ЛЯТНА БИБЛИОТЕКА: „Смърт във Венеция и други новели“(препоръчано от Colibri)

0
298

Преди седмица и нещо с логото на издателство „Колибри“ на български излезе ново издание, побиращо пет новели на Томас Ман: „Дребният господин Фридеман“, „Тристан“, „Тонио Крьогер“, „Смърт във Венеция“ и „Марио и фокусникът“. Книгата носи заглавието „Смърт във Венеция и други новели“ и е отлична новина, предвид дефицитния тираж на произведенията на немския класик и носител на Нобелова награда за литература (1929) у нас.

По книжарниците досега можеха да се открият неговия монолитен роман „Буденброкови. Упадък на едно семейство“ и „За себе си и за другите“, в която говори за своите книги, както и за произведенията на Лесинг, Гьоте, Вагнер, Толстой и Фройд, но именно творбите, с които е оставил най-трайна следа в съзнанието на читателите – „Вълшебната планина“ и „Смърт във Венеция“ от много време липсваха. Поне част от тази празнота вече е запълнена. Новелите са писани в периода (1897-1930) и разкриват творческото развитие и интереси на Ман. От по-лековата, динамична проза, към задълбочена интроспективна поетичност.

В „Дребният господин Фридеман“ например се коментира социалното дамгосване поради физически характеристики, които определят статута и не позволяват на човешката същност да се разкрие напълно; в „Тристан“, която Ман пише едва на 27 години, се откриват наченки на теми, които вълнуват писателя до самата му смърт, там е скрито и едно от  най-точните определения на самия занаят: „Писателят е човек, за когото писането е по-трудно, отколкото за всички други хора“; посредством студен и ироничен тон в „Тонио Крьогер“, Ман разделя обществото на две категории хора – тези, които хедонистично изпитват наслаждение от красотата и останалите, които с вглеждането в същината на нещата, разрушават тъканта на живота; „Марио и фокусникът“ пък е един от най-политическите текстове на писателя, в него магьосникът Чипола е синтезиран като алегория за нарастващия потова време фашизъм и буйстващата му реторика; както и основание за бягството на автора по-късно в Швейцария  („…тоя ужасен Чипола, в чиято особа своеобразното злокачествено настроение сякаш се въплътяваше и сгъстяваше застрашително по един фатален и твърде знаменателен начин…“).

Нищо обаче не може да се сравни с изключителното майсторство, демонстрирано в новелата „Смърт във Венеция“, писана през 1911– годината, когато Густав Малер почива във Виена. Смъртта на композитора, съчетана с престой на самия Ман във Венеция, когато вижда красиво младо момче и избуялото желание да опише основните елементи, с които човекът на изкуството борави, раждат едно от най-знаменитите произведения на XX век. Самият автор казва по-късно, че се е опитал да опише страстта като объркване и деградация.

Неговият герой Густав Ашенбах е жертва на собствената си амбиция да бъде значим за националната литература, един от „онези, които работят до крайния предел на изтощението, на претоварените, вече разнебитени, но все още изправени на нозете си“. Спорно е до каква  степен Ман включва в характера и впечатленията на Ашенбах собствения си опит, но не може д се отрече ироничния и леко горчив тон, с които авторът критикува строгата дисциплина при писането, която убива всичко красиво и свободно.Затова и детето, именувано Тадзо се явява физически проводник на един недостижим  идеал – синтез между дух и форма.

Искаше му се да работи в присъствието на Тадзо; докато пише, детето да му служи за модел; да нагоди стила си към линиите на това тяло, което му изглеждаше божествено, и да отнесе неговата красота в областта на духа, както някога орелът отнесъл троянския пастир в етера.Никога по-рано не бе изпитвал по-сладостно удоволствие от Словото, никога не бе знаел с такава увереност, че Ерос е в Словото.“

Щастие за писателя е мисълта, станала изцяло чувство, и чувството, което е в състояние да стане изцяло мисъл.Такава приютила се в сърцето мисъл, такова изкачило се в мозъка чувство изпълваха сега самотния мечтател – той знаеше, той чувстваше, че природата тръпне от блаженство, когато духът се прекланя в страхопочитание пред красотата.И внезапно пожела да пише.

В новелата са преплетени няколко интертекстуални връзки – към диалога „Пир“ на Платон, в който се коментира същността на любовта и красивото, към Ницше и неговите коментари за смъртта и еротицизма , към Фройд, когото Ман е уважавал, заради сексуалното потискане, както и към Шопенхауер, Гьоте и Вагнер, които оказват влияние върху цялото творчество на писателя. Поради напластените идеи и широк обхват, новелата не е лесно четиво.Текстът е изпълнен с абстрактна образност и сетивни възприятия – светлина, мириси, трепети на сърцето.Диалози почти отсъстват, картините взимат превес над сюжетната динамика. „Смърт във Венеция“ е могъщо описание на една изтощена душа, критика на твореца и детайлен рисунък на човешкия полет към съвършенство. Освен това е опияняващо пиршество на красивия език.

Томас Ман и Алберт Айнщайн 1938.

Защото трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, ако Ерос не стане наш спътник и дори водач. Дори ако по свой начин сме герои и дисциплинирани воини, ние пак сме като жените, защото се изграждаме чрез страстта и се стремим към любов – тя е нашата наслада и нашият позор. Виждаш ли сега, че ние, поетите, не можем да бъдем нито мъдри, нито достойни? Че неизбежно ще си останем заблудени, неизбежно ще бъдем безнравствени авантюристи в чувствата? Майсторството на нашия стил е лъжа и шутовщина, нашата слава и почетно звание – фарс, доверието на множеството в нас – смехотворно, възпитанието на народа и на младежта чрез изкуството – рисковано начинание, което трябва да се забрани. Та мигар е годен за възпитател онзи, у когото е вродено непоправимо и естествено влечение към бездната?“
автор: Мартин Касабов

 

 

 

Коментари

comments