Калин Николов за белите петна в културната ни история: Съюзът на южнославянските художници и пътят към модерността

0
1352

Винаги съм се учудвала на невероятния духовен потенциал, който избухва след Освобождението и дава тласък за развитието на младата ни държава в икономическо и културно отношение. Много непрочетени страници има тази част от историята ни, като  едно от тях е Съюзът на южнославянските художници ЛАДА. Създаден 1904-та година,  той е изигарал „изключително важна мисия в изгараждане на културните ценности на балканските народи..“ Калин Николов години наред изследва този период от културната ни история,а  в излязлата наскоро негова книга: „Художници, свързани с историята ни“ публикува изключително интересни факти от това непознато минало. Неговият разказ не само попълва знанията ни, но възкресявайки тези страници от историята, събужда ново самочувствие относно ролята и мястото на България в културната карта на Европа.

-Г-н Николов, кое ви провокира освен да се занимавате с рисуване, да се заемете с изследнавето на непроучени страници от историята на изобразителното ни изкуство?

-Когато завърших Академия, у мен се бе породило желанието рисуването да върви рамо до рамо с нещо повече. Повечето бе онова, което чувствах: независимо, че в края на 70-те, в началото на 80-те можеше по-свободно да се говори за табутата в историята и действителността, бе пълно с бели петна и съществени табута. Именно на тях исках да се посветя, защото дори най-свободомислещите от средите ни приемаха примерно Райко Алексиев като логична жертва след 9-ти септември, някаква статистическа подробност, а самото му изкуство определяха за бледо, дори бездарно. Същото бе и за Васил Иванов, чудесен живописец и график. Космическите му рисунки са едни от първите прояви на непредметното ни изкуство, вид абстракция. Именно тях показва в Лондон през 1962 г.,когато един от много важните изследователи на футуризма в света, Ерик Есторик изнася тайно и прави изложба на Иванов в галерия Гросвенор. Есторик като колекционер примерно е бил притежавал Модиляни. За Иванов тогава пишат Ерик Нютон и Чарлс Спенсър, също много важни имена в английското изкуствознание. Това пък предизвиква такава буря, че на конгреса на СБХ през 1963-а се казва в доклада на председателя тогава Сотиров, че с тази си проява Иванов „успех само на враговете на социализма, които използвайки наивната идейна обърканост на художника, са успели да вбият клин, макар и малък,но все пак клин в нашия творчески живот.“ Зачертани бяха и княгиня Евдокия, сестрата на цар Борис III, и Александър Добринов, който е майстор на шаржа (правил Масарик, Маркони, Шаляпин…), и Щъркелов, и Парашчук, автор на архитектурната украса на най-представителните сгради в София… Където погледнеш или бели петна, или поставени норми за кое да се пише и говори, кое – не.

Герб на Съюза на южнославянските художници „Лада“ ,включващ хералдичните символи на България, Словения, Сърбия и Хърватия.Изработен е за корицата на каталога на Втората южнославянска изложба в София, 1906 г., худ. Харалампи Тачев.

 

 

И все пак, Вие продължихте? Как всъщност се ражда идеята за Съюза 1904-а година, на фона на какви исторически събития и духовни нагласи?

-През 1986 година занесох в списание „София” статията си „80 години от втората южнославянска изложба в София“. Темата бе отлежавала на трупчета десетилетия наред, но наличието на вече публикуван текст сякаш раздвижи нещата. Бях търсил и ровил много по библиотеки, намерих каталога на изложбата, имах понятие какво се е писало в пресата…За какво става дума. През септември 1904 година в сръбската столица, в Белград, се чества възкачването на престола на крал Петър и също така се отбелязва юбилеен век от героични исторически събития за историята на бунтовните Балкани, първото сръбско въстание от 1804 г.. Към разника, съпроводен от множество тържества и инициативи, се стичат и много българи, както и хора от славянските страни, особено тези от Балканите. По инициатива на Михайло Валтрович, основател на сръбската археология и пионер в музейната практика на Сърбия, дългогодишен директор на Народния музей в Белград, се подрежда импровизирано художествената изложба, която ще нарекат Първа югославянска изложба. С направените откупки тогава, включително и картина от професора от Рисувалното училище в София проф. Иван Ангелов, е положено началото и на Югославската художествена галерия. Белградската колекция придобива произведения от Йозеф Даниловац, Бела Чикош, Емануил Видович, Иван Мещрович, Менци Клемент Црънчич,Томислав Кризман, Целестин Медович, Йосиф Золя, Матия Яама, Рихард Якопич, Фердо Весел. Споменавам тези имена, защото за тях ще говорим и нататък, големи балкански творци, привнесли истинска европейска линия в събуждащите се култури на своите народи.

