От Мирела Иванова – до Мирела Иванова: „Поезийо, призовавам те“

0
58

Антологията на Мирела Иванова „Призоваване на поезията“ в Салона на Румяна Таслакова
Салоните на Румяна Таслакова винаги са  изненадващи и уникални с присъствия, с литературни и човешки откровения, с необичайното  и съкровено общуване между  поети, писатели и пристрастени почитатели на словото. Уютният ѝ дом  винаги успява да се превърне в място на истинска наслада за душата, където обсъждането  и дискутирането на книги, сюжети и проблеми, необременено от съображения и обстоятелства, е смислено и искрено. Итимносттана на изживяването е винаги обогатено с прекия  досег  до словото,  благодарение  на прекрасните изпълнения на подбрани артисти. Румяна е обигран журналист, тя умело води  разговорите и подава темите интригуващо и провокативно. Затова и салоните ѝ всъщност се превръщат в емоционални спектакли, в които участват всички.

В замисъла на последния, 34 -ти Салон, събрал необичайно много почитатели, имаше нещо специално и сякаш обобщаващо. Посветен бе на поетесата,  с чиято стихосбирка  са  започнали тези литературни срещи,  поводът бе нейната Антология. Сякаш Румяна даваше знак, че завършва някакъв цикъл, оглежда и осмисля стореното от нея.

Румяна Таслакова не крие слабостта си именно към поезията. Може би защото именно  чрез поезията думите най-непосредствено проникват в душата и отключват въображението, най-пряко заразяват с магията на словото.

„Поезията не се пише, тя се издиша“ цитира Иван Методиев младата актриса  Александра Свиленова (гледайте я непременно в „Малката Англия“!), с чиито изпълнения започна срещата.

Румяна Таслакова:
-С какво Мирела си обясняваш това, че поезията ни трогва душите и раздвижва нашата фантазия?

 

 

 

Мирела Иванова:

-Първо искам да благодаря за това, че по някакъв начин кръгът се затваря от 2014 до 2026 година. Благодаря ти, Руми, че създаде този литературен салон, един от най-красивите светове, които можем да общуваме. На приятелството и на литературата. Благодаря на Амелия Личева, благодаря на Елка Трайкова, благодаря на Александра и благодаря на всички вас заради този интерес, заради присъствието ви сега и тук заедно с мен. Заедно с моите думи.
Защо поезията вълнува? Не мога да си обясня, но тя винаги вълнува, истинската, автентичната, дълбоката. Тук съм донесла своята първа книга „Каменни криле“ – излязла през далечната 1985 година. На една литературна среща споделих с Антон Баев, че ще издавам антология. Той започна да рецитира стихотворение от първата ми книга: „Влакове мои“, знаеше го наизуст и каза, „С това стихотворение трябва да започнеш“. Естествено аз не започнах с него, но най-после се осмелих в една своя Антология да сложа и това много черно – бяло, фанатично, младежко стихотворение, което придоби съвсем други измерения и вече звучи другояче.
Поезията вълнува по много причини, благодаря на Михаил Неделчев, който в един много съдбовен разговор с Пламен Дойнов, разговаря за призоваване на поезията. Благодаря за книжката, която издаде със седем свои текста и ми подари, благодаря и за словото, което произнесе на премиерата на тази книга. Винаги много съм искала  хора като вас, скъпи приятели да обичат моите думи. Да ги разбират, да ги усещат и понеже съм много развълнувана, няма да говоря повече. Само ще кажа че съм изтръпнал нерв, любопитна да чуя какво са написали и ще кажат за мен двете обичани мои професорки.

Елка Трайкова и Амелия Личева

Поезията като изповед и съпреживяване

Проф. Елка Трайкова:

Антологията е сложен и провокативен жанр, защото предполага концептуално свързване на стихотворения и времена. Тя е още по-коварна, когато поетът сам я сътворява. Книгата бижу в цветовете на Мирела Иванова „Призоваване на поезията“  толкова виртуозно подрежда пъзела от познати и непубликувани творби, че изумява сетивата дори на най-отдадените нейни почитатели, защото създавайки нов свят ни провокира да ги мислим и чувстваме по различен начин. Тази майсторска, по-скоро тематична, отколкото хронологична композиция, изгражда цялостен поетически сюжет, в който са разпознаваеми предишни книги на Мирела, но той се разгръща в много по-дълбока и цялостна творческа биография. В нея времевите пластове се размиват, образите се уплътняват, конкретни събития се превръщат в метафори и дори в пророчески прозрения. Може би точно това означава да призовеш поезията: да я повикаш отново, но не за да повториш миналото, а за да провериш какво е останало от него в настоящето.

