ЗА СВОБОДАТА НА СЛОВОТО И СВОБОДНОТО СЛОВО

0
484

Печално  е, че за да се осведомя за едно събитие, на което не съм очевидец, аз,  като журналист, трябва да прехвърля поне 3 – 4 източника. Казано иначе, нямам нито един, на който да се доверя изцяло. Знаете ли защо изгубихме обективната журналистика? Защото когато едни граждани на свободното слово решиха, че трябва да обслужат демокрацията,  в рамките на тяхното разбиране, решиха, че другата истина не им трябва.  И ако не припяваш в хора, си ретроград . После те сами се отрекоха от своите идоли, които изповядваха същата истина.  Така се започна. С войните между „нашите“ и „вашите“.

Спомням си един борец със световния империализъм, заместник-партиен секретар, който признаваше само една истина – правилната, партийната. После мина на дугата истина, пак правилната, но на друга партия. Спомням си, когато той, преданият комунист,  обиколил западния свят, за да следи и заклейми загниването му, се появи със свещ в ръка на един от митингите на протеста срещу миналото. Нашата мисия е друга, опитах се да му кажа аз – не да викаме, а да изкараме в ефир гласа на викащите – и от едната, и от другата страна, моето разбиране. Валери, трябва да храним децата си, ми каза той. И смело премина през два управленски екипа на две важни за истината медии. Вчерашните му приятели вече бяха врагове,  комунисти, а той – комунистът, вече  беше „демократ“. Кавичките са от мен. Защото този човек и в новата истина се оказа също така праволинеен и нетолерантен, както и в предишната.

Защо си спомням за този човек? Покрай драматичните обрати около интервюто на министъра на културата Вежди Рашидов, дадено в ефира на обществената БНТ. Да, никой няма право да посяга върху свободата на словото. Но всички познаваме Вежди. Той може и да е емоционален, но е широко скроен човек, който казва това, което мисли и умее да цени и прощава на другите. Заради съдбата му на страдал човек, а и заради широтата му на творец  от висок ранг, какъвто е безспорно. Познавам хора, които ще замълчат и ще отмъщават до гроб дори за дреболия. Но Вежди никога не е бил такъв и състрадателно винаги е помагал, когато може. Няма защо да се лъжем. Има хора, които се целят в неговия пост.  Или просто му завиждат. Не е там проблемът.  Когато обаче се повтарят лицата на всички видове протести,  започват да ме обземат съмнения.

Да се върнем към журналистиката. Журналистът винаги е опонент в студиото, независимо кой е срещу него  и е длъжен да осигури максимален брой гледни точки.  Знам какво е предубеденост. Спомням си разговора ми с едни хора от службите като заместник-главен редактор на студентския вестник „Софийски университет“. Те искаха вестникът да бъде спрян, защото синът на известен наш писател дисидент бе написал нещо остро срещу министъра на външната търговия. Обяснявам им, че колегата ми няма нищо против министъра, но има проблем, който поставя. Те, от сигурността,  обаче защитаваха министъра. Съвременната  журналистика превърна някои звезди в монополисти на истината. Някои от тях в различни времена  даже управляваха държавата. Или по-скоро така си мислеха.  Други бранеха своето разбиране за демокрация, като отричаха правото на другия. Включително на колегите си. Така журналистиката отново влезе в обслужващата сфера. Преди поне й плащаха по-добре. А сега само на най-отявлените глашатаи. Икономическата криза ликвидира всякаква свенливост. Сега писането по поръчка вече е професия, а  някои даже го наричат пиар. Да, но когато ти изопачаваш новина, събитие или истина или не позволяваш да се видят различните гледни  точки? Дали това е журналистиката, на която са ни учили. Спомням си, когато навремето не позволих,  като директор,  да бъде уволнена журналистка.  Аз получих оставка, а тя – слава. По-късно даже написа цяла статия срещу мен.  Някой й беше разказал историята по друг начин.  И тя бе приела тази версия за удобна. По ирония на съдбата отново ми се наложи да я защитя от политически нападки. Вече като генерален директор. Въпреки че тя пак не бе много права. Но трябваше да се защити свободата на словото.  Въпреки предубедеността й в разговора с политик, станал повод за скандала. Но свиках пресконференция, сам я водих, поканих скандалния политик и той се извини. Дали не трябваше да направи по елегантен начин и журналистката? Слушам я  и сега и често не съм съгласен с професионалната й позиция. Не можеш да задаваш въпроси, които да поставят един събеседник натясно а, другият да препуска на открито. Читателят, слушателят, зрителят улавя това, но  отношението се пренася върху медията. Когато бях уволнен като директор на програма „Хоризонт“,  мадоните и иконите на свободното слово в националното радио замълчаха. Защото ситуацията ги устройваше. Поставиха на моето място удобен за тях човек.  Освобождаването ми  беше част от натиска върху медията, която по-късно се разви като криза. Може би, ако се бяха обадили тогава, нямаше да се  случи онова продължение през 2000-та. Има колеги, които говорят като последна инстанция и заменят съда, следствието и прокуратурата. Имах случай с колега, която смяташе, че обзорно политическо предаване на медията трябва да бъде водено само от нея и от събеседници, които тя приема за такива. А я бях назначил на ръководен пост. Тя признаваше правото да се меси в работата на колегите си, но не признаваше правото на колегите да кажат мнението си за нейната. А правото на другите да знаят какво планира, какви са мотивите й, дали е спазено изискването за баланс, плурализъм, обективност? А даже и моето право  да знам като  ръководител на медията какво се планира? Не може аз да ръководя медията, да нося отговорност за нея, да пиша концепция за развитие, а някой да се държи като собственик. Стои си журналистът в студиото, мачкат единия от  събеседниците  му, той добавя дискомфорт към ощетената страна  с мълчание или поведение, а мълчи, защото другата истина е непопулярна. Все едно е дали свири мача за властта или за опонентите й. И в двата случая е некоректно. Журналистът винаги трябва да седи на неудобния стол, не  да настанява само другите на него.

