ПОЗНАТИЯТ-НЕПОЗНАТ ЩЪРКЕЛОВ

0
1999

СГХГ отваря врати за да ни поведе в увлекателния разказ за скиталчествата на художника в търсене на божественото в природата.

„Самотникът-скитник“ са нарекли организаторите изложбата, посветена на 130- годишнината на Константин Щъркелов, „Царят на акварела“. От днес тя вече може да бъде разглеждана – галерията отваря врати за посетители, разбира се, при спазване на определените условия.
Защо скитник, обаче и защо самотник, може да се запитаме, поназнайвайки нещо за социалния живот на художника, за популярността му сред интелектуалните и дворцовите среди през 20-те и 30-те години на 20-ти век, за участието му във Балканските войни и Първата световна, за близостта му с легендарни личности като Багряна, Йонко Вапцаров, Петко Стайнов…
Какъв поглед върху творчеството и жизнения му път са избрали кураторите, за да откроят различното, това, което го прави уникален като творец и личност, което го прави „Цар на акварела“? И понеже Градската художествена галерия обичайно  не просто показва картини, а предлага  цялостен разказ, от директора на СГХГ Аделина Филева и куратора Красимир Илиев ще научим какво е това, което което не знаем за Константин Щъркелов и което ще научим от този разказ.

Аделина Филева:                                                                -Аз бих искала да кажа, че Щъркелов е познат, но и непознат. Всъщност, има я илюзията, че е познат, тъй като неговите произведения са се явявали в различни изложби, по-рядко самостоятелни, по-често общи. Същевременно много хора са откупували и притежават негови творби още от първите изложби на художника, те се предават като наследство. Самият художник е пускал изключително голямо количество картички, които също са се разпространявали, така че Щъркелов е познат за повечето ценители на изкуството.
Но същевременно зад тази илюзорна познатост, той остава непознат в детайла, в иформацията за неговото творчество, в пътя, през който преминава.
За този напръв поглед „лесен“ художник в кавичики, трябваше да работим съвместно един немалък екип- заедно с моите колеги Красимир Илиев и Пламен Петров, с асистенти  изкуствоведи, като Рамона Димова и  Николета Гологанова, за да успеем да подготвим тази експозиция. Стотици произведения прегледахме, архиви, частни колекции на  приятели на художника, техните фамилии, които притежават творби, не една художествена галерия  в България ни помогна, за да съберем накрая тази експозиция.
И сега, в настоящата  изложба, какво ще могат да видят зрителите, над триста произведения, които го показват като майстор на акварела, бих казала, като живописец и сщевременно като майстор на рисунката в различни посоки.

Изложбата е наредена хронологично и ще преведе зрителя през пейзажа, натюрморта времето, в което той е военен художник може да се види неговото отношение към портрета към образа на негови близки, както съпругата му Соня или хора, които са го впечатлили..

-Защо се спряхме на заглавието „Скитникът-самотник“?
-От една страна се знае и от дневниците и разкази на негови съвременници  и други източници, че той е обичал добрата компания приятелите си, чашата вино, поезията, самият той е пишел и пеел (шлагерът,  „Таз вечер празнувам разлъка“  навремето е по негов текст, например б.а.).
Същевременно трябва да обърнем внимание на нещо друго. Той е художникът, който обича да пътува. Обича да скита. Григор Василев, близък негов приятел казва, че:
Ако България изчезне, можем само по творбите на Щъркелов да я възстановим“ .


Нейде из красивата ми България

Той е навсякъде из страната – планини, езерца, долини, върхове,  различни сезони всичко това му е необходимо, трябва му тази самота на пътешественика – самотник, на общуването с природата.


Планински пейзаж         Рила, Черната скала
Той трябва да преживее тази природа през своята душа за да успее да я пресътвори по този невероятен начин, каквито са неговите акварели. В изкуството трябва да си сам. Затова и „Скитникът-самотник“. Чак когато създадеш  нещо в самота и е готово,тогава то става притежание на хората.