И пак сред тържествената обстановка, в еуфорията на историческото самочувствие възниква идеята художественото събитие, тоест срещата на балканските художници да стане традиция. Редица видни творци и общественици като писателя Ксавер Шандор Джалски, живописката Надежда Петрович, скулптора Джордже Йованович се изказват за обединение на духовните сили между славяните от Балканите… Така възниква идеята да Съюз на южнославянските художници „Лада“, обхващащ представители на четири нации – българи, словенци, сърби и хървати. По предложение на Джордже Йованович, за почетен и пожизнен председател на „Лада“ е поканен живеещият в България чех Ярослав Вешин, заради международния му авторитет на живописец и като опитен организатор.

Още през декември 1904 година в София се събират художниците Роберт Франгеш – Миханович, Отон Ивекович, Рудолф Валдец (от Хърватия), Джордже Иванович и Риста Вуканович (от Сърбия), словенецът Фердо Весел и от българска страна Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав Вешин и Харалампи Тачев, за да съставят проектната резолюция на Съюза. Взето е решение българската столица да поеме организирането на следващата проява.

За съжаление при самото подписване на резолюцията а и в следващите дни участващите в българския клон на Съюза на южнославянските художници започват помежду си дрязги. “Паметна“ остава вечерта и вечерята с чуждестранните гости на 29/16 декември 1904 година, когато в ресторанта на хотел “Роял“ старите и младите ни художници се скарват през чужденците и започва кавга, преминала в бой… Изкуството на дело показва, че за новите пътища трябва да се воюва. Класиците ни пък дават пример как власт и слава не се отстъпват доброволно. Мърквичка и Митов, Иван Ангелов и Петко Клисуров сърдито оттеглят подписите си. Младото поколение на художниците ни показва забележителна смелост да защищава модерните тенденции в изкуството и своето право на търсения. Александър Божинов, бащата на новата българска карикатура, пише забележителни статии в защита на независимия творчески живот.

Черновата на резолюцията за създаване на Съюза, свидетел на боя между млади и стари…

Забележителен творчески кипеж, илюстриращ духавната енергия за напредък и развитие.

-Самото време в Европа е такова – младите и модерните срещу традиционните и академичните творци. Оказва се, че и България вече не прави изключение. И може би заради голямото име на Ярослав Вешин, заради ентусиазма на младите ни художници, повечето дори още незавършили Рисувалното училище, взето е решение българската столица да поеме организирането на следващата проява, тоест Втората южнославянска изложба. Но проектоуставът на съюза е подписан само от петнадесет български художници (а в Белград участвуват деветдесет и четири наши художници). Раздорът идва от избора на централно настоятелство: председател Ярослав Вешин, секретар Харалампи Тачев, касиер Марин Василев; членове: арх. Киро Маричков и Харалампи Илиев, тоест повечето млади хора, завършили в Европа, независими.

Това илюстрира противоречията между „живите класици“ и нашите по-млади художници, които вече обръщат поглед си извън академизма и са против опекунството. „Но така или иначе делото трябваше безогледно да върви напред, за да докаже чрез бъдещи изложби неговата жизнеспособност, неговото право на съществувание.“ – се казва в издадения в София каталог на Втората южнославянска изложба. В същност това е първата истинска проява на „Лада“, устроена според съгласувани правила и определена цел…

Княжеският Манеж

И все пак изложбата се осъществява през август и септември същата година.  Ферднанд предоставя княжеския манеж, който се е намирал на местото на днешната Народна библиотека. От двореца изнасят дори килимите за украса, цветята. Помещението било променено и подготвено от архитектите Фингов и Маричков. Дори десетилетия по-късно в България не се повтаря толкова мащабна международна изложба.

Разпределението на залите от изложбата в Манежа, София, и къде са се намирали творбите, които сега са в Националната галерия у нас.

