато беше лошо времето, играехме на втория етаж на тази прекрасна къща с невероятна библиотека, сред стенописи, графики от Божи гроб, под таваните с резбите … После- „Макс и Мориц“. Много ни беше забавно на нас, но докара много бели на главата на част от родителите ни, защото започнахме да правим ужасни пакости под влияние на тези беладжии. Хвърляхме хляб с камъчета по кокошките, такива неща..  Това беше първото ми увлечение по театъра. Даже имам снимки.

Всъщност, цялата тази среда е оказала влияние, като дете не съм разбирала. Любомир Тенев също имаше там къща и когато поставихме  „Женитба“ на Гогол, спомням си играх с булчинската виенска  рокля на баба ми, беше хубаво представление, проф. Тенев ни гледаше и ни даваше напътствия.
След това в първи или втори клас в училище, бившето училище „Неофит Рилски“, сега-Френската гимназия, бях амбицирана да правя театър. Имахме си сцена в салона. Направихме „Мръсната Лилянка“.  Аз бях мръсната Лилянка и съм запомнила след представлението, мама ми тегли една проповед, че като си кажа репликите и извърша действието, тичам да шушна на другите какво трябва да правят.
Завърших обаче гимназия в Копривщица, там трябваше да живеем, по споменатите причини. Там  пък играех в драмсъстава, ходех на кръжоци, фестивали, спечелих награда на среднощколско състезание.


Спомням си и мама ме водеше в Младежкия театър, спомням си „Сърцето на Данко“, водеше ме и на опера…..Може би най-шеметно ме е впечатлил „Дон Карлос“ на проф.Мирски, „И най-мъдрият си е малко прост“ постановка Филип Филипов,  “Дачници“-боже, какви артисти, какво нещо, невероятни представления..

В това време, в което е било доста задушливо да се живее, какво значение е имал театърът? Любен Гройс казва – „Театърът диша въздуха на промяната“. Театърът ли е бил този, който е давал глътката въздух, да видиш друг свят, да почувстваш глътка свобода? Сигурно затова е и бил толкова примамващ?
-Аз мисля, че или моята природа, или тогава възрастта ми, са провокирали тази необходимост от тези други светове, не бих го свързала толкова с репресивния свят, от който съм искала да избягам. Защото някак си съм била над всичките тези неща и даже понякога си казвам: господи, може би пък социализмът ме е направил устойчива, твърда и непобедима, може би ако бях остатала едно добре гледано буржоазно дете,  расло в пансиони и омъжено подходящо, нямаше нищо да излезе от мене. Мисля, че всичките трудности, през които съм минала, са ми дали стабилност, издръжливост, амбиция да не бъда побеждавана и да се боя да постигам онова, към което се стремя. Любен (Гройс) е бил в по-тежка ситуация. Любчо беше изгубил баща си.(Бащата на Любен Гройс е убит без присъда). Майка му е била в лагер. Двамата с брат му остават сам сами, обкръжени с едно действително репресивно отношение към тях и фамилията им. Първият лекар, който установил внезапното му заболяване, го попитал „Вие може би сте преживяли някакъв стрес?“ Любчо  с изумителното си чувство за хумор му отговорил: „Ами той целият ми живот е минал в стрес“.

-Но вратите на ВИТИЗ, не се отварят лесно и за Вас?
-На трептия път. Първия и втория като не ме приреха, толкова бях засегната, че не  стиъпих 4 години по улица „Раковски“. В СУ имаше драмсъстав в Студентския дом на културата работех с Вили Цанков-„Както ви се харесва“, с Жоро Георгиев и Йори Съръиванов-хора, които имаха свое място в Българския театър. И не се предадох. Като завърших първата ми сцена беше Русе, първата роля-Албена.

После Пловдив се сформира така наречената младежка сцена към театъра. Крикор Азарян я ръководеше и отидохме 23 или 25 млади актьори от три последователни випуска. Живеехме всички в една къща. Първият спектакъл беше по три едноактни пиеси на Иван Радоев и след това следващият спектакъл- „Уестсайдска история“, беше такава красива експлозия  на  енергия! Коко Азарян я постави, Слави Генов-един невероятен сценограф, койго беше директор-мащабно представление в което бе впрегната цялата творческа стихия на младите. Това бяхме Цветана Манева, Антон Горчев, Стефан Мавродиев, Добромир Манев, Жоро Георгиев, Илка Зафирова, Соня  Маркова, Елена Райнова, Северина Тенева.. не мога да ги изброя, Стефан Данаилов-снимаше и не игра, но дойде при нас.

