Започваме най-новата си рубрика „Малки истории за голямото радио“ с едно емблематично име в българската радиожурналистика – Еди Емирян, един от основателите на Програма „Хоризонт“ и един от доайените на съвременната българска журналистика. И един от арменците със значим принос в редица области на българската журналистика, култура, икономика. Няма да ги изброяваме, за да не пропуснем или обидим някого. Ето какво разказва Еди за себе си и за Радиото.
Ще се окажа, май, човек, чиято съдба се храни с парадоксите? – до седмата си годинка не говорех български, а тъкмо с български си изкарвах хляба и този на семейството ми, през всичките години на професионалната ми биография; стана така, че нямах право да уча журналистика, но пък в продължение на 20 години преподавах на студентите опита си в областта на говорната журналистика; нямах място в национален ефир поради името си, но тъкмо в националния ефир станах признато име в професията; нямах право да бъда говорител на националното радиио, а 40 години присъствах в неговия ефир със свои авторски изяви; името ми не се вписваше в националното благозвучие на БЪЛГАРСКОТО ни радио, но пък през всичките тези години то разчиташе тъкмо на него за най-знаковите си предавания и програмни инициативи…
Въпреки всичко, надявам се, че съм човек, който е намерил себе си, но все пак не е особено доволен от изминатия път! Май можеше още, знам ли? Но пък иначе, спя срокойно!
НА БНР С ОБИЧ И ОМЕРЗЕНИЕ!
Да, заглавието е като това на знаменития разказ на Дж. Д. Селинджър. Разликата е само в адресата – вместо на Есме, тези редове са посветени на БНР! И, да – с обич и омерзение, и то тъкмо в деня на неговия празник! Всъщност, какво празнува днес БНР?
Ще бъда откровен! – нямам угризения за това, че посегнах така фриволно към тези две думички, които винаги ще бъдат свързвани с творбата на неднадминатия майстор на перото. Защото именно обич и омерзение ме завладяват винаги, когато наближава 25 януари, т.е. Денят на Българското радио. Така стана и сега, още като пристъпвах към компютъра, за да нахвърля тези няколко реда, от които се очаква да прозвучат празнично…
С обичта нещата са ясни! – тя е неизбежна и напълно обяснима. Няма как да не е така, след като имах изключителния житейски шанс първите ми, най-решаващи стъпки в личната ми професионална биография да съвпаднат ден по ден с тези на БНР. С всички онези първи стъпки, които направи и то, и благодарение на които в националния ни ефир за първи път се чу що е то музикално-информационна програма. Обикнахме се взаимно, постепенно, на моменти непреодолимо трудно, с много лутане и въпроси без отговор, с огорчения и много пот, но и с собено въодушевление от резултата, с много съмнения и колебания, с много пречки и бариери, с недоверие, но понякога и на инат… вървяхме заедно и се доказвахме по общия ни път към тези, за които работихме. Затова пък се обикнахме трайно и, явно – неизлечимо! Да, звучи по-скоро романтично отколкото празнично, но пък е обяснимо! – без тази взаимна обич нямаше как да успеем, да наложим търсената нова интонация в общуването с публиката ни, нямаше как да скъсим дистанцията с нея, да търсим и печелим доверието ѝ, да преодоляваме стереотипите на радиообщуването, наложени през всичките години, които смело оставихме зад нас… за да може от Първа програма на Радио София да се роди новата национална програма „Хоризонт“, а от Втора програма – „Христо Ботев“.
