Сашо, Виза, Пролет, Радо, няма те вече, Меглена, Васко, Вили и ти си отиде, Елена, Соня ,Светльо, Владо, Румян,Валя, Шоши, Валя, Августа, Анелия, Мерата, Люба, Люси, Вики, Аглая, Нина, Нана, Арман …забравям сигурно някого, да ми е простено. Щяхме да пишем книга за първото живо публицистично предаване, което тръгна на 3-и януари 1983-а по програма „Христо Ботев“. До тогава всички предавания в програмата вървяха на запис, прослушвани и подписвани от петима контрольори, прощъпулник беше „Вечерите с програмата“ но там също се спазваше стриктно подписаният сценарий. И изведнъж два часа всеки ден едни маладоци дискутират икономика, обществени проблеми, нравственост, образование,култура иполитика, позволяват си да спорят и да споделят различни мнения, да дават думата на обикновените хора.
„Чуйте какво става по радиото“, бе възкликнала поетесата Миряна Башева, катослушала първият разговор с наркомани у нас. Такива неща не се бяха случвали в ефир.
В тази книга искахме да разкажем не себе си, а как времето мина през нас. За онези по-млади хора, които не са живели в онези застойни години, в които обаче вече се зараждаше промяната-средата на 80-те. Трябваше да разкажем за създаването на първото дискусионно радиопредаване, което зададе модела на нова радиожурналистика, откровена, аналитична, съвременна. Не успяхме по ред причини. Аз ще се опитам да предам един сантиментален спомен, уловен миг, лично усещане, с надежда в него да се отразява смисълът на преживяното.
УСЕЩАНЕ ЗА СЛУЧВАНЕ
Пресичам парка откъм Орлов мост откъм гърба на стадион Васил Левски. Ранна пролет, мирише на мокра земя, на чисто, лека резеда е обагрила голите клони, вървя бавно,подреждам мислите си. Чака ме летучка*, след това-планьорка. Първо ще обсъждаме днешното предаване, после ще планираме моето. Значи трябва да се изкажа първо за вторнишкото издание, ама не поросто „добре беше“, ами с откровен анализ. Сърцето ми се свива, как да критикувам без да обидя колегата, подготвям си думички, първо-казваш положителното, така пише в книгите. Но всъщност предаването ми е харесало. Вторник е юридическото издание, водят го Сашо и Васил,и когато има разнищен житейски казус, си е увлекателно като документален филм.
Сега за моята тема. Трябва да я защитя. Занимавам се нравственост, образование, възпитание. Имам наум няколко заглавия: „Какво мога да постигна сам“, „Лъжата“, „Доверието“ „Забраните“ ( пазя тефтерите от онова време, на последната страница съм си записала набор от теми ). Ще трябва да ги предложа и защитя, колегите ще изберат коя е по-важна. Тематиката на моя ден се оказва изключително вълнуваща. В началото на 90-те години никоя медия не говореше за чисто човшки неща, камо ли на живо в ефир, с участие на слушатели. Споделени лични истории. Подходът ми беше да намерим ефектна и характерна житейска история, която да отключи темата, за да продължим с анализ и обсъждане компетентни специалисти на зададения проблем.
Сега Снежина ( Снежина Каменова, забележителна в противоречивата си същност ръководител на екипа, която ни отгледа и запази, като най-вече успя да извади на всеки моженето на яве), та Снежина пак ще ме притисне-„Какво искаш да кажеш с тази тема“ И аз ще трябва да и доведа от 99 източника вода, колко е важна, как в днешното общество примерно доверието деградира, като имам предвид към властта и институциите, ама заобиколно ще го кажа като ще наблегна на човешкия фактор. Имах едно семейство Стамболиеви, постоянни герои, та с тях обсъждахме през семеството в личен план тези теми. Но кого да поканя за събеседник? Пак Гергишанов? Юлиян Вучков, недай си боже, ще ме оплюнчи и оплете в патетичната си логорея, от която не можеш да изтискаш грам смисъл. Ама минава пред началствата. Я да пробвам с някой по – нестандартен философ като Румен Димитров, Деян Кюранов? Те ще го обърнат на политика, тогава аз трябва да опонирам да поръчам позитивен репортерски материал. За спечелено доверие, примерно.
Снежина ще тропне по бюрото, то и Сашо може да подхвърли нещо за дребнотемие, ама може и да ми предложи нещо хумористично. Репортерите ще трябва да се размърдат. Да предложат оригинални гледни точки.
