Найден Тодоров: „Моето послание към всички е, творете добро“

0
1483

Разказите в сборника „Полъх на ангели“ („Колибри“), с който ни изненада маестро Найден Тодоров, могат да се нарекат и фантастични, защото ни срещат с ангели и роботи, хора с необикновени дарби, изкуствен интелект, вълшебни цигулки, магически диригентски палки. Едновременно с това те са дълбоко човешки истории, породени от днешния объркан, противоречив, разединен, саморазрушаващ се свръх комерсиализиран свят, изпълнен със страхове и мрачни предчувствия. Свят, в който обаче, съзнателно или не, имаме неистова нужда да усетим душите си докоснати от полъх на ангел, за да събудим отново човешкото в себе си.
Разказите на маестро Найден Тодоров впечатляват с лекотата, с която ни понасят на крилете на въображението и с дълбоката човешка чувствителност, с която заразяват.
 Кое породи необходимостта да изразите това, което ви вълнува чрез думи, а не само с музика? Каква е ролята на музиката в този процес на създаване на образи?  

-Преди всичко трябва да сме наясно със способностите на думите и на музиката. Думите могат да предават от човек на човек мисли, идеи, предупреждения и чрез тях ние комуникираме на рационално ниво. Това е и което аз правя в тези разкази – разказвам за това, какви би ми се искало да са хората, какво ми липсва, за какво мечтая. От друга страна, за разлика от думите, музиката почти никога не е толкова конкретна, с нея не можем да разказваме истории в детайли, но тя има директен достъп до чувствата ни, което я прави в някаква степен по-опасна и от думите. Защото ние искаме да доказваме своето развитие чрез рационални мисли и действия, но почти винаги зад тях стоят и емоционални подбуди. В което аз не намирам нищо лошо, понеже рационалното мислене доказва нашата интелигентност, но чувствата ни и способността ни за съчувствие доказват нашата човечност. Не случайно много учени имат притеснения от развитието на изкуствения интелект – представете си едно съзнание, което умее да разсъждава по-бързо и в по-голяма дълбочина от нас, но му липсва способността да усеща, да разбира на над-рационално ниво. Е, това си е страшно. Музиката е точно това – тя е училище по емпатия за хората. Разбира се, не всяка музика ни влияе по един и същи начин, но това е една друга тема.

-Пишете за извънземен разум, изкуствен разум, ангели и същества от друг вид, хора с различни необичайни способности, но фентъзи опаковката сякаш е само провокация да се погледнем под необичаен ъгъл и разчетем знаците на човешкото си битие. Кое  ви накара да изберете този подход?

-Аз не мога да избягам от себе си, затова с разказите си разказвам за същите онези неща, които се старая да предавам и чрез музиката. Нещо, което може да изглежда странно е, че много от идеите ми за живота, за хората и за нашата действителност, са произлезли от музиката в главата ми – онази, която никога няма да чуете на сцената, защото тя не е пресътворена в ноти. И въпреки различните истории в тези разкази, нишката, която се прокрадва измежду всички тях, е една и съща – една тема, която често не ми дава да спя и която не веднъж ме е карала да се чувствам тревожен, въпреки че всичко около мен е изглеждало прекрасно.

-За какво сме слепи и кое може да ни просветли? Загубили ли сме пътя към духовното, към храма?

-Всъщност, нашето развитие е един абсолютен хаос. От една страна измисляме нови и нови технологии, които граничат с фантастиката, все повече навлизаме и в света на квантовата физика, която на на хората отпреди само сто години би приличала на магия. От друга страна, обаче, сме се превърнали в общество от консуматори, които унищожават не само света наоколо, но и самите себе си. Отношенията между хората днес се базират едва ли не на принципа полезен/неполезен. И къде остана човешкото в нас? Къде остана желанието ни да се развиваме – не в изражение на кариера или банкови сметки, а като хора? Къде останаха чисто човешките отношения? Ето това са темите, които ме вълнуват, които ме притесняват и които по един или друг начин засягам в разказите.

-Вашите разкази са изключително действени, разгръщат се като кинолента, човек е погълнат и сякаш става част от сюжета, наситен с неочаквани, изненадващи обрати. Как ги създавате, как се отключа въображението, имате ли конкретни случки и преживявания, вие самият превъплъщавате ли се в героите си?

-В моята глава това не са разкази, това са едни нереални светове, които аз сякаш сънувам в будно състояние и бързам да запиша онова, което съм видял или преживял. Бих ги нарекъл спомени от несъществуващи събития. Понякога дори прескачам част от „събитията“, за да насмогна да напиша основното, преди да съм го забравил. Разбира се, тези разкази са силно повлияни от настроенията и състоянията, в които съм бил в момента, в който историите са се случвали в главата ми. И да, винаги се олицетворявам с някой от героите, макар и не винаги с главния от тях. В същото време, често се случва хората от историите ми да използват реплики и мисли от моя реален живот – обикновено това са мисли, които силно са ме вълнували и които съм записал по съвсем друг повод.

-Прави впечатление професионалната писателска техника в изграждането на фабулата, на диалозите и на образите. Имате ли учител в това отношение?

-Не. Просто навремето имах много добри учители в училището. По онова време, разбира се, не смятах че имам нужда да уча всичко това и много от нещата смятах за излишни. Но начинът по който учихме, по който ни преподаваха нашите учители и по който ни изпитваха, в крайна сметка ни направи да сме това, което сме. И всички онези разкази и преразкази, които трябваше да пишем по литература, например, няма как да не са ни се отразили – и в начина по който формулираме мислите си, и в начина по който ги представяме пред хората. Трябва да отбележа също, че имах в тази книга и голям късмет с редактор в лицето на Таня Джокова, която ми показваше местата, които не са достатъчно убедителни и имат нужда от корекция.