На снимката: Божана Димитрова и Еди Емирян пред микрофоните на Програма „Хоризонт“
Имах щастието, но и невероятния шанс, да придружавам в този труден път и да деля микрофон с имена като Веселин Димитров, Дора Христова, Божана Димитрова… какво повече да желае човек, избрал радиото за свой начин на живот? Много са, несъмнено, хората, които вписаха имената си в житието на тази програма, която и до днес е еталон за високи професионални стандарти. Но напоследък все по-често забелязвам, че не са малко и тези, които, къде с основание, къде не съвсем, внушават че историята на Радиото започва от мига на тяхното появяване в националния ефир. Иман дори някои, които оценяват в т.нар. социални мрежи направеното от тях като „легенда“, „магия“, „феномен“… и удобно пропускат малката, но съществена подробност, че то е вписано в съдържанието на програмата, която щедро им предоставя своя висок професионален и обществен престиж и, на практика, е тя е истинската легенда и феномен в родния ефир. Имената на тези колеги ще отмина, но, особено днес, не бих искал да пропусна други три – на трима души, без които БНР и двете ѝ национални програми днес нямаше да бъдат това, което са. Имам предвид Владимир Костов, Боян Трайков и Иво Гарвалов. Първият постави темелите на „Хоризонт“, изгради нейната носеща конструкция – новините, а публицистиката обособи в разките на „Христо Ботев“. В качеството си на Генерален директор вторият ни даде свободата и самочувствието да се мерим с модерните европейски информационно-музикални формати. Като директор на „Хоризонт“ третият пое риска да въведе всекидневното пряко общуване с аудиторията, при стриктното спазване на световните професионални стандарти за персонифицирана журналистика – ще рече програмата да се идентифицира с хората, които я правят и имат привилегията, но и отговорността, да застанат с името и гласа си, и с това, което имат да кажат, пред микрофона, всеки в определения за него ден и час… Мога да се обзаложа, че голяма част от днешното младо творческо попълнение на Радиото не знае тези имена. Колко годишнини минаха, колко тържествени поводи имаше, нито веднъж не чух някой да спомене поне едно от тях. Не става въпрос за посмъртен „Сирак Скитник“, думата ми е за това да бъдат поне споменати, да се даде знак, че се помни и цени това, което са оставили. За да има какво да се надгражда (за да бъда в тон с модата!) днес. Петдесет, че и повече години минаха оттогава, междувременно форматът бе прегърнат с охота и вдъхновение от появилите се в многогласния ни национален ефир търговски медии, световната мрежа даде нови територии на „новите медии“, а „Хоризонт“ все така продължава да живее със спомена за миналата слава, със самочувствието на ненадминат и недостижим в постигнатото и да се държи така, сякаш нищо не се е случило през тези години.
И тъкмо тук започва омерзението ми! Да, сигурно няма да е в тон с празничната нагласа на деня, но тъкмо днес, струва ми се, е честно да си го признаем! От позицията вече само на слушател, не мога да се освободя от усещането, че пред микрофона днес седят хора, които си се харесват повече отколкото тези, за които работят – слушателите. Доволни са от себе си, това им личи, което е чудесно, не дават, обаче, правото на тези които не са доволни от тях, да изкажат недоволството си публично. Не за друго, а просто защото не са професионалисти и значи не са в състояние да оценят по достойнство усилията на тези, които които имат привилегията да са пред националния микрофон. Ще рече ли това, че днес хората пред микрофона работят само за професионалните уши, тези които могат да оценят въпросните усилия? Ако изобщо се полагат такива усилия! Защото това не винаги личи в ефира. Той е убийствено уморен от многословието, което го залива. Многословие, което в повечето случаи, на практика е празнословие. Най-вече когато говорещият не е подготвен за предоставената му възможност за изява и, за да не проличи, заглушава това с порой от думи, които нищо не казват! За съжаление, ефирът понася вече и това. Сякаш отдавна е забравено старото правило да не хващаш микрофона, ако нямаш какво да кажеш.
Така стигам до темата, от която боли – темата за изчезналата ми професия. Знам, че за прословутото 112-о място в класацията за свободата на словото са виновни всички, но не и журналистите. Да, собствениците на медии не са публично известни, да, начините на тяхното финансиране също са енигма, да, уволненията на журналисти съвсем не са енигма, да,… да не изреждам. Никой, обаче, не споменава за изчезналия от ефира коментар по злободневието на деня, за липсата на интервюто в чистия му вид, на анализа и оценката. На власт е, като че ли, т.нар. сopy-рaste журналистика, разчитаща на прессъобщенията на официалните PR служби на властта или от сайтове и социални мрежи, наричащи себе си медии? Имам усещането, че репортерите днес не пишат новини. Те просто се обаждат по телефона от мястото на събитието, а това позволява и объркан словоред, и непроверени факти, и объркани мисли… Не упреквам никого. Вероятно става въпрос за закономерност? – навремето ние не разполагахме с интернет и съответната техника за неговото ползване. Затова пък тичахме при хората, заставахме срещу тях и очи в очи търсехме отговорите на въпросите, които ни поставя денят. Сега нещата са по-прости, съответно – по-бързи, да не говорим, че т.нар. социални мрежи са зона, свободна от отговорност. Всеки може да си позволи да смята себе си за журналист, с всички последствия от това, които, обаче, не засягат самия него. Прави ли се журналистика без да мислиш? – оказва се, че е възможно, че не е трудно. Не е трудно да произвеждаш каквото и да е съдържание, и да живееш с чувството, че произвеждаш смисъл, помагаш да се осмислят процесите в обществото, създаваш нагласи у хората и обясняваш обективно случващото се…
Ще спра дотук, въпреки че силно се изкушавам да се възползвам от предоставената ми възможност и да продължа в тази посока, защото имам какво да кажа. Няма да го направя, за да запазя добрия тон и да не заглушавам празничните интонации на днешния ден.
