«Бурята» на Робърт Уилсън като миракъл

0
1230

До притча, а като театрална форма – до миракъл е свел «Бурята» Робърт Уилсън. Средновековният миракъл е дошъл с идеята за чудото, което и днес е възможно. И то ще предизвика прошката. А тя ще освободи душите на хората. Тогава, и грешни, и праведни, ще бъдат опростени и ще преминат през арката на път за храма. През такава светлинна арка на финала на представлението на Народния театър,  преминават всички герои преди поклона.

Арката е своего рода рамка на дефилето, с което започва представлението – един от запазените знаци на Уилсън, чийто метод вече отдавна е фиксиран в учебници и христоматии. Той самият го свежда понякога до изречение: равнопоставеност на всички елементи – светлина и тъмнина, жест и движение, звуци и тишина. Разположени върху текста на Шекспировата «Буря» тези знаци се четат по различен начин и това прави българското представление важно и за световния театър, в който режисьорът е вписан като едно от главните действащи лица на 20-то столетие.

Във фокуса на миракъла по Уилсън грехът и предателството се неутрализират от любовта, тя е опрощаваща за всички, преди всичко за самия Просперо (Веселин Мезеклиев), освободен от справедливата необходимост за възмездие. Друго важно свойство на миракъла е неговата поетичност – спектакълът на Уилсън, свел пиесата до кратък конспект, я е наситил с много лиричност като доказателство, че Фердинанд (Пламен Димов) ще понесе всички изпитания, за да се свърже вовеки с Миранда (Жаклин Даскалова/Радина Боршош). Тяхната любов е архетипна. Тя няма нужда от думи и признания. Двамата, седнали на земята като деца си играят с две фигури: кълбо и пирамида, доближават ги, разделят ги като танц на мъжкото и женското, откакто свят светува. И това е същината на живота, а другото: преврати, интриги, дори бури са нещо преходно. Те идват, задвижени от Ариел (Василена Винченцо) и Просперо, за да утихнат и сред отломъците той и тя да продължат човешкия род с неговите обикновени чудеса, както е в песента на Лу Рийд «Съвършен ден»/Perfect Day – «…просто един прекрасен ден, радвам се, че го прекарах с теб…»

Робърт Уилсън е феноменална фигура в света на съвременния експериментален театър. Само при споменаване на името на знаменития театрален и визуален художник в ума възникват спектакли като «Айнщайн на плажа», «Опера за три гроша», «Старицата», «Басните на Лафонтен», Приказките на Пушкин», «Квартет» и още много. Безкрайна е редицата от актьори, композитори, хореографи, художници, съмишленици, с които са се раждали тези спектакли. Шекспировите сред тях не са много. Според сайта на Уилсън, «Бурята» в Народния театър е петата му голяма постановка по текстове на Барда след «Крал Лир», «Хамлетмашина», «Зимна приказка» и «Сонетите на Шекспир», любим мой спектакъл на Берлинер Ансамбъл. При гастрола им в Бруклинската академия за музика, нюйоркският дом на Уилсън, представлението бе съпроводено от 15-минутни овации.

Не знам дали «Бурята» на Народния театър ще получи своите овации при гастроли, но мисля, че при първа възможност ще идват да го гледат зрители от света. За тях ще бъде важно да видят как Уилсън визуализира Шекспир, а нас ще продължи да ни удивлява как български актьори, възпитани и работили в различна театрална традиция, стават Уилсънови актьори – труден процес за всеки, независимо от опит и статус.

Въведени в координатната система от форми, символика на светлина, цвят, повтарящ се текст и звук те формират смисъл не чрез словото в традиционния му вид, а чрез форми на интуитивно проникване в текста посредством нови логики и ритми. Любимият похват на повторение на една и съща фраза, провеждан от Уилсън в различни спектакли, и тук работи като механиката на повтарянето в съчетание със стереометрията на пространството и партитурите на тялото формират притчата с нейната канонична поучителност. Елементи на тази изкуствено конструирана плътна среда от костюми, перуки, грим, и отделно работещи детайли, като ръцете, които се отделят от тялото чрез осветление, са идеално възсъздадени в спектакъла.

Ефирни същества, князе и крале (Стоян Пепеланов), съветници (Валентин Ганев), роднини (Зафир Раджаб), узурпатори (Константин Еленков) и смешници (Стефан Къшев), духове и вестителки (Гергана Змийчарова, Вяра Табакова, Владислава Николова), роби (Явор Вълканов и Калибан), прислужници (Васил Драганов), боцмани и кучета (Ненчо Костов) ритмизирано и стилизирано създават новата художествена действителност, която въздейства със силата на красотата на Театъра на Уилсън.

Някога, в средата на 90-те в Народния театър се игра друга версия на «Бурята», на Александър Морфов-съвсем различна, игрова, наситена с парадокси и смях, с прекрасни актьорски работи и обръщане на значения, които се помнят и до днес. Чудесно е, че по друг начин пиесата отново се чете на сцената на националния ни театър.

Екипът на Уилсън (Анн-Кристин Ромен, Яши, Марчело Лумака, Юта Ферберс, Мари де Теста, Дарио Фели) вече замина, но тук остана голяма група от хора, работили с него и сред тях са преводачи, асистенти, художници, драматурзи, помощник режисьори, завеждащ служби, сценични работници. Благодарение на тях представлението тепърва ще среща своята публика, а публиката ще обогатява представата си за съвременното изкуство. А аз като преподавател се чувствам облекчена, че световно име на театъра вече няма да е само страница от учебника или от мрежата.

P.S.Пухкавият облак, който  се спуска на сцената, ме върна към Уотърмил, американската театрална лаборатория на Уилсън, където идват хора от цял свят.    Надявам се, че художници като Бояна Бъчварова и Никол Мечкарска, работили през целия процес с Уилсън, а и някои студенти, се срещнат с него и на тази територия. Любопитството вече е налице, а останалото е технология.

Автор: Майя Праматарова

Фотограф: Гергана Дамянова /Guergana Damianova

Коментари

comments