Пейзаж край Казанлък

Когато рисувам, било пейзаж или цвете, аз чувам музика, или препрочитам стихове от Лермонтов, или от Надсон. Когато слушам музика, аз виждам пейзажи. Тия пейзажи, що са дните на моите тъжни песни, тия малки мирове, на които душата се е спирала, споделила е своето настроение – на тоя ден без слънце, на оня понесъл се облак над сгушените дръвчета, на ония петна сняг, що се топят по наклоните, и на малкото застояла вода, скрита между суха трева долчинка, ето това, това е споделяла душата и там е бил истинският й живот…

Кажете нещо за спецификата на неговата техника. Защо е рисувал само с акварел, как е усъвършенствал тази техника? Някъде бях чела, че на тази изящност на неговия рисунък е хубаво човек бавно да се наслаждава. Може би  сега, поради тези извънредни мерки,  ще имаме тази възможност  по –бавно и спокойно да виникнем в картините, които сте събрали. И от които можем да научим много и за художника, и за врмемето, през което е живял.

Красимир Илиев:
-Той самият се шегува в едно интервю, че е избрал техниката на акварела, защото не е имал пари за маслени бои.
Това, разбира се, е една шега, защото, той, започвайки да рисува, ползва и акварел, и маслени бои. Но акварелната техника е това, което му ляга на сърцето, защото тя е много спонтанна, много бърза. За неговата цел, за целта на пленера- да си хванал настроение, особено настроението на деня, на изгрева, на залеза-това, което го е вълнувало, акварелът е подходящата техника. Защото тя дава възможност много бързо да се работи, а Щъркелов е бил невероятно сръчен художник. Той е можел да рисува, както пише Чудомир и с лявата ръка и с дясната, когато се умори едната, продължава с другата. Работел е неуморно. Още като студент в Рисувалното училище всяка сутрин е идвал една папка пейзажи.
Как се равива тази техника?Той наистина започва като самоук акварелист. Защото тази техника не се преподава специално в рисувалното училище. И гледайки първо в Русия, в Москва, техниката на руските акварелисти, взима оттам известна сръчност на полагане на петната, но не наготово, а експериментира и някъде към 1912 година  неговите произведения вече показват зараждането на един личен стил, на една интересна динамика, която е нова за България. И много скоро той се налага като един разпознаваем художник, майстор на тази техника, който в един момент е наречен от проф. Александър Балабанов: „Цар на акварела“. Тоест, той стига през 20-те, 30-те години до една виртуозност на боравенето с тази техника, която го прави недостижим. Създава и много последователи. Включително княгиня Евдокия, която също рисува, е под влиянието на неговите картини, Йордан Гешев, Павел  Францелийски…Много хора вървят по неговите стъпки, но по никакъв начин не могат да го достигнат.

-Да погледнем на неговите картини през събитията по жизнения му път. Казвате започнал е беден, но става много популярен 20-е, 30-те години на миналия век, добре приет е и в Двореца, картините са му купувани от Фердинанд, участвал е във войните, имал е връзки донякъде и с македонстващите войводи, приятел е бил с Йонко Вапзцаров, в чиято къща в Банско казват, имало запазена стая за него. Там завел и Елисавета Багряна месец след кончината на голямата ѝ любов Боян Пенев, за да я разведри и разсее…Там, описана в биографичната книга на Блага Димитрова и Йордан Василев, има една има една среща по пътеката в гората с няколко конника, жената с която Щъркелов разговаря, е самата Менче (Мелпомена) Кърничева, съпругата на Ванче Михайлов, екзекуторката на Тодор Паница…

