„Има едно развитие тук, има един напредък в оперната естетика, в мисленето, в нагласата за експеримент“ казва българо-германският режисьор Вера Немирова, един от най-търсените съвременни творци на оперната сцена. От сезон 2021/22 тя е главен гост- режисьор в Държавна опера Варна, с амбиции да обнови и превърне варненската сцена не само магнит за любителите на този музикално-сценичен жанр, но и в съвременен оперен театър от ново поколение.
С постановката „Дама Пика“ бяха открити тържествата по случай 75-ата годишнина на Държавна опера Варна и музикалните събития Опера в Летния театър. След официалната премиера на 26.07 ( спектакълът имаше предпремиери 14-и, 16-и април) се срещаме с Вера Немирова в едно прекрасно кътче край морето, в ботаническата градина на Журналист.
-Сега, когато пандемните условиядонякъде се облекчиха, удволетворена ли сте от творческия процес и от резултата, г-жо Немирова, оценките след премиерата са блестящи.
-Малко се отървахме от ковидната обстановка, слава богу, и вече можем да работим нормално. Аз имам 2-3 постановки при ковидни условия, при които артистите нямаха право да се докосват, да имат близост, да си подават реквизити. Беше много строго спазването на правилата. Публиката беше ограничена до 50 % полусалон, 30 % салон, беше мъчителен период. И сега това ми действаше като едно отприщване на енергиите, на силите на творческите възможности на целия ансамбъл на варненската опера. Още април месец мащабното списание „Оперен глас“ я отрази с много хубава статия. Но сега, това беше моят творчески дебют в Летния театър. Аз нямам много опит, имам над 80 постановки, но само две от тях са на открито. И това беше за мене голямо предизвикателство, което породи огромно желание да обхвана целия естествен декор. И мисля, че ми се отдаде.
– Как се възползвахте от даденостите на откритото пространство?
-Естественият декор предлага много много възможности, обаче човек за да го обхване цялостно, трябва да има повече време. А тук знаете, че сме припрени не само откъм средствата, но зависим и от заетостта на самата игрална площ. Там има и други концерти и представления. Имахме възможност само за една единствена репетиция, в която аз за час и половина буквално, успях да обясня на целия хор, на всички масовки от къде да минат, къде да излезнат, успях да направя едни много интересни отворени преходи със специална музикална сфера, композирана от Петър Дундаков с едни особени звуци, създаващи напрежение в залата, докато правим промени на сцената, и се получи изключително ефектно. Даже учудващо.
–Разкажете за твроческия процес с този екип. Вие работите „Дама Пика“ едновременно и във Виена, но тук казвате, че е коренно различно?
-Във Виена ми е стара постановка, от перди 15 години, правих я 2007-а. Но сега имаше възстановка през зимата с Валери Гергиев на пулта и един голям, много звезден руски състав.
Сега обаче се намирам в друг творчески период и ме интересуват други неща. По-скоро наблягам на психологията на героите. Всичко е изключително концентрирано, съсредоточено в разказа. Декорът на Юлиян Табаков е много сложен. Имаме една плоскост само, на която, като върху паспарту се отпечатват като истински графики, като в картина, нашите персонажи. И в такъв мизансцен не можем да си позволим нито една грешка, защото се вижда веднага, няма отвличащи елементи. Но е много хубаво.
-Как протече съвместната Ви работа с Маестро Павел Балев?
-С маестро Балев сме за първи път тук свързани творчески, макар че се познаваме от доста отдавна, тъй като и той е бил главен музикален ръководител в Рощок, а моята майка Соня Немирова –сопрано, беше там оперна прима. Така че сме се виждали, често сме говорили. И в Баден Баден имам една постановка, където той беше досега главен музикален ръководител. Но сега за първи път работим заедно и ни свързва много общия език и методика на работата, което е изключително ползотворно. Пренасяме полека лека този стил на работа във варненския колектив и е много интересно за всички.
-Сигурно сте усещали присъствието и на вашата майка, която беше ваш незаменим съветник доскоро?
-Определено. Аз всъщност в нейно име работя сега, защото тя ме призова към това, да не преставам да работя, да се радвам на живота и да живея чрез изкуството. Но много ми липсва. Ние бяхме силно свързани, сега става една година откакто тя си отиде, но по някакъв начин усещам един друг вид нейно присъствие, именно в моите работи. И в критични ситуации винаги намирам някакво решение, все едно, че ми идва дадено отгоре. Човек само трябва да е достатъчно сетивен и отворен за тези знаци, които те ни пращат, когато имаме нужда.
–Вие от 2008-а работите активно в България, десетина постановки вече сте поставили в различни градове..