-Това беше времето, когато публиката е пътувала  да  гледа постановки по провинцията, защото там се е случвало нещо, там са били пращани качествените творци- „неблагонадеждните“ режисьори и глътката въздух е била по-дълбока?
-Театърът, като  средище на духовна енергия е привличал публика.  То бяха разговори, обмяна на мнения, провокации в най-добрия смисъл на думата. Което даваше възможност да сверяваш мисленето си да го доразвиваш в  отношение към съвременния театър, към света. Ето нещо, което сега ми липсва.

-Кога дойдоха срещите с Гройс?
-Срещите с Гройс бяха още когато бях студентка в юридическия факултет. Запозна ни колегата ми от юридическия, прекрасен актьор и интелектуалец,творец- Бончо Урумов, с когото бяхме в един курс, а те двамата шуменци, се познаваха от деца. И познанството се превърна в  безспирни срещи, вечери и разговори, четения на поезия, обмен на мисли. Оттогава е връзката ми с Гройс. Като завърших право, той ни покани с Бончо, отидохме в Смолян, където беше изпратен. Тогава можеше по член 9-и без да си следвал, да играеш.

Бончо Урумов, по средата Любен Гройс, Елена Баева. Щастлиливи заедно по смолянските поляни

За съжаление, в нито едно негово представление не успях да участвам, защото го мобилизираха запас. И с Бончо играхме в представрление, режисирано от Людмил Гочев, бащата на Петринел Гочев. Докато бях в Смолян, си взимах изпитите в юридическия факултет. Но се готвех тайно за изпитите във ВИТИЗ. Тайно кандидадставах, защото беше забранено тогава да имаш второ висше, ако не си изкарал три години трудов стаж. Ама не бях достатъчно почтена, извадих си дубликат  за средно образование и никой не разбра.

  • -Имаше ли разочарования през тези години, в които явно имате невероятни срещи със забележителни хора? Които, като че ли са и очертавали някакси пътя?  Имаше ли и скука, схематизъм, консерватизъм в театъра?

      -Не. Винаги ми е било интересно и съм убедена, че когато човек иска нещо и е потърсил пътя, по който иска да върви, не може да му бъде скучно.

-Но са Ви смятали за „небългарска актриса“?
-Това вече, да. Не бях с розови бузки, вирнато носле не бях така наречения народен тип, ето това ме лишаваше малко от възможността да бъда разпределяна даже когато завървах ВИТИЗ един от дипломните ни спектакли беше „Боряна“ на Йовков и проф. Сейкова и проф. Филипов, тя беше асистентка аз играех Елица, и проф. Любомир Тенев беше написал в „Народна култура“, че аз съм мадона. Защото това представление е израз на най- топлите, най-светлите неща, които една бълагарка жена може да носи във себе си.

1966г ВИТИЗ „Говори ми като дъжда“- Тенеси Уйлямс

В Пловдив  работих с Младен Киселов -„Домът на Бернарда Алба“ правехме. Може би това ми е една много любима роля, на Магдалена в тази пиеса и много хубава среща бе с Младен Киселов. Но характерът ми е такъв, в един момент започнах да не се съгласявам с някои неща, които искат от мене като сценическо поведение,без да получа нужната мотивация от страна на режисьора, и един ден взех, че се качих  при директора и му казах че не искам повече да продължавам в театъра. Ако трябва да съм честна, бях вече говорила с моя професор Филип Филипов, който ми бе предложил да стана асистент и да започна докторантура и аз приех.

-Това е друго предизвикателство?
-Ами, жестоко предизвикателство. Първо трябваше да работя със студенти по режисура, на които дя преподавам актьорско майсторство, след като аз самата на професионална сцена бях работила едва две години и половина. Мои суденти бяха Маргарита Младенова, прелестна, млада, сочна актриса, пълна с жизненост и енергия, и много хубаво мислене за театъра, за сценичния живот, за проблемите на героите. Андрей Калудов също – изобщо, един клас от интересни млади хора почти  на  моя възрадст. Доста ме провокираха. (смее се), не беше лесно, не беше лесно. Разни студенти от други класове непрекъснато отваряха вратата да видят как се справям.
Бях асистент-режисьор Филип Филипов и на негови постановки в Народния театър, където той вече ми разреши да играя на сцена и да дублирам Ванча Дойчева в  „Двубой на столетието“, пиеса за Лайпцигския процес. И там срещнах Кабакчиев, Черкелов, Апостол Карамитев, Георги Георгиев-Гец, беше  мащабен спектакъл. Както и в „Почивка в Арко Ирис“. След това се разделих с Филип Филипов и останах с проф. Сейкова. Тя ми даде тласък  да се занимавам не само с педагогическа работа, а и да правя постановки. Не по-малко от 50 постановки имам.

