ЗА КЛИНА В НАШЕТО СЪЗНАНИЕ И  РЕЛАТИВИЗМА КАТО НАЧИН  НА УПОТРЕБА 

0
256

Народният съд бил „необходимо и неизбежно военновременно правосъдие“. Едно изречение, макар и своевременно опровергано, предизвика безкрайна лавина от дискусии, в които на мушка бе неразрешения-разрешен  „Луков марш“, изровена бе и темата спасили ли сме или не българските евреи, изобщо възкръснаха всички скелети в гардероба….На тая хлъзгава почва  изкристализира отчетливо за пореден път фактът, че като общество сме болни сякаш от биполярно разстройство. Живеем в два свята  на „за“ и „против“, затова и поведението ни е непрекъснато полюсно, а нетърпимостта към мнението на другояче мислещия се е превърнало в норма.

И странното е, че тези непримиримости са  плод на едно релативистично мислене, говорене и  поведение, удобно усвоено от медиите, с породено от убеждението, че това е то демокрацията. Всички имат право. Журналистите трябва да дават гласност на всички гледни точки.У нас обаче, по стар обичай, гледните точки не разговарят, а воюват. В резултат на което няма разговор, има скандал. Дискусията, основен медиен жанр в електронните медии в най-гледаните часове, непрекъснато възпроизвежда противници. Ролята на водещия по условие е на балансьор, но по скоро на подклаждащ спора. А в едно студио да държиш двама непримирими противници, обществен консенсус няма как да получиш.Вследствие на което  моралните граници и норми се размиват, защото се оказва, че всичко е относително.
Когато нямаш универсални принципи как се определя границата между доброто и злото?
Да не забравяме че по отношение на непримиримостта имаме силни традиции. Комунизмът ни я имплантира. Силно да любим и мразим си беше белег на гражданственост.  Ярките пера громяха-тогава  империализма, враговете, после новите врагове, всеки от собствената си бойна кула. И радикализмът преля в агитките по площадите. До ден днешен.Независимо дали срещу или за писти в Банско.
В такава среда да пускаш такива изречения е като да наливаш масло в огън.
КОЙ ЗАБИВА КАТО КЛИН ИЗРЕЧЕНИЯТА, помежду ни КОИТО НЕПРЕКЪСНАТО разцепват общественото съзнание на две половини  така, че години наред вместо да слепим двете си части и заживеем в мир, непрескъснато сътворяваме скандали. В голяма степен вината е заложена в  разбирането за политическия живот като арена за непрекъснати битки. И лошото идва като се прехърли мярката, когато политическото поведение  и говорене се снижи до  нивото на махленско  пререкание, обществените проблеми се превърнат в дребнотемие, а всяко действие се очерня и на всичко се вика не. И понеже се залага на късата памет и образователните дефицити, политиците си позволяват да говорят каквото си искат и както си искат, а езикът на омразата се пренася на всички нива на комуникациия.  В атмосфера на перманентен скандал всичко е възможно. Бялото става черно, черното бяло, утвърдени истини губят значение и се  подменят с лъжи. Разпадат се морални норми. И за всяко действие има две позиции –  непримирими и враждуващи.
Обективната  журналистика напразно се мъчеше да хвърля мостове, но всъщност стана заложик на релативистичното мислене, което изисква съобразяване с всички гледни точки, така че за допустимо се приема и едното, и другото. И това и това. И ти си прав и ти си прав. Дълги години това беше работещ модел. Срещу авторитарния модел, налаган ни при социализма в лицето на член 1от Конституцията. Да не забравяме обаче, че и по време на член 1 мисленето беше двойнствено. Официозно и домашно, сред приятели, в кухнята там се мърмореше, разпространяваха се слухове, полуистини, забранени истини.
В  началото на демокрацията знаехме повече за причините, довели до промяната, отколкото сега. Знаехме и отричахме Народния съд, атентата в църквата Св. Неделя, лагерите, ЗЗД  и всички антихуманни проявления в историята си. Малко от това влезе в учебниците като безапелационна оценка на историческите факти.
За цяло поколение сигурно вече се натрупаха толкова бели петна,   че прословутият релативизъм се е превърнал в догма. Имало един комунизъм, хората живели в повсеместно равенство, е, някои извращения е имало, но животът бил нелош в панелки, с вафли любимки, почивни станции и Кореком. Защо да не е Народният съд  военновременно наложителен.
Имало  е, там някакъв си Димитър Пешев, който вдигнал гражданството срещу експортирането на евреите, който също бил съден като антисемит при това, че и много невинни го отнесли, какво оттова? Да припомним,  Народният съд у нас съди 11000 души, от които  2730 на смърт. А само за справка, Нюрнбергският процес осъжда на съд цифром и словом  19 души, от които 11 на смърт.
В музея за Съвременна история на Германия в Бон, благодарение на съвременната техника, можеш  да изживееш  ужаса на концлагерите, влизайки във виртуална среда. Нашите деца не са чували за Скравена и Белене. Стигнахме дотам, да не знаят що е ТКЗС- с ушите си го чух в анкета по телевизията.
Споровете ни се водят в  среда със занижени културни изисквания и образованелни норми, в които пак поради релативистични подходи няма една истина, няма категорични факти. Като че ли някой нарочно произвежда илитерати.
Заговори се дори, че именно невежеството е новата норма. Тя оправдава всичко.