Ваня Лазарова ще ми напомни да престана с твова-„И така..“
Впрочем, много се дебнем за езиковите паразити. Както и за клишетата. Ама те бълват от всякъде: „трудовите хора“, „хлябът на народа“,“ като червена нишка“… Много от тях и днес тровят журналистическия речник,“ що се касае“, „в този ред на мисли“…Много се закачахме и заяждахме с тези паразитни изрзи и клишета. Искахме да се освободим от тривиалността на официозната реч, която ни облъчваше от всякъде. От витиеватите обтекаеми изрази. Искахме да се научим да говорим глаголно, конкретно, разбрано. Това беше израз и ачаст от свободата, към която се стремяхме- да казваме истината.
Изобщо това беше време, в което взаимно се учехме да откриваме истинския свят, истинските проблеми. Беше като проглеждане на слепци. Като излизане на чист въздух от задушливо пространство, като минаване от черно-бял екран на цветен телевизор. Самоуки бяхме. Но го правехме заедно. Животът в плът и кръв искахме да го усетим. Да потърсим и намерим истинските хора, да се поставим на тяхно място, да ги разкажем.
Разчупвайки езика, разчупваме собственото си мислене. Виждахме по-ясно проблемите, заложени в житейските факти.
Много важно беша как да се започне темата. Пъртото изречение трябваше да „хване бика за рогата“, да отключи проблема, който ще бъде дискутиран. Затова и единствените текстове, които задължително пишехме, бяха началните. За да концентрираме и избистрим мисълта си. Все си цитирахме един популярен тогава филм „Насаме след полунощ“ за испански радиоводещ на нощно предаване, който така учеше младите си колеги –написваш какво мислиш по темата, и влизаш в студиото без писания текст. Но с мисли в главата. А Снежина казваше „Който не може да пише, не може и да говори.“
В ЦК имаше някакъв таен отдел, който следеше всичко, което се говори по радиото. Оттам идваха някакви сигнали, когато сгазвахме лука и Снежина я привикваха някъде или току се появяваше като сянка някакв безлик човек, заради когото тя ни изгонваше от стаичката, приютила редакцията. След което се разибираше кой се е провинил и в чие предаване са се говорили недопустими за правата линия неща. Виновниците трябваше да дешифрират дума по дума двучасовото си предаване и да пишат обяснения какви ги е говорил събеседникът и какво сме искали да кажем с така поднесената тема. Спомням си за едно мое предаване, което между другото съвместно организирахме със сп.„Семейство и училище“, за двама млади влюбени, Ромео и Жулиета от врачанско общежитие, чиято любов защитавахме, опитвайки се и да ги спасим от изпращане ТВУ, (трудово възпитателно училище). Бях мъмрена яко и от директора на програмата Лиза Матева.
А съм и редактор на Виза. Тя е след мен. „Неудобният човек“ ще е темата, която ще обсъждаме, ще дойде екип кинаджии да ни снимат как я обсъждаме, режисьор ще е Росен Иванов, правят филм за нас. Бяхме станали популярни.
Наближамвам Старата къща, в която е скътана въпросната редакционна стаичкав нещо като килер, бивш бюфет. Тесен коридор под ъгъл, пространство , в което се поместват две бюра, и няколко стола, на които стоим често по двама. А когато е топло отваряме широко прозореца, който е над покрива на пристройката отдолу, получава се нещо като тераса, и там се подреждат придошлите репортери, да участват в планирането около, събират се около 15-16 души. А планьорките траеха по 2 три часа, не само защото имахме какво да обсъждаме но и защото ни беше хубаво. Всъщност всичко това някъде още съществува на документалната кинолента.
Връщам се отново в спомена как вървя към Радиото през парка, вървя и си мисля за работата, за колегите и ме обзема едно усещане за щастие. И знам, че в някакво друго, нелинейно време, още е там енергията, с която бяхме заредени, която ни направи близки съмишленици, хора вярващи, че нещата могат и да зависят от всеки един от нас. Че отделната личност има значение.Това време, мисля си не е свършило. То е във всеки един от нас. И се връщаме в него, да се заредим и захраним.
Е, надявам се, и да сме оставили нещо от себе си като посвещение в любов към родното радио, да сме написали правилно едно първо изречение в историята на съвременната радиожурналистика, ние, добърденците.
Честит празник!