Ще ви дам интересен пример от кореспондентската  ми практика. Сега много се говори как руският президент Владимир Путин души свободното слово. Понеже у нас никой не го души. Спомняте ли си случая, когато чеченски терористи бяха взели по време на театрален спектакъл над 2 000 заложници.  Даже не се знаеше колко са. Знаеше се, че терористите имат телевизор и следят действията на властите и реакциите в обществото. В момента, в който командосите атакуваха сградата, за да освободят заложниците,  една от независимите телевизии – НТВ, започна да предава с камери пряко от всички страни действията на специалните части. Тогава Путин постави въпроса за свободата на словото. Имаме ли право да жертваме живота на командосите, които също са граждани на Русия. Мненията в руското общество се разделиха на две. Една част от колегите бяха за свободата на словото. А вие ли ще обясните на семействата на загиналите командоси защо се е случило така, попита тогава Путин. Ето, затова, дори в демократична Америка се засекретяват някои от операциите или се закрива информацията за тях. Там никой не протестира. А защо се протестира в други страни?  Ето, у нас се вземат допълнителни  мерки за борба с тероризма. Военните получават изключителни права.  Ние се лишаваме от граждански права. Могат да ме подслушват, да нахлуят  в дома ми. А мога ли да им имам вяра, че няма да злоупотребят?

Свободата на словото  и свободното слово не са синоними.  Можеш да имаш свободата на словото, но да не  носиш свободното слово. Обади ми се една журналистка, за да иска подкрепа срещу свалянето на колега от ефир. Преди пенсионирането му,  впрочем. Обясних й, че когато е  трябвало, съм го защитил. Просто защото съм имал възможност. А когато нямам, как и от какво да го защитя. Въпреки че той никога не е защитил никого. Дори напротив.  Това обаждане обаче ми напомни как  същата тази  журналистка публикува две интервюта с мен, които никога не й бях давал. А бях генерален директор на националното радио по това време. И ги публикува във вестник, за който съм работил дълги години. Същият, който при смяната на ръководството ми поиска да направя кореспонденциите си от Москва „по-жълти“.  Оттогава не им пиша. Заради паметта и на колега,  която основа този вестник. Впрочем и с нейното име се опитват да злоупотребят. Фондацията на нейно име всяка година раздава награди за разследваща журналистика. Аз съм член на Управителния съвет на тази фондация. Извикаха ме спешно, защото мненията в Управителния съвет се бяха разделили. Журналистическото жури бе предложило за награда разследваща публикация,  която бе постъпила без да е подписана. Някои колеги настояваха, че е нарушен регламентът, тъй като се награждават автори, а не медии. Колегите бяха изпратили имената си, но публикацията им бе без тях. Журналистическото жури обаче се бе произнесло,  ние не можехме да оспорим оценката на професионалистите.  Не бях участвал в подготовката на годишната церемония и в работата на съвета по обективни причини.  Стана ми ясно обаче, че спорещите колеги имат и други съображения. Конкурeнтни, основно.  /Те по-късно напуснаха и управата на фондацията/. Разследването на номинираните колеги бе с висока обществена значимост, но факт е, че имаше  нарушаване на регламента. Което бе все пак формалната страна. Бяхме изправени пред перспективата да провалим цялата церемония. Компромисът да не се дава голямата награда бе уместен, но и той окончателно раздели гласовете, мненията и хората в Управителния съвет. На церемонията  обяснихме причините, позицията и решението си.  Не беше приятно, но вече взехме решение  да прегледаме внимателно всички вътрешни правила, за да не се допуска повече такъв казус. На тържеството колега  журналист доста нетактично ме изважда от  разговор с майката на колегата, на чието име е фондацията. Тя преживяваше  случващото се  много тежко.Дори не питам колегата от коя медия е и защо интервюира точно мен. Обяснявам му ясно и честно възникналата ситуация, че съм попаднал в нея накрая, но е по-добре да дадем наградите на другите, отколкото да блокираме церемонията.  А бих могъл спокойно да му откажа интервюто. Разбирам в хода на разговора, че е  от медията, която се смята за ощетена. Правя предположение, че няма да злоупотребят с казаното от мен. Получавам уверение. След което се появява монтиран материал, в който колегата  се възмущава, друга колега смело защитава „правилната“  позиция,  аз съм от „лошата“ страна. При условие че  съм казал и доказвал, а и защитавал тезата, че правото на журналиста е неотменимо. Така ли е и в този случай, когато бе злоупотребено с моето доверие и позиция?  Помислих си тогава, че всъщност една медия, която може да постъпи по този начин,  може би  не заслужава наградата, която  очакваше да й дадем. Защото компромисът е също част от толерантността в гражданското общество.  Въпреки резервите  към случката. Дали съм прав? Винаги съм залагал на съмнението. То ни спасява от безпогрешността.

Но да се върнем на темата с министъра и свободата на словото. В ефира на национална телевизия един професор нарече друг професор  з*дник.

Сега ние погребваме тленните останки на свободната и почтената  журналистика. И  сега сме отново пред отлежалите въпроси.  Какво да се прави? Загиват конкуриращи се  медии, колеги губят работата си. Кой е виновен? Ние, самата гилдия сме виновните. Защото, с извинение, докато обслужвахме удобните позиции, си оголихме з*дника.  И сега вървим с таблата и кърпичката и чакаме да ни сложат нещо. Дано не е там, където сме уязвими.

Валери ТОДОРОВ

Коментари

comments