Общо в изложбата са представени 100 автори с 412 творби, които демонстрират не само готовността да се върви в ход, успореден на цивилизацията. Те дават примери за силата на българската воля да сме народ, развиващ изкуствата си и показващ колко важни са те в неговата древна и нова история… Но не само българската пластична култура се е повлияла положително от сплотяването на балканските художници. „Лада“ изпълнява изключително важна мисия в изграждането на културните ценности на балканските народи, променя съдбата на балканското пластично изкуство и се противопоставя на тесногръди мании. Няма никакво съмнение, че чрез уникалната форма на Съюза на южнославянските художници „Лада“ в същност е написана една от най-достойните глави на европейското културно взаимодействие, подпомагане и толерантност за целия ХХ век.

-Каква е идеята на тази инициатива, каква мечта обединява художниците в тази експозиция?

-По подобие на големите европейски изложби в Париж и Мюнхен, да се създаде подобен славянски Салон (така се казват съответно изложбите, които били пример за инициаторите на „Лада“), който да показва най-доброто от творците и да ги стимулира да допринесат за развитие на общото културно ниво с равни на творбите, които Европа и света вече показва.

Идеята на белградската и софийската експозици са направени въз основата на една утопия – естетическият вектор е бил обвързан с географски и етнически признаци. Започвало се е с исторически раздел „Български художници преди Освобождението” – две картини на Станислав Доспевски и дванадесет картини и десетина рисунки от Николай Павлович. Правен е опит да се покажат и работи на Димитър Добрович, но той умира и нещата с него някак не се случват. Фиксирано е световното ниво на художници от славянски произход. Почетните гости са двама: световноизвестният сецесионист Алфонс Муха и Влахо Буковац, хърватски живописец със завидна популярност за времето (в парижкия Салон показва картини със славянски мотиви и облекла). Великият Муха много обича България, любопитен факт е, че неговата съпруга Марушка е от Пловдив, чехкиня е, родителите й са одшли тук както десетки техни сънародници… По-късно става председател на Дружеството за чешко- българска взаимност.

Другият почетен гост е име, което днес не е така известно като Муха. Художникът Влахо Буковац (любопитен факт е, че макар неговият баща да е бил италианец, младежът взема името на майка си, далматинка, с което демонстрира едновременно славянската си принадлежност и политическата си кауза) се налага с ефектната си творческа биография. Аплодиран от критиката във водещи страни, той се налага с алегоричната си изобразителна повествователност, със сигурния си артистичен темперамент, с вещата си техника. И още през 1860-те започва да се подписва на кирилица. В София пристигат няколко от картините му, едната от които, „Студия“ е голо тяло, нарисувано на точки. На точки, подобно на онази техника, която прилагат Сьора и Синак, дори импресиониста Камий Писаро (учителят на Сезан, Гоген и Ван Гог) , тоест тъй наречените следимпресионисти или поанталисти. Но докато те разбивали боите си на основните цветове: червено, синьо, жълто, Буковац работи с природно верен колорит. Така или иначе, но и това негово формотворческо нововъведение е било за нашите творци така ефектно, че Мърквичка и Митов отнасят картината му в ателиетата си, разучават я и прилагат техниката му, маниерът му с тези точици. И двамата си правят по един поанталистичен портрет. Униаклно!!!

Влахо Буковац. Етюд. М. б., платно

-Как посреща българската публика тези нови тенденции в живописта?