-Мога да ги кажа: “Момичето от Златния запад“ беше първата, „Любовен елексир“, която дойде от Бон, после направих една моя творба в Софийска опера и балет: “Котката Иванка“, после „Ариадна на Наксос“- в София, в Русе и Пловдив правих „Катерина Измайлова“, „Кавалерът на розата“ отново в Русе, „Африканката“ в Стара Загора и двете ми варненски постановки „Графиня Марица“ и „Дама пика“-11.
-но Варна е специално място за вас.
-О,о изключително. Защото тук са се запознали родителите ми в 1970-година. Майка ми дебютира тук като графиня Марица, а нейният първи режисьор е Евгени Немиров. Така че те двамата тук се намират. Всяко лято сме идвали на почивка, много често сме отсядали на Журналист, където и в момента разговаряме, в този красив кът на черноморието, от малкото, останали спокойни и непокътнати. И аз благодаря някакси на този град не само за това, че съществувам, но и в известен смисъл за вдъхновението, с което ме зарежда.
-Носите и гените на вашия дядо Добри Немиров, който в тежките времена, когато Добруджа е била откъсната от страната, е обикалял Добрич, Балчик, Каварна, да поддържа българската култура.
-Дядо Добри е родом от дунавския край, от Русе и моята отгорност е в това, да подредя неговия архив за да остане за бъдещите поколения. Баща ми казваше, “То времето работи за Добри Немиров, Соня“. Защото тя се беше ангажирала да издадем неговия неиздаден роман. Но човек ако не помогне все пак със собствена инициатива, няма как да се случи. А той заслужава много повече признание. Особено разказите му за деца са трогателни. „Когато бях малък“ е във всяка детска библиотека.
-Това потекло, тези гени сигурно помагат и дават обяснение за богатото Ви въображение, благодарение на което разширявате пространствата за възприятие на оперното изкуство. Какви са пътищата в тези времена на културни и нравствени дефицити, това изкуство да има възможност да влияе на повече хора?
-Това е изключително емоционално изкуство, защото много директно достига до слушателя и зрителя. Музиката действа без ограничения и филтър на чувствата. Посланията на отделните произведения са винаги много значими и засягат всички нас. Става дума за един честен разказ, който по никакъв начин не крие конфликтите, а ги изкарва на бял свят така, че всеки да може да разпознае и себе си в тях. Тези истории имат общо с нашия живот. Аз гледам да направя всичко възможно да докарам тези произведения близко до зрителя, да може да се идентифицира с тях.
-Да вземем Дама Пика“ има ли паралел с това, което преживяваме днес?
-О, естествено. Това е една страшна, разтърсваща социална драма, в която един беден човек, който се стреми към любовта си, изведнъж се отклонява от пътя, защото го завлядява страстта към печалбата и стремежът непременно да притежава това, което не е негово,обсебва го желанието да стане част от една върхушка, на която не принадлежи. И в това свое раздвоение- между страстта към печалбата и страстта към момичето, Герман забравя за любовта си и накрая си загубва и разсъдъка. Социалната драма води всъщност психологическата драма. Психологическата никога не идва от само себе си, ако обстоятелствата в обществото, в които един човек живее, не му влияят.
-Как подбирате репертоара си?
-По принцип репертоара го избирам според изискванията и възможносстите на театъра. Театърът също си има свои определени цели, има определени гласове в ансамбъла, които могат да се застъпват с интересни роли, да се развиват определени певчески личности- ето на, както сега Ирина Жекова в ролята на Лиза беше изключителна. Така подбирам, но и по теми също.
-Имате ли си любими заглавия в чекмеджето?
-Да, „Ариадна на Наксос“, „Дама пика“, разбира се. Но винаги това, с което в момента се занимавам, ми е най-любимо. Защото ме поглъща. Какво значи любов-значи да се занимаваш интензивно с един обект. Дали това е човек, или произведение, няма значение. Самият творчески процес от самото начало, когато седнеш да четеш и да анализираш една партитура, до нейното създаване на сцената е изключително вълнуващ.
-А кои са били най-големите Ви предизвикателства в годините?
-Ами трудно е, да ви кажа, на Запад примерно в най-големите театри има една такава система- да се работи с така наречените дубльори, които заместват определена звезда. Например Роберто Аланя го замества румънският тенор Даниел Магдал и в продължение на три – четири седмици работиш само с него, а Аланя идва накрая за четири, пет репетиции и ти вече не можеш да си разпознаеш постановката. Разбира се, че имаш тази интересна артистична личност там, обаче той не е излезнал от твоите ръце. Ти не си го моделирала. Това е трудност. Понякога се получава, случайно или не, искрицата прехвръква към отделната личност, но понякога… Но ето например, в случая с „Африканката“ аз бях много щастлива, че можах да я пресъздам и в Стара Загора, където точно този дубльор на Роберто Аланя, румънският тенор Даниел Магдал, можа да си направи ролята, която всъщност репетирахме в Берлин заедно. В Берлин той не можа да я види на сцена, защото Роберто изпя всички представления. То и в киното мисля, че има такава практика, работят с актьори-дубльори после идва Никол Кидман за два дни.