-Въпреки заплахите които дебнат човечеството, за които става дума във вашите разкази, за разлика от други писатели, посветили се на този жанр, не  оставате в полето на мрачната дистопия. Спасението дебне, изкуственият интелект не ни убива. Може ли светът на новите технологии да опази човешкото?

-Наистина сме достигнали до критична точка, ако се окаже, че разчитаме на технологиите да ни напомнят за човешкото в нас. Понякога дори си задавам въпроса, полезни ли са технологиите за нашето чисто човешко развитие. Разбира се, аз съм дете на нашето време и не мога, а и не искам да си представям живота без тях, но имаме нужда да си зададем въпроса, в какво технологиите ни помагат и в кои области имаме нужда по-малко от тях и повече от себеподобните си… Един интересен феномен – интернет в началото, както и социалните мрежи по-късно бяха възприемани, включително и от мен, като крачка към обединението на хората, да бъдем близо един до друг, дори когато сме физически далече. В края на краищата обаче, резултатът е обратен – днес обществата са по-разединени от всякога и голяма роля за това настървяване на хората един срещу друг имат точно социалните мрежи. Може би това е един добър повод за размисъл – технологиите не могат да бъдат нашето спасение; ако в самите нас негативното преобладава, технологиите няма да го отстранят, а ще го мултиплицират.

-Доколко разбираме, че светът, в  който живеем днес, е светът от вчера,  (ако мога да перифразирам Ст. Цвайг) и е този, с който трябва да се разделим. Свят на противопоставянето, на омразите, на стремежа към самоунищожение и разрушение.
Но не живеем ли все по-осезаемо с чувството за липса на контрол над живота си над случващото се? Какви са силите извън нас, сили, които биха попречели на тази промяна?  

-Човечеството (особено западната цивилизация) винаги се е развивало на принципа на противопоставянето. Но докато преди 1000 години сме подхождали към другия със стрели и копия, днес имаме ядрени бомби и вируси. И трябва да осъзнаем реалността, че моделът ни на мислене или трябва да бъде променен, или ни очаква край на цивилизацията ни. Искаме или не, светът вече е променен, живеем като в едно голямо село и всеки един регионален конфликт може лесно да се превърне в глобален и оттам – във фатален. Може пък това да е онзи стимул, от който имаме нужда, за да направим трудната крачка и да спрем да гледаме на човека срещу нас като на потенциален противник, да започнем да го възприемаме като потенциален партньор. А може и да се окаже, че не сме дорасли в чисто човешки план до нивото, което е достигнала науката ни и бъдещето пред нас да е вече описано от някой от фантастите от типа на Оруел.

-Как оценявате тази пандемна ситуация и каква промяна можем да очакваме, в перспектива?

Това беше една нова ситуация за всички нас, връхлетяла ни без да я очакваме, без да сме подготвени за нея. В много от хората се събудиха първични инстинкти за оцеляване на индивида. В други взе превес всеобщото отрицание; знаем кога се случва това, а ако не знаем, можем да попитаме психолозите. Имаше и трета група хора – уви, не толкова голяма, колкото би ми се искало, хора, които сякаш се събудиха от някакъв сън и започнаха да се оглеждат в себе си, да търсят човешкото в света наоколо. При всички случаи, светът няма да бъде същият след Ковид. Да, ще се опитаме да се върнем към старите порядки, но вътре в нас вече ще знаем, че нищо не ни е дадено със сигурност, че ако искаме да продължим напред, ще трябва да намерим верния начин да го направим заедно.

-Като цяло как да разчетем  посланието на книгата? Доколко е кодиран в разказа „Франческа“- не искам да издавам съдържание, но идеята за преодоляването на проклятието, за музиката, която лекува и прави хората щастливи сякаш подсказва?

-Темата, която се прокрадва из всички разкази е емпатията. Това е и темата на „Франческа“ – чрез музиката можем да събудим или да развием нашето собствено усещане за съпричастност към света в който живеем, към онези, които имат нужда от нас, в крайна сметка към собственото си бъдеще. С това започнах и в началото – музиката е училище за душата, тя ни въздейства по начин, различен от думите и може да ни спаси дори тогава, когато рационалната ни мисъл твърди, че спасение няма. Разбира се, музиката не е единственият начин човек да развива своята чувствителност към света. И всеки би могъл да намери своя път към целта, която всички в крайна сметка преследваме – да живеем в един по-добър свят, като част от общество, в което всеки един е важен и от значение за другите.

-Имате усещане за предопределеност, за своя лична карма?

-Понякога са ме питали дали искам да знам своето бъдеще. Отговорът ми е „не“, защото ако го знам, със сигурност ще започна да се опитвам да го променя. Разбира се, вярвам, че всеки един от нас има да извърви определен път живота си. Но дали ще го направим и по какъв начин, зависи от самите нас. От друга страна съм абсолютно убеден, че онова което правим ни се връща – ако не на нас, то на хората, които са ни близки. Тази тема също е засегната в един от разказите по един не достатъчно добре прикрит начин. В този контекст бих споменал един стар виц:
Учителката в едно (социалистическо) училище накарала всички деца да извикат на висок глас „Няма Бог“. Едно детенце отказало да го направи. На въпроса „Защо“, отговорило – „Ако няма Бог, какъв е смисълът да го крещя това, а ако има – защо да си развалям отношенията с Него?“

Това е и моето послание към всички: – Творете добро! Ако има карма, ще ви се върне. А ако няма, така или иначе ще сте се почувствали страхотно в момента, в който сте помагали на хората около вас.

 

Коментари

comments