През това време какъв ви е контактът с Любен Гройс?
-Когато кандидадствах за доктурантура Любен беше човекът, с когото правех всичките си консултации. Той беше вече в Пловдив, но връзката по повод на спектаклите,  никога не ни е прекъсвала. Бях говорила със Сейкова да го поканим да поставя във ВИТИЗ „Идиот“ на Достоевски последната година, когато се разболя. Той отказваше,  „Не съм добре, Лени“ и когато отидох при една моя настоятелна молба да се срещнем, цял ден стоях у тях, беше се облякал в един хубав костюм изящен, прекрасен, малкият му син седеше до него. Трябваше да довъши „Много шум за нищо в „Сълза и смях“  Почина на четвърти февруари…

Ако човек разлисти двата тома на „Вечно живият театър“,  издадени от Фондацията, ще разбере каква огромна загуба за българския театър е Любен Гройс  и още колко неизследвана е неговата забележителна методология, колко липсва на съвременния театър това, което той е оставил кано наследство за разбрането на театъра като изкуство, за възможностите да се развива театърът.
-Няма такива театрали изследователи. На идеята за театър.  Той е изследовател и творец. Анализите на неговите постановки ги имаме в тези два тома. Аз мисля, че почти никой български режисьор, защото има достойни, забележителни творци, но никой няма този поглед и анализ, оставен в писмен вид. Изследовател бе и в самата си практика, в начина, по който работеше с актьорите. За него основно изразно средство в театъра бяха актьорите. Чрез актьорите той намираше връзка да изведе посланията си, като намери пресечната точка с драматургията и вечните проблеми, които имат своите проекции и днес.

-„Класиката казва той:  „е като менделеевата таблица- валенциите са съвременни“. В каква степен Колеж  „Любен Гройс“ е поел тази  изследователска мисия, това разбиране за театъра, да доразвива смислите и посланията на класиката?
-Негова основна идея за театъра беше т.н. „жив театър“. Какво значи, да си актьор на живия театър? Ами това, че актьорът има задача създавайки една реалност, която де факто не същестествува на сцената, да гради една друга реалност. И той трябва да я съгради така, че да ни внушава, че това се случва ето тук и сега, в този момент и е истина. Колкото и театърът да е условен, колкото и да има вътре благородни лъжи в изграждането на тази реалност, той е истинен в този един момент.  Актьорът знае какво ще се случи в сблъсъка на героите по пътя на действието, но самият герой не знае. Това е умението да бъдеш в позицията на героя, тоест ти трябва да бъдеш жив. И тука е съзнатлният път към подсъзнанието, който трябва да те доведе до състояние, че ето днес, това за пръв път се случва. Разбира се, че за това се иска достатъчно добро професионално владеене на всичките изразни средства, с които си служи актьора. Но се иска и в предварителния, аналитичен период на работата да проумееш смисленото присъствие в живота на твоя герой. Какви са целите му, каква е неговата позиция, какво той трябва да преодолее  и какви действия предприема по пътя на съграждането на образа.
Сложна, увлкателна и прекрасна работа. Но Любен в това отношение беше невероятен учител, педагог. Всяка среща на актьорите с него беше урок по актьорско майсторство. Тези, които бяха участвали в негови спектакли, мечтаеха за втора среща. Имаше специфични начини на работа, когато започваше подготвителния си период на маса, имаше цели дневници, наричаха ги „чаршафи“, които слагаше на стената и там беше написано всичко, целият развой на действения конфликт, сблъсъка на действащите лица с препятствията. Итова бяха невероятни методи за изследване.   „Чаршафите на Гройс“.  Нещо, което съвременните режисьори не правят.

Колко ли ни липства личността Гройс днес на съвременния театър, който има какво да се замисли върху пророческата му фраза:
„Театърът не бива да изостава в естетическо отношение заради вкуса на публиката?“

-Парите  свършиха лоша на театъра, казала. Защото за да подпомогнеш финансирането си, изневеряваш на естетическия вкус. Забравяш какъв е той  в преследване на финансов успех, започваш да правиш неща, които лично Гройс никога не би правил.