За да сме наясно със себе си, трябва  да има еднозначни оценки. И те да не    дерайлират при първи сблъсък с поредната политическа конюнктура. Да, ама има и друга страна. Убийството на невинни е убийство. Ама Съюзническата контролна комисия имала пръст, наложен бил от съюзниците. Не, БКП а ОФ свършило мръсната работа.
Оценката е морална категория – това е добро, това е лошо. Лошо е да се избиват хора. Независимо какви. Има съд и действащи закони. Виновниците, според Народния съд, са осъдени, защото са изпълнявали законите на държавата, в която са живели.
Ще затворим страницата, катоя я прочетем. И с ясното съзнание, че сме разбрали поуката.  И едва след като сме я прочели внимателно и спокойно, ще слушаме политиците   на екрана.
А в новата медийна среда двуполюсното говорене трябвада бъде редуцирано и преосмислено. Защото в  новите дигитални времена, социалните мрежи се превръщат в увеличителна лупа за радикалното говорене.Там  всеки си е медия. Можеш да приказваш всичко, като всъшност приказваш с хората, които са в твоя приятелски кръг. Говориш на  единомишленици, общуването е всъщност затворено в собствените кръгове, където едностранчивото мнение е водещо и непрекъснато се възпроизвежда, подсилва, уголемява и избухва и ето ти не извор, а вулкан от омраза.
И стана така, че непримиримостта като болест се оказа не само наследствена, но и се обостри и мутира.
По време на референдума за Брекзит-а.  Първи се усетиха  ВВС – че  губят състезанието с новите медии и че изискването за равнопоставеност  в студиото се обръща срещу тях, че се обезмисля, когато добрият тон се сблъска с крясъците в социалните мрежи.
Колкото повече и Медията да спазваше изкованите си железни правила, толкова повече социалните мрежи даваха думата на своите си любимци и предпочитани  гледни точки. И там по-гласовитият и по-атрактивният печелеше фенове и последователи. След резултатите Медията си даде сметка за това и дори се  заговори за необходимостта от пренаписване на етичните правила в новата медийна среда. В Бялата книга, която бе специално подготвена с цел   анализиране   на новата ситуация, се заговори за ново,  открояващо се съдържание, което да стана мерило за качество и което да дава възможност на аудиторията да изгражда компетентно мнение. Коментарът, а не спорът. Умното говорене. Умните анализи, които  не сочат с пръст, а разширяват пространства и наместват представите ни в координатната система на морала, принципите.
https://obache.bg/5558/vvs-s-nova-misiya-i-viziya/

Така че май е време медиите да изтупат от прахта собствените си етични кодекси, да ги обсъдят и обогатят с потребностите, предизвикани от новата култура на комуникации в  новата медийна среда, в съзвучие с европейските директиви по въпроса. И най-вече да се сетят, че културата и образованието трябва да са водещи теми в медиите. И не  само обществените.
Euromedia reaserch group  Media pоlicy Convergence Concentration and Commerce се дава пример какво се случва във времената на нововъзникващи медии с традиционните масмедии, от които образователните и културните теми се заменят с развлекателни шоупрограми, защото се мъчат да държат аудитории. Но да спрем, преди да сме сложили Черешката на тортата.

Коментари

comments