Това е и голямото предизвикателство на тази книга. Отказвайки се от сигурността да постави всяко стихотворение на точното му място в авторовия път, тя сплита нишките на тематични близости, запълва хронологичните прекъсвания със съзвучията на непрекъснатия диалог със себе си и с другите. Така събраните в нея творби  се сговарят хармонично помежду си, създават картини, в които детайлите на личното  всекидневие се превръщат в символни знаци на публичното живеене.

Това е особена форма на авторско самопознание. Човекът се връща към предишния си живот и открива, че той не е останал неподвижен в написаното. Променили са се гледната точка, чувствителността, разбирането за това, което е било. Променил се е и читателят, който вече е човек от друго поколение или просто на друга възраст.

Да, Мирела Иванова си играе с времето и с неговите сюжети. Но тя е и от малцината български поети – необременени от предателства към Словото. Тя уютно пребивава в поетичния език и без да го опитомява или ласкае съумява да създаде стихове – биографеми, преживени в този или в други животи и от нас. Затова нейните стихове не са паяжина, оплитаща ни в алегории и метафори, в алтернативни и постмодерни клишета. За нея поезията е сакрална изповед на духа и разголващо откровение на душата. Тя играе със съскащи съгласни, с думи, поговорки и въпроси, носи силата и енергията на онези поетеси, които първи са призовали поезията, за да бъдат чути, видени и запомнени. В нея живеят архетипите на вечните жени, но и тъгата на непознатите и техните малки, пъстри, мечти за красивите, но непостижими обувки, споделените болки на все по-стесняващия се кръг от приятелки.

Нейните стихове  въплъщават онази жена, която ще остане свята в своята греховност и вечна в своята тленност, която вижда в огледалото пътищата, кръстопътищата и скобите на своите страхове и болки, възторзи и трагични изпитания. Това е един ярък многоцветен образ на жената, която няма възраст, защото живее във всички времена – може да обитава и топлите уютни пространства на любовта и признанието, но и усойните, злачни зони на завистта, омразата и зломислието.

Но  поетесата оглежда своята духовна идентичност и в Елисавета Багряна, Лора Каравелова, Екатерина Ненчева и Петя Дубарова, съпреживява бунта им да бъдат свободни, сами и да избират любовите, които ще създават спомени в живота или ще бележат имената им с трагизъм. За Мирела Иванова тази свобода също носи сакрални знаци, защото е отвоювана без компромиси, защото събира думите и съдбите на много жени. Тя носи паметта за тях, но поема и онази непоносима лекота на отговорността да сподели тежкия бита на всяка от нас, живяла в несвобода, преминала по безкрайните лабиринти на прехода и оцеляла. Затова нейните стихове, макар и трудно преводими на чужди езици са не просто популярни, те се приемат като екзистенциални откровения не само в тясното и понякога твърде фанатично поле на феминизма, а за няколко поколения преминаващи през живота от средата на ХХ век досега.

Тук искам да подчертая, че М. Иванова е творец с изключително широк жанров диапазон – публицист с ярко заявени и аргументирано отстоявани морално етични и обществени позиции, драматург, който деликатно, но и достоверно чете литературните архиви, психолог, който фино, но и откровено деконструира поведенческите модели на съвременния човек. Тя е интелектуалец, но не от този патетично показен модел на социалните мрежи или от самодостатъчната затвореност на научните общества, тя е ренесансов човек, приел като мисия да сподели натрупаната и преболяна мъдрост на своите познания.