Какви актьори се стремите да изграждате,  какви хора, така че да носят марката „Любен Гройс“?
-Актьори на живия театър. Но за да си актьор на „живия театър“ извън чисто професионалните умения, трябва да бъдеш честен човек ти самият. Любен някъде го казваше“Не можеш ти да нямаш позиция за света в който живееш“. Не може проблемите на времето, в което живееш, да не те занимават и да нямаш стремление да не изоставаш, в същото време да искаш да бъдеш полезен с това, което би искал да кажеш от сцената, по повод проблемите, които ни съпровождат. Не по пътя на битовата илюстрация, а по пътя на сблъсъка на идеите. Трябва да имаш  свое послание. Много съвременни колеги казват:“Не, аз послание нямам. Публиката да си го намери.“ Това е моя болка, когато младите актьори, които се опитвам да въведа в професията, са в някаква степен дистанцирани. Точно тези поколения, които имат наготово отговори всичко -щракаш интернет и всичко ти е лесно. Нямаш необходимост да развиваш въображението си да си поставяш въпроси, да се съмняваш в отговорите.. Не се изграждат личности по този начин. Човек трябва да търси, да намира отговори на въпросите си сам, за да разбереш кой си, къде си.

–  На отпразнуването на Вашия юбилей дойдоха огромен брой бивши ваши студенти. Хората, присъствали на този празник, усетиха тяхната любов, което означава, че Колежът е запалил някаква искрица на съпричастност, на общност в идеите и разбирането за театъра.
-Наистина се радвам, че от влизането си в колежа  до завършването му, това са хора, които са се развили като личности. Развивали са собственото си мислене и за театъра, и за света, и не са изменили на това, което си се опитал да провокираш в тях, да откриеш тяхната индивидуалност.
На тази среща бяха и мои студенти от ВИТИЗ, когато съм била още асистент на проф. Сейкова и Филип Филипов. А най-трогателната ми среща беше с първия самостоятелен клас, който съм водила във ВИТИЗ- това бяха студенти-задочници. Те бяха работещи актьори в провинциални театри, знаеха, какво искат да научат. Бяха феноменални. Невероятна беше тази среща за мене.
Това ми е радостта, смисъла на дните ми, извън семейството.
Ами те са ми деца. Моят живот е свързан с тях. Понякога се чувствам доста виновна към собственото си дете, на нея никога не съм й отделила толкова внимание, за това да бъде актриса никога не съм и дала толкова много време, колкото съм дала ана студентите си.

Елена Баева със съпруга си Киран Коларов и дъщеря си Фани

Обич съм й дала, но знам, че съм липсвала. Тя, слава богу, си има своя талант и позиция в света и връзката ни е силна, въпреки че сме разделени.
Но връзката ми със студентите е също силна.(Фани Коларова, специализира в Сорбоната, живее и снима във Франция с известни режисьори и актьори, участва и в последния филм на баща си Киран Коларов-„Мълчанието на сестра ми.„)
Аз знам почти всички мои студенти, 98 процента, кой къде е, с какво се занимава, как е,какво се случва с него. Създава ми безпокойства, нянаква майчина грижа усещам. Аз съм убедена, че педагогът не може да не се интересува, не може да не более за тяхното развитие и бъдеще. Това е ролята на Учителя. Да поддържа жива духовната връзка.

Елена, Фани и внука гледат филмчето, което студентите са поодготвили за своята учителка по случай юбилея

Имате прекрасно семейство с кинорежисьора Керан Коларов, сравнима ли е работата на режисьора в киното, с тази в театъра?
-Не, даже скоро, след една трудна репетиция със сегашните ми студенти, които са пред премиера- вечерта аз плача, че не мога да преодолея някои трудности. Той ме успокоява –всичко ще се оправи, ще видиш така, ама аз му викам, при тебе, ако нещо не се е получило в поцеса на снимане ,имаш монтаж-режеш, монтираш, а аз нямам монтаж. Едно към едно си с публиката.

-Явно става дума за „Абсурдно лице единствено число“на Алън Ейкбърн -последната Ви премиера в колежа.
– Прекрасна комедия с тъжен край. За това как посредствеността взима връх. Не знам дали студентите не са много млади, за да проумеят всичко..

Премиерата обаче, минава прекрасно, което си личи…

 

 

Коментари

comments