За първи път нашата културна общественост се среща с чужди творби и почерци с такова разнообразие. Многопосочни и различни във възгледите си картини и скулптори, отразили онова, което критиците наричат символизъм, пленерзъм, декаденс, югенстил, модерн, бидермайер, метро, импресионизъм… Всъщност София събира новаторите и класиците на четири обновяващите се балкански култури – можем да посочим имената от българска страна на Ярослав Вешин, Александър Божинов, Марин Василев, Иван Димитров, Гошка Дацов, Йордан Кювлиев, Михаил Кръстев (който е брат на д-р Кръстев, литераторйт от Кръг „Мисъл“), Никола Михайлов, Харалампи Та чев, Атанас Михов, Александър Мутафов, Никола Петров и др. Част от младите не остават безразлични спрямо разликата между Вешин и останалите „живи класици” от фабриката за щамповани художници, наречена Рисувално училище. Бунтарският им език отправя остри упреци към неморалната система, позволила си да смесва образователните форми с разбиранията кое е художествено изобщо. От хърватска страна заслужава да отбележим Иван Мещрович, наричан „славянския Микеланджело”, реалистите пейзажисти Целестин Медович и Клеменс Црънчич, както и Отон Ивекович, чиято палитра все повече се доближава до цветовите начини на работа при импресионистите. Рихард Якопич, Иван Грохар, Матия Яма са членове на словенското импресионистично дружество „Сава“, създадено през 1902 година. Тези силни и смели художници са главно ученици на Антон Ашбе и неговата частна мюнхенска школа, дала на света едни от най-значимите творци: например основателят на абстракционизма Василий Кандински, редица първостепенни руски и чешки художници, като Игор Грабар, Добужински, Лудвиг Куба и много други.

Младите художници А. Шедделер, Дмитрий Кардовски и Василий Кандински като студенти в школата на Антон Ашбе, Мюнхен. Школата на Ашбе чрез словенските художници импресионисти изиграва много голяма роля за развитието на модерното изкуство и на Балканите…

 

 

Сръбската група се предвожда от големият реалист Джордже Кръстич, близък на идеите на Чернишевски за култура доближавана към хората, към народа за просвещение. Ще добавя имената на Марко Мурат, Бета и Ристо Вуканович, Джордже Йованович…

Всички тези имена са главен образ в съответните истории на изкуството – това са художници, които маргинарно прокарват пътя на модерната култура за своите народи. И така чрез комисията и Фердинанд страната ни е придобива художествени произведения с най-напредничавите за времето художествени решения. Парадоксално пряко единомислие откриваме между онова, което имаме и което критиката в лицето на Симеон Радев счита за акцент в експозицията. Защото в списание „Художник“ той разглежда живопистта обстойно се спира на 19 автори от 20-те… Оставил ни е и свидетелства: „Те (словенците – б.р.) носят тежък кръст, защото тяхната маниера е недостъпна за широката маса, която обича гладки бои, пейзажи, които съответствуват на нейното зрение и шаблонни композиции. Ние видяхме много посетители да се смеят с буен иронически смях пред пейзажите на словинците. С такъв смях и французката публика посрещна първите пейзажи на импресионистите.“ Много по-важно е, че самият Радев акцентира върху значението на импресионистичното движение като най-позитивния момент в изкуството за времето. „Чини ми се, че един от великите художествени подвизи, които извърши импресионистичната школа на Моне, Дегас, Мане и пр., бе да възвърне живопистта към нейната естествена задача, която е тъй да речем, чисто „хроматическа“, т. е. насочена главно към предаването на цветовете…“. Радев дори говори за „бруталността на каларита на един Сезан“

Матей Яма. Брези. М. б., платно

Не можем да пренебрегнем ролята на Симеон Радев, като популяризатор на новото изкуство.

-Изобщо за Симеон Радев трябва да се говори като за един много голям художествен критик, напредничав, разбиращ тенденциите в световното изкуство. В случая дори споменава Сезан! А Сезан е починл само две години по-рано. Дори десетилетия по-късно, когато журналисти отиват в родния му град Екс ан Прованс заради изкуството му, посрещат ги хладно. Нека в Париж да има нещо като слава, то не са за сериозно общество, такива мацаници не са по техния вкус.

Оценките на Симеон Радев са забележителни. Когато пише за един или друг от авторите, които го впечатляват, той прави препратки към класици от Лувър, към символистичната поезия, „към модерните символически поети“, към мистичните алегории на писателите. Иска да види творческо претворяване на природата и индивидуалност. Примерно ето как описва онази картина на Влахо Буковац, за която огворихме вече: „Силата на Буковац като колорист се явява обаче най-блестяща в неговата СТУДИЯ. Това е една млада жена, току що излязла от банята; Буковац ни я представлява в тоя тих и сладък час, когато в своята изнежена жезнерадост на гиздаво същество, тя се любува на себе си. Голото тяло е изрисувано и моделирано  с чудесно изкуство. Вижда се, че художникът е творил с упоение. Един дъх на млад живот и на свежест лъха от нея тя е неподвижна, но някакъв ритъм се чувства в нейното хармонично и плътно тяло. Един горещ тон трепти по кожата, върху която отраженията на посланите килим играят в тънки и бегли нюанси. Именно и правдиво същевременно, с чудесна сила, мекост и истина в колорита, рисувано с една грация в линиите, която напомня френските импресионисти, това голо тяло е една от прелестите на тая изложба… Чини ми се, че един от великите художествени подвизи, които извърши импресионистичната школа на Моне, Дегас, Мане и пр., бе да възвърне живописта към нейната естествена задача, която е, тъй да речем, чисто „хроматическа”, тоест насочена главно към предаване на цветовете и формите в природата, а не философска.“