Аделина Филева:
-Не знам защо толкова хората мислят, че неговите връзки са на база политика. Мисля, че той от това не се е вълнувал. Аз такива следи не съм видяла в неговата биография. Той както е близък с Царя, така е близък и с Вапцаров, така е близък и с Багряна, но  различните му контакти показват как Щъркелов е бил широко скроен като човек, който наистина е обичал и природата и компаниите.И всъщност, допирната точка между всички тези хора, толкова различни като политически позиции и професии,  е природата и изкуството. Това е, което споява Щъркелов и с Царя, и с Йонко, и с Елисавета. Той седи над обвързаностите.Той е верен на изкуството си. Това е неговият живот. Затова казах, че е самотник. Той дори като че ли в семейството си не участва така активно. Соня носи всичко. На него му пречат домашните задължения,  ангажиментите, които трябва да има. Изкуството е центърът на неговата вселена.

-Но е оставил присунки и портрети, които са знаци за това време. Затова ни се иска да прочетем времето през неговия поглед.
-Така е.

Красимир Илиев:
-По отношение на съдбата, тя в началото е много благосклонна към него. Още на първата му изложба Фердинанд купува 27 негови акварела. С тези пари той прави едно пътуване през цяла Европа, първо Германия, след това Франция, Англия, връща се през Швейцария, Сърбия.Това пътуване е много важно а него, защото той опознава галериите, творчеството на своите колеги в Европа. Освен това тази покупка му дава криле, той самият пише в дневниците, че му дава кураж и самочувствие на художник, което не е малко. Разбира се, в неговото зряло творчество той стига дотам, че разпродава акварелите си преди откриването на изложбите. Това нещо предизвиква огромна завист, има критични материали в пресата – как Щъркелов продава нещо си за баснословни суми –някакви дръвчета или цветенца, злите езици говорели зад гърба му…
Григор ВасилевНо, така или иначе,  неговите приятелски контакти са играли роля, особено с Григор Василев, който е неговият, така да се каже и другар, и спонсор. Григор Василев е един от първите български колекционери. Притежавал е към 300 работи на Щъркелов. Така че, Щъркелов е един художник, който, до влизането си в затвора през 1944 година, е в първите  редици на най-преуспелите български художници.
Григор Василев

 -Кои от неговите портрети присъстват тук, в изложбата?
Аделина Филева:
-За жалост, са се запазили малко портрети. От документалните снимки, които от архивите подбрахме, се вижда колко много портрети е правил той. За жалост, ние не стигнахме до тях, вероятно те са в семействата, но дори и през издирването, през рекламата за изложбата, малко хора дойдоха сами да се обадят. Не знам защо, не можа да се получи тази обратна връзка. Или пък хората още се страхуват да се доверяват, това също го има. Но, поне за мен, той е много добър портретист до един определен период, след това почва една умора, едно изсушаване на нещата, като че ли някак си той не иска много да се вглежда в човека.

Има, разбира се,изключителни портрети със страхотна дълбочина на характер и дух, има няколко  ранни работи на Соня, неговата съпруга, няколко изключителни женски образа. Красимир Илиев успя дори да издири имената на повечето женски образи, защото премина през всички статии за него тогава. И изведнъж виждаш разликата как е мислел художникът за своите творби и какви формални заглавия са слагани след 1944 година, които не говорят нищо…Този нюанс е също принос на изложбата.

Съпругата Соня

А военните му години, как са отразени?
 Красимир Ииев:
-Една цяла зала боядисана в черно сме отделили – военният му период.

Много интересно е това, че той, рисувайки ужасите на войната, примерно рисунка на това как  се хвърлят в окопа труповете на врага, едновременно с това по същото време рисува пейзажи, които очевидно са лъчезарни. Значи той разделя войната в своята глава на две: ужаса от това, което вижда и което наистина го потриса, и радостта от природата, която въпреки всичко се е събудила от пролетта.
И, някак си, това за него е непобедимо.  Примерно рисува завоя на река Черна. Точно по времето, когато там са най-зловещите сражения. Най-кръвополитните изобщо на Южния фонт. И то за врага най-кръвополитни, защото ние даваме много по-малко жертви. На това място, на завоя над тази река, акварелът е датиран- той не рисува нищо от войната. По никакъв начин не може да се разбере, че там има кървави битки, топовни изстрели. Той рисува един пейзаж, в който тук – там има малко макове…Тоест, за него природата е това, което е по-силно от всичко, включително и от войната.

