„Спомням си, че Небесата са далеч и Земята също“ -френски визуален спектакъл на Орелиен Бори и Младен Материч гостува на Голяма сцена на Народния театър на 5 и 6 април, за да даде възможност на българската публика да се докосне до една от най-харесваните съвременни театрални форми.
70 000 топки за пинг-понг ще обсипят сцената на Народния театър в зрелищен визуален спектакъл с френски адрес, сходен с почерка на Робърт Уилсън.
Ето какво споделя Орелиен Бори за творческите си инвенции и реализацията на спектакъла.
„Обичам да си задавам въпроса „Какво е това“- дали е танц, дали е театър и на този въпрос няма един единствен отговор. Често обичам да изтривам тази граница, която дели дисциплините. Много обичам думата театър, защото тя произлиза от гръцки и означава мястото, което виждаме. (θέατρον – място за зрелища). Думата всъщност не означава това, което се случва, което правим на сцената. Ако сравним театъра с другите изкуства-музиката, изобразителното изкуство, те описват това, което се случва. А думата театър описва мястото, на случването, а не самото действие. Но когато говорим за това място, което виждаме, не става дума само за очите ни, говорим за погледа, с който гледаме. С нашата чувствителност, с нашето разбиране за нещата, с цялата ни душа. И това гледаме. Така че театърът се помещава във въображението на този, който гледа. Ето така мога, накратко да дефинирам моя театър.
„Темата на спектакъла е паметта. Паметта не е нещо много различно- една различна физика. Дори паметта не се съобразява с физиката. Тя разкрасява, преувеличава нещата, някои неща съвсем ги изтрива. Измисля други, които не са съществували. Обърква, разбърква, разменя. Това е един преобразен свят.
Преди 25 години гледах един спектакъл, който много ме разтърси. Представлението беше на Младен Материч, който ме вдъхнови да се занимавам с театър. Имах желанието да си спомня за този спектакъл. Запитах се: ако взема същите декори, същите актьори, дали ще мога да възпроизведа спомена за този спектакъл. И аз, като зрител на този спектакъл, дали бих могъл да вляза в него. След като сложихме всички елементи на сцената, трябваше да си изобретим другите разбира се, като не си спомняме всичко. И тъй като най-важното нещо в изкуството е да бъдем свързани със нашия собствен живот, аз осъзнах това, което е отразено в моя живот в този спектакъл.
Спектакълът на Младен разказва за един мъж и неговата съпруга, за техните деца и старите му родители, които вероятно ще си отидат скоро. Когато гледах този спектакъл, бях на 22 години, много далече от тези неща живота. 25 години по-късно, когато се заемам отново със този спектакъл, осъзнавам, че този мъж, това съм аз. Аз съм в тази същата ситуация. Това зададе посоката и ориентацията.
Този нов спектакъл аз създадох или пресъздадох в колаборация с Младен. Неговият живот също доста се беше променил. Точно както и двамата актьори, които отново влязоха в ролите си 25 години по-късно. Исках да измеря тази разлика. Има видео от първоначалната постановка, така че може да се види разликата.
Така че, говорим за изминалото време. В спектакъла имаме едно наслагване на времена, сякаш старият и новият спектакъл са нанесени един върху друг. И така се случват нещата в нашата собствена памет.
70 000 топчета за тенис на маса са разпилени на сцената.
„Исках да сложа елемент на самата сцена, който да въплъти паметта. Исках целият спектакъл да се основава на паметта. Елементите в паметта плават не знаем никога къде са точно, но бихме могли а ги открием. Те се местят. Трябва да ги потърсиш, никога тяхното място не е фиксирано. Така че си представях един под, върху който всички елементи от спектакъла могат да се придвижват и могат да плават. И в крайна сметка върху тези топки от пинг-понг всичко се хлъзга. Всички елементи и декорите, разбира се и актьорите. Което изискваше обучение. Това е единственият нов елемент по отношение на сцената който аз въведох ако сравним със стария спектакъл.
Когато спрях да се занимавам с физика мислех, че скъсвам с науката и не смятах, че ще мога да я преоткрия в изкуството. Но дали случайно или осъзнато избрах театъра, което е изкуството, в което не можеш да избягаш от физиката. Когато си на сцената, ти си в непрестанна връзка с притеглянето. Дали си актьор, особено ако си акробат. При създаването на един спектакъл има винаги и търкания. Така че ежедневието ни минава в един диалог със земното притегляне и с търкането. Много искаме да им избягаме, но е невъзможно. Така че когато създадох първия си спектакъл, целият интерес към физиката се върна.
Театърът изобретява един собствен език. ние говорим на един език когато работим, това е основата на съзидателния процес.
Орелиен Бори работи с различни актьори от цял свят: акробати, циркови артисти, танцьори от Китай, Ню Йорк, Мароко и Европа, , работи със или без текст, всеки спектакъл е с различна методология, нито един не си прилича, но винаги го интересува въпросът за пространството. От два или три спектакъла насам се занимава и с въпроса с паметта.
Създава „Спомням си, че Небесата са далеч и Земята също“ за фестивал на световноизвестния български режисьор и директор на театъра в Тулуза, Галин Стоев. През 2019 г. Галин Стоев организира биенале, в рамките на което е представен портрет-пейзаж на Орелиен Бори. Именно за този форум той създава „Спомням си, че Небесата са далеч, Земята също“
Премиерата на спектакъла на софийска сцена е част от програмата „Европейски театър“ на Народен театър „Иван Вазов“, в рамките на която вече гостува „Дайлес театър“-Рига с „В самотата на памуковите полета“, „Дойчес театър“ и „Бург театър“ с „Един кон влязъл в бар“ и „Аз, която имам ръце по-невинни“ на Загребското актьорско ателие.