Кои от тези имена трябва да запомним?

-До момента споменавам имена, много от които са акцентни, велики творци на своите народи, символи на най-доброто изкуство в Словения, Хърватия и Сърбия, естествено и България. Но нека кажа няколко думи поне за някои от тях. Целестин Медович е монах францисканец. Следва класическите прийоми. Клемент Црънчич показва невиждана у нас дотогава техника на работа с фактури, тоест напластява боите. Радев пише така: „Господствуващото мнение е, че тая картина е един chef d‘oeuvre.“ Тоест произведение от висока класа, висша работа, работа на майстор – ако го обясним.

Бела Чикош Сесия. Непорочност. М. б., платно

През 1898 – 99-а година хърватинът Бела Чикош Сесия поставя началото на цикъл от десет картини, изработени по роман на Миловой Дежман. Този цикъл „Innocentia“ е високо оценен от историците на хърватското изкуство като „може би най-отличителната творба на нашето начало“. (Гърго Гамулин „Хърватски живопис в края на деветнадесети и началото на двадесети век”. Загреб, 1995.) Днес са известни само малки части от цикъла, главно скици и подготвителни рисунки.

Благодарение на Фердинанд, който откупува картината на Чикош от изложбата в София, така цененанта композиция, важен пример за развитието на хърватското изкуство е тук, в Националната галерия. Като на модернист са посрещани в Словения творбите на техния художник Иван Грохар, признат днес като един от най-оригиналните представители на извнфренския импресионизъм. По предложение на комисия, състъвена от Министерството на народното просвещение, неговия пейзаж „Дърво“ също бива откупен от нашата държава.

Иван Грохар. Дърво. М. б., платно

Държавата откупува например и графиките на Йозеф Даниловац. Симеон Радев пише така за тях: „„Работите на Даниловац са, едни от най-добрите в цялата изложба.  Сръчен рисувач, обладаващ чудесно техниката на радирунга, реалист по своя дар на наблюдение и същевременно поетичен по темперамента си, Даниловац представлява и тая рядка черта, че се взира в новите условия на живота и черпи от тях мотиви за едно социално вдъхновение, твърде симпатично. Неговата СТАЧКА – макар да и липсва, може би, достатъчна интензивност в настроението, напрежение в израза в стойките и въобще буйност в цялата атмосфера на сюжета – представлява с голяма сила на призивание един от бурните моменти из живота на работничеството, тъй пълен с драматизъм и мрачна поезия.“ Художникът, името на когото днес носи улица във Виена, по-късно е един от големите илюстратори на техника в света, но и много голям европейски карикатурист.

Според вестник„Вечерна поща“ от 19 октомври 1906 г. девет са придобитите творби от хърватския отдел. За тях било платено 7900 лева. Шест творби са откупените от сръбския отдел – за 3500 лева, а пет от словенския отдел, за които са били дадени 2930 лева. И тук има една загадка за мен. Защото пък друг вестник пише, че Фердинанд е дал 40 000 лева. Картините, които той купува, чудесни, са също в Националната галерия. По-малко са от онези, които придобиваме чрез държавата. Но преди четири години при мен дойде да се видим известния хърватски изкуствовед Звонимир Немет. Той ме помоли за информация относно една от най-интересните картини на Влахо Буковац, „Шкаф на бъдещата слава“. Емблематична както за самия художник, така и като връзка между един род академичен символизъм и бъдещия сюрреализъм. Според самия Буковац, тя била станала собственост на княз Фердинанд. Но у нас не съществува подобна дори версия, картината, участвала във Втората южнославянска изложба да е останала. Никой никога не я е виждал, описвал, тълкувал. Всички творби, които Фердинанд е имал, остават тук в двореца, нищо не взема, дори прочутия „Луцифер“ на Франц фон Щук. Но пък Немет ми показа писмо на Буковац, в което пише, че творбата е в българския цар. Загадка?