На снимката“: Корицата на книгата на Еди Емирян „Чуй…“, радироман в 16 въпроса и 32 отговора, книгоиздателска къща „Труд“, С., 2017 г.
Но пък тъкмо този ден ми дава основание за отново да попитам – какво празнува БНР днес? Един указ!?! Акт, с който е одобрена Наредбата радиоразпръскването в България да стане държавна собственост? Т.е. рутинен държавен акт, подписан от държавния глава. Да, документ с безспорна историческа стойност, но, все пак, само един указ! Продължавам да се питам кой и защо реши, че летоброенето на българското радиоразпръскване трябва да започне именно от момента на неговото одържавяване? Кой и защо не взима предвид логичното обстоятелство, че преди да стане държавна собственост, това радиоразпръскване трябва да е съществувало, да бъде налице. А то съществува от 1929 г., т.е. 6 години преди подписването на указа на 25 януари 1935 г. Всеизвестно е че в утрото на 24 ноември 1929 г., в българския ефир за първи път прозвучават думите: „Ало, ало, тук е Радио София!”. Това е и първото радиопредаване у нас, с което софийският предавател става 201-та радиостанция на средни вълни в Европа. Е, не е ли този факт с доста по-осезаем и исторически, и емоционален заряд от подписването на споменатия указ, за да заслужи и съответното по-достойно отбелязване? Не е ли това датата, на която си струва да отбелязваме Денят на българското радио?
Възможно е всички тези въпроси да ви звучат неуместно и не на място, да ви се сторят ненавременни, незначителни и маловажни за ден като днешния, но убедено смятам, че са основателни. Мога да добавя и още аргументи! – по силата на действащо и в момента решение на УС на БНР, летоброенето на съвременното радиоразпръскване в България започва от 25 януари 1935 г. От своя страна извънстоличната програма на БНР „Радио ВАРНА” започва летоброенето си от датата на излъчване на първото си предаване – 9.12.1934 г. На практика излиза, че РРС във Варна е с една година по-старо от БНР. Те дори отбелязаха своята 80-а годишнина година преди това да направи БНР, което е нелепо! Да не говорим, че така се компрометира и друг историчекият факт, че първото извънстолично радио у нас е РРС Стара Загора.
Та ето защо в празничния за БНР ден, аз оставам в плен на обичта си към радиото и на омерзението си към всичко, което хвърля сянка върху неговия граден с толкова много години авторитет. И понеже в началото си позволих да посегна на част от заглавието на един знаков разказ на Дж. Д. Селинджър, ще ви дам в заключение и един цитат от този разказ – избрах го случайно, но смятам че ме допълва чудесно за финал. Ето защо:
„В момента ръководителката на хора, грамадна жена, облечена със спортен костюм, ги съветваше да си отварят по-широко устата, когато пеят. Нима някой е виждал, питаше тя, малкото славейче да пее очарователните си песни, без първо да си отвори човчицата широко, широко, широко? Очевидно никой не беше виждал. Децата я гледаха със спокоен, непроницаем поглед. По-нататък тя каза, че иска всички деца да вникват в смисъла на думите, които пеят, а не само да ги произнасят като папагали. След това даде тон с камертона си и децата подобно на невръстни тежкоатлети вдигнаха книгите си с псалмите.“
Благодаря ви!
Уважаеми читатели, в тази рубрика ще ви срещаме с хора и истории, свързани с българските медии, лични истории за професионалната отговорност и призвание. Надяваме се рубриката да допринесе и за изчистване на историята на медиите от наносите на късата памет.
Обаче. бг
