„НА РЪБА“*- спектакъл, в който всички сме действащи лица. От 10-и ноември 1989-а, насам.

0
566

*Авторски спектакъл на Александър Морфов в НТ“Кръстьо Сарафов“ , сценография Никола Тороманов, участват: Деян Донков,Рени Врангова, Валери Йорданов, Стоян Алексиев,Дарин Ангелов, Деян Ангелов,Албена Колева Христо Петков и др. Оркестър:Слав Бистрев, Жорж Паликарски Самуил Павлов.
Отдавна не бях изпитвала това чувство. Гърците са го нарекли катарзис: съпреживяване и пречистване.Бях започнала да мисля, че театърът е забравил своето предназначение и се отнася към публиката като към инфентилна и дебилна маса хора, които единствено чакат да бъдат погъделичкани и почерпени с нещо пикантно и първосигнално смешно.

Напоследък се чувствах като чужденец в залата- не разбирах на какво се смеят, кое им харесва, защо скачат в края на спектакъла като на стадиона и ръкопляскат, уж от уважение ама по-скоро с нетърпение да се втурнат към изхода.. И ето ти зашеметяващо доказателство, че театърът е жив.Че може да те разтърси, като ти оголи нелицеприятните истини за твоя живот. Да ти обърне хастара на действителността и проумееш, какво и защо не ти харесва. Защо и самите себе си не харесваме.
Авторският спектакъл на Алксандър Морфов е нещо като епитафия.Все още ми се иска да мисля, че е епитафия на едно мислене, а не на една нация. Нация,която доброволно затрива себе си. Защото се е отказала да се бори, да работи, отказала се е да живее качествено, по правилата. Нация, която е изпроводила децата и всичко, що е можещо в другия свят – където се печели, защото се работи, където има правила, затова и качество на живот. А тук са останали възрастните, немощните и болните…
“Имало едно време един народ“, реди приспивната песен Стоян Алексиев на бебето, оставено му да отгледа от заминалата майка…“не се бой, вече го няма…“
Не го ли виждаме с очите си? Свят от обратната страна на огледалото. Аз напоследък се страхувам да се разхождам из София. Около мен на всяка крачка девианти. Излизам от магазина и срещу ми с крясъци се нахвърля възрастна жена, облечена в дрипи, в автобуса млад мъж се разголва и самобичува…в съседство през ден буйства изоставен старец. До каква степен действителността ни е инвалидизирала всички, още дори не подозираме, но явно сме повредени от неслучващото и неслучилото се. Защото изкривената действителност вече я приемаме за даденост. Всеки крие в себе си собствена доза недъгавост, затова и сме станали безчувствени към чуждата болка и страдание..
„Ако бях по-млад, за миг не бих останал тук“ е най-честият стон на поколението, загубило се в прехода. Ами нали мислехме, че ще си го направим тук хубавия проспериращ свят. Защо не ни се получи? Боингът,който отлита над главите ни и отнася сетната надежда, сякаш чертае разделителната линия между горната и долната земя – тази, в която избрахме да живеем.
Изобразителната сила и размах на спектакъла ни вкарва в действието „на живо“, като на кино.
Едни млади хора са на покрива. Не за купон, а за да скочат. Слизаме визуално в долните етажи на този панелно скроен живот, за да разберем защо. Защото той е еднакво безличен и невзречен – както в тесните апартаменти, така и на улицата, а метафората на това обезсмислено съществуване е сутеренът. Светът е обърнат надолу. Небето, звездите, залезите- ако искаш да ги видиш, се качваш на покрива, но непостижимостта на красотата им не можеш да я понесеш и се хвърляш обратно надолу…
Наситеността на образите и мизансценът приличат на картина на Брьогел. Или на Бош. Не са ги бъркали случайно. Мизерната безмълвност край масата, събрала останките на фамилията, оживява единствено от връзката по скайпа. С тях, другите – с които всъщност истински контакт няма. Сигурно поради прекъснатата връзка с живота и диалози в спектакъла почти няма. Разчита се на изображението и музиката. Трябва сам да намериш думите. Ако искаш.
Как попаднахме в капана на тази безизходица, довела ни до ръба на смисленото съществуване? Защо се примирихме с наследството на грозното, некачественото, на половинчатото. Някак си без усилия очаквахме от само себе си да дойде по-добрият живот. А докато го чакахме, а той не идваше – се свряхме в сутерена на дребното си живуркане. Клек шоповете символизират тавана на идеята ни за просперитет. Панелното ни битие е свило хоризонтите на въображението до стената на съседа.В еднаквите кутийки се погребват възможните други светове.
Обречен ли е българинът на невъзможност да провиди как да си оправи живота? Да е мързелив, не е съвсем, нали в чужбина го доказва..лДа е лош, е не чак…ама да подадеш ръка на по-нещастния от теб е рядкост.
Напоследък ми се натрапва една дума за откритие и обяснение: непрозорливост. Липсата на прозорливост е затворила прозореца ни за света. За бъдещето. За собствените ни възможности.Затворила е и прозореца на душите ни.
Време е да отворим прозорците. И погледнем нагоре…

Коментари

comments