Един страхотен млад екип в Сатиричния театър всъщност иска да ни каже: да сменим изгорелите си бушони, да се откажем от своите закостенели представи за света и да повярваме в новите поколения. И го прави по изключително забавен, интелигентен, не агресивнен, иносказателен, но безпределно откровен начин. С много добронамереност и протегната ръка. Към нас, по-възрастните, които смятаме, че опитът ни позволява да искаме да бъдат точно като нас и не им се доверяваме на желанието им за промяна.
Ние не знаем какво искат те, но не ги харесваме. Сърдим се, че очите им са все в новите технологични устройства, че не знаят кои са Белчо и Сивушка, сякаш искаме за вечни времена да ги приковем там, на браздата, по която ние сме орали и с която сме съизмервали собствения си живот и ковяли собствените си нравствени правила. Но знаем ли те за какъв живот мечтаят, какво искат да научат, да могат, да постигнат? На къде искат да полетят?
Светът, който сме създали обаче, за тях тъне в мрак. Трябва някой да завинти бушона, та да освети картинката такава, каквато я виждат техните очи. За да си признаем, че тя и на нас никак не ни харесва. Че сме се провалили в собствените си надежди и мечти. А те още ги имат. Искат да откриват нови светове, да опровергават догми и закони, да разширяват пространства и летят на крилете на собственото си въображение.
Да, наистина много неща не знаят. Ние не им даваме да опитат, а когато сами го правят, често се опарват. Но нали бихме могли, вместо да ги отричаме, да им помогнем?
Авторът Михаил Тазев по много находчив начин е облякъл голата истина в ярка метафора. Един млад даскал по физика заради експерименталните си идеи да открие машина на времето е изгонен от училище и се опитва да припечелва като електротехник. Всъщност сам се оказва в машина на времето донякъде, попадайки покрай своите адреси на онези грозни картинки от настоящето, които илюстрират пълната липса на перспектива, нормалност и възможност за бъдеще. Мутренски стандарти, свят доминиран от комерсиалното, агресия в семейството, мрачни сенки от уж загърбено минало… Михаил Тазев нистина е избрал емблематични примери за средата, в кято живеем.
Но тези, с телефоните, те искат да намерят смисъла, да познаят света през любовта, да срещнат човека, когото да обичат, да открият и извървят пътя по свой начин, в свят, в който трябва да има място и за бабата, която да ти подаде точилката при нужда, когато си заплашен от токов удар, и която може и да е забравила своето минало, но отново може да мечтае…
Как се играе всичко това от един артист, в моноспектакъл на една крачка от очите на публиката?
И друг път съм казвала за Михаил Сървански, че е откритие за театъра. Този артист тип герой, какъвто в други времена биха го консервирали – висок, строен, чаровен, че и пее, има невероятни умения да се превъплъщава, мигновено да преминава от състояние в състояние, от образ в образ. Пластичен, но разчетен, знае как да заковава ярки акценти, да съчетава иронията и шегата със сериозното, да преобръща гледната точка, да буди смях, размисъл и тъга някак си елегантно, ненатрапчиво, не показно, а сякаш с шлифовани ръбове, с някаква непреднамереност и простота. Мисля си даже, че това е един нов тип игра на тях, на новото поколение, което не е декларативно и тенденциозно, не се натрапва, но е искрено и вярно.
Разбира се, всичко това е постигнато и благодарение на режисьорската работа на Елица Йовчева, вече наложила се с оригиналното си мислене и новаторски идеи в областта на съвременния театър. Като добавим и музиката на Марин Каров, сценографията на Александра Йотковска и не пропускаме вещото око (точилката) на драматурга Богдана Костуркова – нали някой трябва да предава щафетата на младите, екипът си е свършил блестящо работата.
Искам да си призная, че след този спектакъл се заричам да се откажа от критикарските си нагласи да търся кусури на младите. Надявам се да успеят да открият машина на времето, чрез която срещите ни да носят взаимни ползи и успешен междупоколенчески диалог.
Сцена „COMEDY BAR Happy Сатира“ все повече се налага като място за ярки актьорски изяви, експериментални качествени постановки, които поднасят нещо повече от забавление – възможност да преосмислим живота и себе си чрез непосилни дози смях.
Режисьор: Елица Йовчева 
Сценография: Александра Йотковска
Музикална среда: Мартин Каров
Драматург на спектакъла:
Богдана Костуркова
Помощник-режисьор:
Елица Мутафчиева
Фотограф: Петър Петров