Живеенето в нейната поезия е твърде далече от екстазното, оптимистичното и красивото. То слиза в нисшите пространства на бита, рискува да потъне и да се загуби в неговата брутална реалистичност, но съумява да се оттласне и да го превърне в  сюрреалистично ритуалното повторение. В метаморфозите на своето битийно и емоционално ежедневие – М. Иванова се опазва цяла и някак недокосната, въпреки че понякога „рухва върху себе си самата”. И именно в това е универсалността и силата на нейната поезия – да признае слабостта и да продължиш да бъдеш.

Мирела Иванова е човек на яркия колорит, на промяната и пътя, който води към нови творчески предизвикателства или познати градове. Но нейната лирическа героиня не е онази волна, непокорна и щастлива пътешественица на Багряна, тя е играещия с културните символи човек, който все още не е намерил мястото, на което принадлежи. Нейните влакове  водят към „Градовете“, в които светът е сложен релеф от пространства, които се разгръщат и сменят  пред погледа, почти като театрални декори.  Градът не е само реален топос, който носи история, опазва чувства, утаява разочарования, а сцена, на която героинята отново и отново среща себе си. Но всеки следващ град е и нова спирка на неприютеност и бездомност. Защото домът не е само място, той памет: „Споменът за болната душа е дом“. Да се завърнеш в него не означава да намериш убежище, а да приемеш и преживееш отново собствената си уязвимост. Но той е и място на споделената обич – да поемеш страха на детето си в заседналия асансьор, да се вглеждаш в стрелата от картината на Георги Божилов-Слона и да знаеш, че тя сочи трудния път на любовта.

Но Мирела Иванова не е сантиментална поетеса. Любовта за нея не е вечност. Тя е сложна духовна територия, в която не си напълно свободен, разбран и невинен. Тя е готовност да влезеш в интимното пространство на другия, знаейки, че то няма да ти принадлежи напълно, но и ти никога няма да се слееш с него. Този свят за двама често ще бъде населяван от чужди сенки и съдби, от спомени за раздели, отсъствия и предателства. Той не е съвършен, лишен е от илюзии, но не е населен и със самоунищожителна вина. В него има самоирония: „И аз не съм добра, но и другите не са цвете“, но и толкова много себеразкриване и искреност, че преминава отвъд пределите на личното, превръщайки се в емблема на съвременния човек за живеенето в-между-извън любовното. Тези стихотворения са силни не защото предлагат утеха, а защото въвличайки ни в пределно откровеното споделяне на поетесата стават наши интимни истории.

Стиховете на М. Иванова се ситуират в подвижни темпорални пластове, те са и реална, и фикционална картина на един живот, в който се подрежда мозайката от разпилени парченца на копнежи по илюзорни бягства и реални невъзможности. Те събират абсурдното единство на доброто и злото, красивото и грозното преди сънят, наречен живот, да се размие в „смирения оксиморон” на края.

Със стиховете на Мирела публикувани в антологията, аз преживях отново и трудно излязох от празнотата на загубата на много близки хора. Върнах се към спомена за онази блага и неразбираща усмивка на баща ми, загубил в дебрите на болестта своята идентичност; видях бавното и мъчително превръщане  на майка ми във вехнещо растение. Защото и аз като нея разбрах, че след живота, но и в него, има трагичен предел, отвъд който остава празнина. Това всъщност е онази среща, в която тленният човек осъзнава своята уязвимост в безкрая на времето. Паметта не връща миналото, но му позволява да продължи да съществува в настоящето. Тя не може да предотврати загубата, но може да съхрани контур на образ, щрих от събитие, полъх от чувство. Не може да гарантира любовта, но може да даде глас на нейната крехкост. Не може да върне детството, родителите или отминалите градове, но може да създаде пространство, в което те продължават да присъстват – не като неподвижни спомени, а като топли, наситени със смисъл картини. Поезията започва там, където познатото отново се превръща във въпрос.

„Призовавам те“ звучи като зов, като надежда, като очакване, като знак, маркиращ пътя към спасението и светлината.

„Аз съм твоето безутешно и безпризорно дете.

Поезийо, призовавам те.

помилвай ме

и спаси ме.“

Поезията е пътят, по който Мирела Иванова върви осъзнала своята свобода и сила, слабост и самотност, но и споделеност  с теб, с мен, с всички нас.