–Само за избрана публика ли е обаче светът на операта и в какви посоки се развива съвременният език на това изкуство така, че да стигне до по-широка публика?
-Проблемът е, че трябва да привлечем по-младата публика. А за да привлечем по-младата публика, ние трябва да се адаптираме към нея. Да успеем да разберем и нейния език, нейните интереси. Това обаче не става само с едно чисто естетическо обновление на визията на спектаклите. Това е на второ място. На първо място е едно задълбочаване в техните съдържания и един нов разказ, който е един вид превод на посланията на авторите на съвремемен сценичен език. Език, който младото поколение да разбира. Самият Чайковски е казал-аз пиша опера за живи хора, какво ме интересува съдбата на някакъв си фараон или някаква египетска принцеса. Обаче, тази история за фараона и за египетската принцеса може да се рзкаже така, че да видиш зад тяхната функция и човека, и неговата съдба. И тогава става интересно.
–Смята се, че трябва да имаш определено ниво на култура, за да разбираш операта, какъв трябва да е ключът към приобщаването на по-широка публика към това изкуство?
-Може да се прави много успешно. Например Пламен Бейков в Русе, новият директор, е един много ангажиран човек, който прави образователни програми и концерти за ученици от училищата. Занимават се да въведат младия зрител и слушател в принципите на това изкуство, да го запознаят с произведенията. Правят го с огромно желание и ентусиазъм, и успяват. Правят също и разни работилници, в които самите деца участват.
-То и Вашият спектакъл, поставен в София, „Котката Иванка“ е разказ за любовта към операта.
-Как едно коте израснало в Операта много обича операта и се връща в Операта. Защото я изгонват, а там, където отива, няма опера.
-Тоест, за да обичаш операта трябва да влезеш в Операта.
-В Германия има такава специалност-театрална педагогика и към всеки театър има аташиран театрален педагог, който прави специални програми за младежта. Например посещение на репетиции с група ученици, група студенти, след това разговори с артистите. Просто трябва да има повече обмен. И като спечелим децата и младежта, тогава те ще се върнат при нас като зрители. След като се изучат, след като си приключат следването, първата любов, настаняването в първата собствена квартира и всички тези житейски въпроси биват уредени, когато станат на 30-35 години, ще си спомнят: „А бе на времето гледах „Вълшебната флейта, беше много хубаво, защо да не отидем и ние сега с децата.“ Тоест, трябва да се борим за най-младия зрител, който след това след време ще се върне при нас.
-А как се развиват взаимоотношенията на операта с театъра, операта сякаш става все по-театрална?
-Слава богу. Тя е театър и нищо друго и трябва да мислим с мозъка на театъра, когато правим опера. А театралното изкуство е доста по-напред и тук, в България също. И аз гледам да се сближим. Сега имам един много интересен контакт с Лилия Абаджиева. Тя е човек, който следва моите постановки, беше на „Ариадна на Наксос“, беше сега във Варна да гледа „Дама Пика“, специално беше дошла с нейния съпруг, художника Васил Абаджиев. И ще търсим някакъв обмен, някакъв трансфер на идеи, на ресурси, да намерим диалог между жанровете. Дали ще направим една “Опера за три гроша“ с актьори, певци и танцьори-би било един много интересен проект, например.
-Какво ви чака след почивката?
-Аз съм професор в Академията в Берлин в момента. Следващият семестър започва през октомври, в средата на февруари пак ще направя една театрална оперна работилница със своите студенти, а за България готвя пренасяне на две мои постановки от Германия. Това е „Хитрата лисичка“ от Рощок и „Летящият холандец“ от Магдебург и двете ще са за Държавна опера Варна, където съм първи главен гост- режисьор. Ще развиваме Варна, като една експериментална сцена малко, може би ще бъде най-вече ползотворно за развитието на ансамбъла, но и за вкуса на зрителя. Така, че ще има причини да се идва във Варна, не само заради морето.
–Оперният туризъм ще става актуален?
-Да, той и Пламен Карталов отдавна вече с всичките тези инициативи, с „Пръстенът на нибелунга“ привлича много хора от чужбина, които избират за оперен туризъм България. Да не говорим пък за Пловдив, какво правят с този свой Античен театър и ОPERA OPEN. Изключително интересни неща- със Стефано Пода, този прекрасен „Орфей и Евридика“. Силно ме привлича тази естетика, както и постановката на Нина Найденова на „Набуко“. Въобще има едно развитие тук, има един напредък в оперната естетика, в мисленето, в готовността и нагласата за експеримент. Само здрави да сме и да имаме подкрепа окъм отговорните органи, защото понякога сме силно зависими от тях. Силно се надявам, че въпреки някои неуредени аспекти в момента, ще се намери правилният път да се подкрепя оперното изкуство в България.
–