Влахо Буковац „Шкаф на бъдещата слава“.М.б., платно
Страница от писмото на Буковац, в която пише за местонахождението на картината „Шкаф на бъдещата слава“.

-Как  „Лада“ отваря пътя на изкуството ни, а и на мисленето за изкуство  към модерността?

-Всъщност чрез „Лада“ у нас става срещата на публиката ни, но и  на творците ни с методи и стилове с нова характеристика като сивмолизъм, неокласицизъм, пленеризъм, импресионизъм, условна рисунка, религиозни композиции в академичен стил и извън каноннстта и др. Защото как се е рисувало дотогава у нас? Преобладавал е академичният натурализъм, много често изпълняван по фотографии. Александър Божинов в спомените си разказва за една изложба, в която неочаквано две от картините се оказали еднакви. Как станало? Иван Ангелов и Мърквичка купили снимки от известния фотограф Карастоянов и една от тях рисували без да знаят и двамата. Внесените в залата картини били изнесени, авторите изпушили нервно по цигара, но нямало друго решение. Това било забелязано от студенти и други хора, коментирало се е.

-Какви последици има непознаването на тази част от културната ни история, от прекъсването на връзките?

-Много съществени пречки имаше по повод изучаването на „Лада“ преди промяната. И с много грешки са допускани. Например в годините на лоша политическа комуникация с югославското и хърватското изкуствознание, проектът на хърватския скулптор Рихард Валдец за паметник на Хаджи Димитър в Сливен, уникален факт, е обясняван там като проект за паметник на генерал Радко Димитриев. Очевидно историците или изкуствоведите са попаднали на невярната личност, заблудени от близоста на имената. И са нямали диалог с нас за корекция. Подобни недоразумения откриваме и в нашето изкуствознание по въпроса. На Йозеф Даниловац е била преписана на няколко места съвсем друга творба като „Баба Юла“, една огромна картина с маслени бои по-голяма от човешки ръст, а не малък офорт с цветна акватинта. Необяснимо е да не различаваш графика от маслена живопис! Но за целта и за да се „върши“ работа „версията“ е допълнена с измислена творческа характеристика и битуване на всъщност напълно различен по съдба художник… Всъщност Йозеф Даниловац е роден във Виена, но сърбин, баща му бил бръснар, след Първата световна Йозеф прекъсва динамичната си връзка с югославските творци. Един от върховете е на илюстрацията, особено започва да работи в областта на графичното оформление и като илюстратор на седмичното списание „Мускет“ (австрийски вариант на мюнхенския „Симплицисимус”). Голяма популярност до днес имат неговите корици от железопътните каталози на фирмата „Мерклин“, известна с умалените си модели на гари и влакове. През Втората световна е изолиран да не работи: жена му била от еврейски произход, което го прави съпричастен на нея. Много изтъкната личност за световното изкуство на илюстрацията и карикатурата. Както казах, във Виена една алея до централен парк носи името му.

Йозеф Даниловац. Баба Юла. Цветен офорт.

Има такива парадокси. Ивам Мещрович, гениалният скулптор, едно от най-великите имено на изкуството от ХХ век, също участва в конкурса за паметник на Хаджи Димитър в Сливен. Но йок! Сливенската община излиза с решение монументът да направи местен творец. Мещрович предлагал да извае войводата без пари, само материалите да се купят и доставят, другото – от него. Защо? Когато бил малък, майка му му пеела народна хърватска песен за подвига на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Разказвал го е на писателя Вичо Иванов, с когото са имали множество контакти.

Неизвестен факт е, че големият хърватски скулптор Рудолф Валдец взема участие в конкурса за паметник на Хаджи Димитър в град Сливен през 1912 година. Главата на Хаджи Димитър от проекта за паметник в Сливен, дело на Рудолф Валдец.

 

 

Иван Мещрович показва композицията си „Фонтан“, която пътува за изложбата от Виена. Сега се намира пред Хърватския национален театър в Загреб.

Какви други неизвестни факти и открития съпътстваха Вашите изследвания?

