Славd богу, все повече хора можеш да видиш с книга в ръка, в автобуса или в метрото. Или на пейка в градска градинка. Опитайте и вие. Защото книгата е неизменна част от градската култура и градската среда. Самият град е книга за четене, но това е друга тема. А лятото дава безкрайни възможности да излезеш на въздух край блока или в парка, и да полетиш на крилете на въображението. Или на крилете на
. Като избереш от рафта такава книга, която да те вкара в атмосферата на градската среда. Може да е ново приключение. Но може и да е познание-за себе си и за света наоколо. Нали сме градски хора, трябва да знаем повече.
Какво ни предлага Колибри в края на лятото? Завръщането към града след отпуск може да започва с:
„Нови разследвания“ на Борхес. Или Харуки Мураками и „Изчезването на слона“. А защо да не вземем в ръка първата книга на един прекрасен журналист и млад автор, Мария Касимова-Моасе- „Балканска рапсодия“, за да наместим представите си за времето, връзката между поколенията и множеството ни идентичности……Препоръчва се специално за булгазлиии, като образ и синтез на балканското ни многообразие…
През 1925 г. Борхес публикува скромен сборник с есета под наслов „Разследвания“. Заглавието шеговито се стреми да върне към първоначалното ѝ безобидно значение испанската дума inquisición – разследване, покрита със зловеща слава покрай горящите клади на Светата инквизиция. Авторът включва този пръв есеистичен опит в своеобразен списък на забранени за преиздаване свои книги и едва двайсет и седем години по-късно със сборника есета „Нови разследвания“ реабилитира и за себе си, и пред читателите безспорното си умение да твори в този жанр.
В книгата, събрала есета, писани между 1934 и 1952 г., откриваме любимите теми на аржентинския писател: времето и вечността, безкрайната Вселена, кабалистичния прочит на Свещеното писание, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизма, нереалността на Аза, природата на сънищата. Метафизични игри на един ироничен ум, който не се бои да подлага общоприетото на съмнение. Един нов подход към литературата, въплътен в по-кратки или по-дълги текстове за Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери, които преминават пред нас като брънки във великолепна верига, част от която за нас е самият Борхес.
„Преди няколко дни прочетох, че човекът, който заповядал да се построи почти безкрайната китайска стена, бил същият онзи Първи император – Шъхуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги от предходните епохи. Фактът, че тези две грандиозни начинания – петстотинте или шестстотинте левги камък за защита от варварите и безжалостното унищожаване на историята, тоест на миналото – са свързани с един човек и в известен смисъл са негови символи, кой знае защо, ме изпълни едновременно със задоволство и с тревога. Целта на тази бележка е да разкрие причината за подобни чувства.
От историческа гледна точка и в двете мерки няма нищо загадъчно. Съвременник на Ханибаловите войни, Шъхуанди, цар на Цин, завладял Шестте царства и унищожил феодалната система; изградил стената, защото стените служат за защита; изгорил книгите, защото противниците му се позовавали на тях, за да възхваляват древните императори. Горенето на книги и изграждането на укрепления са дела, обичайни за владетелите; при Шъхуанди необикновен бил само мащабът на действията. Такова е и мнението на някои синолози, но аз виждам в посочените факти нещо повече от преувеличение или хиперболизиране на най-обикновени разпореждания. Нормално е да се огради овощна или цветна градина, но не и империя. Не е шега да искаш един народ, така привързан към традициите, да се откаже от паметта за миналото, било то митично или реално. Три хиляди годишна летопис имали китайците (и в нея били Жълтият император, Джуандзъ, Конфуций и Лаодзъ), когато Шъхуанди заповядал историята да започне от него.“
Хорхе Луис Борхес
Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.
„Изчезването на слона“
Очарователни, смешни, загадъчни, нерядко озадачаващи и неизменно вълнуващи, 17-те разказа в сборника „Изчезването на слона“ изкусително разтварят дверите на сюрреализма. Харуки Мураками предлага поглед отвътре към живота в Япония и отвежда към паралелни светове, но не далечни, не недостижими, а разположени съвсем наблизо, под повърхността на ежедневното.
Мъж вижда с очите си как любимият му слон се смалява и изчезва; зелено чудовище изпълзява дълбоко изпод земята, за да се обясни в любов на избраната жена; танцуващо джудже се вселява в човешки тела и нарушава земния порядък. И още много други човешки истории: за хора, страдащи от безсъние, несправедливо наказани с мълчание, озверели от глад, обезумели от любов, лишени от любов, объркани, изгубили близки същества или пък добили храброст. Разкази за възможното и невъзможното, за реалното и нереалното, до един незабравими.
Харуки Мураками
Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 
000 екземпляра.
Мария Касимова-Моасе и нейната „Балканска рапсодия“
Балканският полуостров през първите десетилетия на миналия век – съдбите на героите се срещат в свят, изпълнен с религиозни табута, суеверия и вкаменени морални норми, между бежанските пътища на Албания, неукрепналата все още България и модерна Турция на Кемал Ататюрк. Едновременно с този драматичен сюжет, пронизан от болка, но осветен от свободата да обичаш и да бъдеш обичан, една съвременна жена води вътрешен диалог с предците си, за да си обясни емоционалните, етичните и личностните решения на онези, чиято кръв тече във вените й. Така, споена от два паралелни сюжета, свързани един с друг, но отдалечени във времето, на страниците на тази книга се разказва една магична балканска история, в която единствено важно остава това, което духът иска да сподели.
МАРИЯ КАСИМОВА-МОАСЕ завършва българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Кариерата й на журналист започва във в. „Стандарт“, където пише за театър, кино и музика. Била е сътрудник на всекидневниците „24 часа“, „Сега“, „Демокрация“. Заемала е отговорни редакторски позиции в лайфстайл списанията „Едно“, ELLE, в „Капитал LIGHT” и е един от основателите на сп. НЕЯR. В момента работи на свободна практика за различни медии, както и в сайтовете Ploshtadslaveikov.com, webcafe.bg , Sofialive и др. „Близки срещи със смесени чувства“ е първата й книга.