21.10.2026 г.                                                                      Елка Трайкова

Проф. Амелия Личева:

-Аз съм много доволна, че не написах свой текст, защото проф. Трайкова допълни от друга гледна точка още повече тези много, много важни неща, които се казаха за книгата. Затова реших да говоря в друга посока. Реших да се запитам защо Мирела Иванова е толкова важна за българската поезия, защо беше важна за мен и за поколението на поетите, които започнахме през 90-те. Не, че имаме особено голяма разлика, но така или иначе книгата „Каменни криле“, за която стана дума е книга, която се беше появила 80-те години и която тези от нас, които се опитваха да пишат поезия някъде края на 80-те началото на 90-те в своите студентски години бяха припознали като една от изключително важните книги. За мен Мирела Иванова беше Поетесата. Мислех си, за това, за някои от нашето поколение това бяха Петя Дубарова за някои Данила Стоянова, аз самата харесвам много Данила Стоянова, но за мен, това беше Мирела. И в някаква степен тя остана един от поетите, които са били много важни за мен. Много различна мисля си, от това, която аз самата пиша, и в същото време представата ми за поезия и за поетеса е точно въплътена през фигурата Мирела и през нейните книги. През 90-те част от нас експериментирахме, стана дума и в текста на проф. Трайкова, с едно по феминистично писане в уклона на една по – учена поезия. В същото време имаше поетеси и Мирела беше от тях, които негласно, без някакво афиширане на феминизма, успяваха да правят всъщност една наистина разколебаваща, разбиваща стереотипите поезия. Защото в стихотворенията на Мирела има много проиграни клишета. Знаем всички добре, клишето е това, което ни кара да се чувстваме уверени, кара ни да се придържаме към това, което е познато. И в поезията на Мирела тези клишета влизат, те са те са разбити, те са иронизирани и това е една игра, която,  давам си сметка може би направи много повече и много повече разби стереотипите за женското и за мъжкото, отколкото всички ние, които опитвахме по други линии донякъде през опити било през митологично, било през теорията, да правим това.  Пак казвам, Мирела успя да направи това по един великолепен начин и успява, защото тя го прави и до днес в поезията си. И тук идва нещо, което също много ценя в нейната поезия, това е иронията, която е блестяща и това води до едно много фино съчетаване на трагизъм и на хумор, което прави от една страна поезията да изглежда лека и в същото време тя  е екзистенциална. Плюс това с едни много умели движения, които тази поезия вътрешно прави и които я правят толкова важна.
Защо говоря за себе си в някаква степен? Защото мисля, че не съм изключение и ако си направим един експеримент и запитаме повече четящи  кои са важните български поетеси в периода от 90-те насам, със сигурност името на Мирела ще излезе много напред може би на първо място. Защото тя наистина, по някакъв начин олицетворява идеята за поет. Дори със цялото си поведение, с начина, по който чете поезия, с това, че в самите си стихотворения много често вкарва разсъждения за поетичното,  за поезията, за смисъла, успява по някакъв начин да стане емблема на поетеса.
Какво друго за мене е много важно в нейната поезия – това умение да стъпва на ежедневното, на всекидневното и да успява да го трансцендентира по начин, който го прави не просто сложно, но наистина го прави екзистенциално.
И още нещо, което ми е много скъпо и много важно – това умение да вкарва автобиографичното, каквото безспорно има разбира се, във всяко писане на поезия, да го вкарва в едно наистина универсално значение. Тук ще се позова на нещо, за което проф. Неделчев говори много добре в речта си, в това, което написа за новата Антология на Мирела, тази диалогичност, която има в нейната поезия. Диалогичност не просто с големите поетеси, не просто с различни културни препратки, целият стил на Мирела е плод на една диалогичност, която я прави толкова важна за читателите поезията ѝ. Която им помага да се идентифицират по някакъв начин, тоест, да четат в този автобиографизъм, да виждат себе си и оттук да усвояват тези универсални послания. И говорейки за значимостта на Мирела няма как да  отминем факта, че тя е много харесвана от младите поетеси, не просто защото работи с тях, защото е била редактор на много от техните книги, но защото пак казвам, с този заряд, който има нейното писане тя заразява и показва, че има смисъл да се пише, че има смисъл да си поетеса, че има смисъл да си поет, изобщо, че литературата има мисъл. За мен това е голямото нейно постижение.