-Писането по темата ми донесе и една голяма радостна находка. В редакцията където работех, се обади сина на художника Харалампи К. Тачев, Звездомир. Показа ми запазено от архива на баща му – можахме да обнародваме съществуването на много неизвестни страници от нашето изкуство, но и да възвърнем към паметта самия Тачев, голям художник и общественик, автор на герба на столицата ни. До онзи момент с никого не бе искал да влезе в контакт. Самият Звездомир бе художник и имаше с какво да се запомни. Напуска Академията, защото не издържал ирониите на един от професорите си и му надънил рамката с опънатия лист на врата. Бе рисувал травми в Медицинска академия за научни цели. И покрай това, ми показа сюрреалистични цветни рисунки, кокали с очи, фантастични приумици. Мисля си дали ние изобщо познаваме своето изкуство или вървим само по видимото? Само ще допълня, че сестра му е голямата преводачка от немски език Тамара Тачева, работила в радиото, съпруга на поета Александър Геров.

– Но гладък ли е пътт към модерността и в описвания от вас период?

Бунтаството на младите ни творци не минава безпрептствено. Скоро разчитах едни ръкописни спомени на писателя Стилиян Чилингиров за големия ни художник, пръв наш импресионист Никола Петров. И когато разказва за онази негова картина, която показана в Рим е била откупена от националната галерия там, един световен успех, Чилингиров пиша така: „И то какъв! Преди да стане един от първите, които са успели да прелетят границите на родината и то с подрязани крила. И то още как подрязани, главно от неговите учители!“ От злоба ли, от някакво чувство за реванш ли е му дават диплома за завършено образование. Мизерува, заболява, почива едва на 36 години. А Вешин, примерът за младите бива принуден да напусне още през 1903 година Рисувалното училище , почти в началото на своето пребиваване там. Заради скандали около напредничавите му методи на обучение. Делял учениците на такива, на които им импонирало да работят с линия, а други – на петна без детайли, с едри графични стойности. И не приемал етюда за нещо, което е откъснато от конкретна композиционна задача. В същото време няколко короновани глави от Европа контактували с него да приеме длъжност при тях на придворен живописец. Както знаем от историята, Вешин остава у нас, мисията на славянските му чувства надделява, работи тук до смъртта си.

Никак не му е било лесно. Още преди да се установи у нас за постоянно, но вече се е говорило за взетото от него решение, в мюнхенския вестник „“Мюнхенер Нахрихтен“ излиза бележка от някой си български художтик А., че Вешин бърза да се скрие в българското княжество, защото нямало вече пазар другаде за евтините му мазаници. Като отговор на това, че списание „Мисъл“ му отдава дължимото уважение на високоталантлив художник, се появява статия, в която се говори макар и неопределено за някакви хора“ чужди на България и малко милеющи за родното изкуство“. Когато в Париж през 1900 година журито на Световното изложение в Париж решава да го награди с най-високото отличие, се получава телеграма от името на министър Начович, че единствено българското правителство може да утвърждава кой у нас може да бъде носител на признание. На реакцията на големи творци от света, Начович неприятно изненадан пояснява, че такава телеграма той никога не е пращал и че правителството естествено не може да има отношение.

Струвало ли си за Вешин делото му? Да, въпреки всичко винаги е смятал, че е помогнал за доброто развитие на нашата млада култура. Пътят към еврапейския характер на изкуството ни е бил лице на самата ни нация. Един факт. Симеон Радев пише във вестник „Вечерна поща“ от 23 септември 1907 г. следното: „ На 15 септември английската престолонаследничка Виктория с щерка си В. К. Мария посетиха изложбата. В отдела Файн Атст вниманието на принцесата бе привлечено от тритех големи и изящно изработени картини на проф. Вешин. След това се хвърли бегъл поглед и върху други некои картини в този отдел, картините „Развалини в Хисаря“ и „Трапезница в Търново“ от г. Желязков. На излизане принцесата каза: И в България импресионизмът отива на мода… и всичко това само в 30 години!“. Една млада държава с напредничави художествени постижения. Движението „Лада“ много дава това да бъде факт.

Калин Николов пред скулптората на Роберт Франгеш-Миханович:Прегъвач на желязо НХГ Квадрат 500 

 

Коментари

comments