-Доказателство за това, за което и Вие, (Аделина Филева) говорехте, че окото на художника е друго, той вижда по друг начин света, оцеляващото е природата. Какъв белег обаче остава за него периодът в затвора, част от този негов житейски разказ присъства ли в изложбата?

Есто Везенков

Красимир Илиев:
-Да, той рисува своите съкилийници, рисува Есто Везенков, с когото делят килия…
Има нещо особено: той, още като съвсем млад начинаещ художник, когато заминава за Одеса, прави едни скицници с много портрети и много често рисува себе си в различни сътояния: уплашен, фасциниран. Явно пребиваването в Одеса, много силно го е впечатлило. Там например е наблюдавал как обесват каторжник, публична екзекуция, което в България няма как да се види в центъра на един град.
По същия начин, когато е в затвора, той е силно подтиснат от това, че не знае защо е там, че е абсолютно незаслужено това, което му се случва. Не се е занимавал никога с политика. И прави една серия с драматични свои автопортрети. Стига до там, че рисува себе си като един щърк в килията сред спящи затворници. Това за него е вторият сериозен житейски, психически удар след  войните, особено след преживяното на добруджанския фронт. Там нещата, които е виждал, са били наистина потресаващи за неговата  душа.
Та затворът е един такъв моент. За който самият Есто Везенков пише как Щъркелов гледа през прозореца на килията Витоша и душата му като че ли плачела че не може да нарисува любимата си планина. След като излиза оттам, той е силно променен като художник. Нещо като че ли се е изсушило в него, нещо се е прекършило..

Аделина Филева:-Трябва да кажем, че въпреки това, той остава верен на природата на пейзажите си… И когато трябва да направи нещо,което да е  свързано, съобразено с политическите изисквания след 1944-а, картините  не му получават. Когато видиш неговите ужасни комбайни, камиони, работници, ятаци – опитвал се е, ама не му се получава. Не е от душата. Това, което го вълнува, е природата. И тя надделява. Тя е тази, която е най-важна за него. Дори последната му работа е една бяла цъфнала клонка.

-Как бихте разчели този образ като послание на отиващия си художник? Бяла цъфнала клонка?
-Тя е израз на душата му и на цялото му светоусещане.

Красимир Илиев:-
-Свързано е с това, което говорим – какво е уникалното, което го различава от другите ни художници. Много от нашите художници са майстори на пейзажа – Никола Танев, Йордан Тенев, но има едно нещо, което е постигнал само Щъркелов – чувството за божествената същност на самата природа. Тоест, природата като някакъв обект, не просто игра на светлината и цветовете, а като идея за това, че във всяко едно цветенце, във всяко едно стръкче, присъства божественото. И това усещане, което има Щъркелов към природата, за мен е уникален поглед.

Аделина Филева:
-Всичко това хората могат да видят от 19-и май  т.г. до края на октомври, при, разбира се спазване на специалните мерки за посещение в галерията. Те са публикувани на страницата ни във Фейсбук, и оттук нататък всеки може да дойде и да разгледа този много интересен разказ за Щъркелов.
Надяваме се скоро да е готов и нашия каталог, който е нещо изключително. 370 страници –  освен самата изложба, която дава възможност за хронологичен разказ и запознаване с темите, които са го вълнували през различните години, тази книга съдържа текстове на изкуствоведи, съдържа пълна биография на автора, пълна библиография на всички творби, които сме успяли да открием. Тъй като не всичко влезе в експозицията.
Това вече е книга, която ще направи Константин Щъркелов познат.

 

 

 

Коментари

comments