Мирела Иванова:

Обаче най-опасното в една антология е, че никой не чете новите ти стихове. Остават незабелязани: (чете )

Призовавам те, както си цикля привечер
из тягостната мърлявина
на площад „Славейков“,
както си плача насред запустелия двор
в Мусачево, призовавам те
в онзи страшен прескок на сърцето
от игрите с грейналата ми внучица
до вцепененото бдение
край гаснещата ми майка,
призовавам те в промеждутъците
между тристата тичешкома,
между ниското и високото
кръвно налягане,
но и в другите промеждутъци,
открехнати и трептящи, болезнени
като прорезни рани,
призовавам те, сгърчена под обсадата
на всевъзможните отчаяния,
в бездушните кабинети и на токсичния
трети етаж, призовавам те,
обидена, окрилена, одрезгавяла, в отломъци,
но и цяла в оживената самота на думите,
по площади и улици, насред блъсканици
и крясканици, заклещена в нищетите
на моя лъган-прелъган народ,
вече в позиция под гумите,
призовавам те.

Аз съм твоето безутешно и безпризорно дете,
Поезийо, призовавам те,
помилвай ме
и спаси ме.
Помилвай ме и спаси ме.

Митко Новков:

-Уникалното на Мирела според мен, тя направи бита поетичен. Онова всекидневно, тежко, отрудено, понякога изронено от какво ли не битие на жената, тя го превърна в поезия. И превръщайки го в поезия, тя фактически оформи един много по-цялостен образ на жената в българското поетическо. Тя вече не е само „вечна и свята“, която е „кукувица“ и така на натък, а е и оная, която засяда в асансьор, спъва а се пред трамвайната линия с девет торби… Всичкото това Мирела го разпростря така да се каже, като един шарен килим и го превърна в поезия. Оттам насетне, след Мирела битът, всекидневието, обикновеното, женското съществуване не можем да го мислим, ако щете без да се сещаме за поезията и по- конкретно за поезията на Мирела Иванова

Мирела:

И на края, преди да започнем да си говорим съвсем неформално, ще ви разкажа как започна моята сутрин. Отварям телефона и там едно писмо от македонска издавачка, която аз не познавам. Казва: „Аз съм еди коя си македонска издавачка, от коя ваша книга е това ваше стихотворение, много е убаво.“
Много ми е убаво и на мене сега с вас. Тук има и други прекрасни поети – Кристин Димитрова е тук с една великолепна последна книга, Иван С. Вълев е тук, Петър Чухов и много се радвам, не, не се радвам, аз благодаря, че ми е позволено от време на време да живея в този свят на човешкото и литературното приятелство. Благодаря ти, Руми.

Румяна Таслакова:
Този салон беше създаден в 2014 година по една доста нормална причина. Когато аз дойдох в началото на 90-те години в София, всички българи говореха само за политика и се бяха озлобили един срещу друг. Един за тези, един за онези… И аз реших, че не може да съществуваме така. Че трябва да има едно място където да общуваме другояче. И е споделих тази идея с един приятел и той каза: „Що не го направиш“ Първа беше Мирела, втори беше Милен Русков, Владимир Зарев  и така тръгна цялата история.
На този 34-и Салон, имам една идея, която искам да споделя с вас, които сте тук искам, с помощта на господин Праматаров и съпругата му да издам една книга за Литературния салон. Това няма да е роман, по-скоро ще е един албум за хора, които се интересуват от литература. Още не знаем как ще изглежда, ще споделя с тези от вас, чийто текстове бих искала публикувам, например днешните текстове на Амелия Личева и Елка Трайкова, защото ми се иска да ги има, да останат. Имаше и други много хубави текстове, на Михаил Неделчев, на Митко Новков, Божидар Манов, има и тези албуми,  в които много от посетителите са писали своите коментари. Това е една идея, която искам идната година да разработя с помощта и на Мирела, аз без нея не съществувам в София, защото тя, освен че е голям талант, тя е и един голям човек. Голям приятел.

 

Коментари

comments