„НЕОЧАКВАНИТЕ АНГЕЛИ СА НАВСЯКЪДЕ ОКОЛО НАС“

0
518

За присъствалите на представянето на новия роман на Катерина Хапсали „Сливовиц“ в Клуб1 НДК от ИК „Колибри“ усещането, че ги има, беше осеземо. Ангелите, от които ти „става топло и уютно на душата“. Това бе среща от близък вид с качествена литература, опияняваща и разтърсваща, като сгряваща душата глътка огнена балканска ракия.

Едно време му викахме литературно четене. Такова, каквото беше, си остана в едното време. Чудела съм се как американските автори правят турнета от щат в щат, как стопяват дистанция и как Курт Вонегът или Буковски например, намират какво да кажат на фермерите в Охайо. Но явно потребността от среща на автор с публика, от превръщането на книгата в живо средство за общуване, в разковниче за целебно спасение, е възможно и потребно преживяване. За което допринесе и присъствието на великолепните Руси Чанев и Койна Русева, защото трябава да кажем, не всеки го може. Отдавна не бях чувала толкова добро актьорско четене на авторов текст в присъствието на автора.

А „Сливовиц“, вторият  роман на Катерина Хапсали, си е разтрсващо преживяване.

Съвременна, емоционална проза, някои биха казали женска, но писана по мъжки- храбро, разголващо, без свян. Психоаналитичен портрет на съвременната, високообразована, силна, но ранима българка на високи токчета, сблъскваща се на всяка крачка с мутиралия неизтребим мачизъм на времето, подведена от псевдо престижни амбиции, предадена от илюзорни връзки с псевдо герои, подтискаща неизлекувани травми, но въпреки това с неугасим копнеж за споделено щастие.

Заредена с динамит проза, сваляща всичко излишно (проза „без сланина“, както самата тя казва). Опияняваща не само поради колиечството алкохол, което се лее от страниците, но поради зашеметяващаия градус на думите.

Всички ние, от люлка до гроба, създаваме своите насъщни герои. Толкова нужни, колкото водата и хлябът, за да оцеляваме, захвърлени в грандиозното безсмислие на ежедневието.“

Спомням си как на представянето на първата й книга „Гръцко кафе“, Катерина Хапсали  даде заявка за следващия си роман. Загатна за какво ще става дума- история за живота между тук и там, отсам и отврд океана. И ето, дочакахме.
Книга, която пристрастява.(„Нека да кажа, че това е втората версия на романа. Първата беше сръчно написана, но нямаше този елемент на душа и на пристрастяване“споделя тя.) Книга за падението и избавлението. За бягството от стрховете и завръщането, за сблъсъка с най-грозната част от съвремието, за шанса да  намериш лек в общуването, независимо от времето и мястото, защото си открил някой, който ти е подал крайчеца на спасителното въже. И то ще те доведе до същината, до вътъка на душата, за да откриеш втъкана като в нашенска балканска черга, силата на поне една баба Мара, кото ти шепне в ухото:“ Човек има право да се  роди два пъти. Първия път, когато напусне майчината утроба. И втория път-когато реши.“ Самата баба Мара се е родила втори път там, отвъд океана. Решително и напук на закостенялата си рода. Нейният внук, не стъпил на дунавски бряг, цял живот мечтал за него, връща човешката вяра в приятелството и любовта на обезверената Александра.
Има такива хора. По-големи са от самия живот. Затова и толкова спокойно държат пъпната връв в ръцете си..“
Така че, историята се разплита красива и някак си близка, итория за любов, алкохол, насилие, приятелство. История за надежда. История за възможността да откриеш себе си през място, „с което нямаш обща история“, за да намериш корените на собствената си история. История, която отключва врати и пространства за себепознание на всеки.
Човек на думите е Катерина Хапсали.  Думи, които лекуват.

КАТЕРИНА ХАПСАЛИ: „Това е една книга, изградена от страхове и надежди. Срещу всеки страх има някаква надежда, обаче. И си давам сметка, че с тази книга съм открехнала не някаква кутия на Пандора, както направих с „Гръцко кафе“, а съм отворила много всевъзможни кутии на Пандора, като съм бръкнала с пръст в едни от най-сериозните рани на съвремието. И човъркам с пръст. Скоро колега журналист ме попита защо при толкова сюжетни линии не съм оствила някои и за следващи романи. Ами защото животът е сложен, животът е драматичен  и нещата се случват точно по този начин. Хубавото на писането и специално на „Сливовиц“, за който много читатели ми казват, че им действа терапевтично, хубаото е, че след като съм разчовъркала тези рани, после съм ги промила и превързала. Така че си мисля, че в крайна сметка тази книга дава някакво усещане за утеха. А утехата е нещо супер дефицитно в днешно време.
Написването на Сливовиц ми е коствало много, но същеврменно  вече почва да ми връща една силна енергия.


„От малки ни говорят някакви глупости за принца на белия кон и пр., тоест ние живеем всички с някакви митологии, които се оказват малко или много причина за нашите разочарования. Всъщност, не говоря само за жените, а и за мъжете. Просто Александра по един изключително невротичен начин в едно място събира всички страхове, но вкрайна сметка тази 35 годишна жена успява по някаткъв изумително виртуозен начин да се справи с демоните си.

„Сливовиц“ е като един вертикален скок с бънджи В ямата на душата.

 


И Александра попада всъщност между вечното дерби между ангелите и демоните, което всеки човек сам за себе си трябва да разреши.
Всъщност, Александра в крайна сметка решава да избира да върви по светлата страна на тротоара. Но можеше да не е така. Сложна материя е човешката душа. Обаче всички ние имаме своите неочаквани ангели, за които не си даваме сметка, но когато разберем, ни става топло и уютно. Неочакваните ангели са навсякъде около нас.“

Катерина Хапсали е известна българска журналистка и писателка. С романа „Гръцко кафе“, който светкавично се превръща в бестселър, влиза стремглаво в писателските среди. „Кафето“, както бързо става популярно сред читателите, грабва наградата „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 г. През 2017 г. излезе дебютната стихосбирка на Катерина Хапсали – „През девет планини“.
Успех и на добър час на „Сливовиц“.

Коментари

comments