Пътешествието на една пиеса

0
857

„Театърът за мен е идеалният начин за общуване в абсурдно време като нашето „ казва Майя, в отговор защо днес драматургичният ѝ текст „Бяло върху бяло“, поставян в различни интерпретации, на различни и разноезични сцени, отново е особено актуален. И разказва неговата история.

Паулиана Новакова: Пиесата „Бяло върху бяло“ или „Бяло на бяло“ вдъхновена от Емили Дикинсън, но не е посветена на Емили Дикинсън, ще бъде отново поставена в Ню Йорк. За първи път това се случва през 2016та година. Разкажи ни историята на тази пиеса – тя е играна в Русе, представяна е в Москва. Какви интерпретации търпи този, казват,  сложен,  поетичен текст  в многоезична среда,  какви са различните послания на всяка една от постановките, какъв очакваш да бъде новият ѝ прочит?

Майя Праматарова: Пиесата тръгна от Ню Йорк, дописвах я, когато ми се обадиха от Степс тиатър. Това е градски театър в Ню Йорк с над 20-годишна история, в който работи двуезична трупа, на руски и на английски. Обадиха се да ме попитат дали имам нов текст, който да им предложа. Винаги последният текст, който пишеш, ти се струва най-важен и аз им казах, да, дописвам пиеса „Бяло върху бяло“, имам нужда от още малко време, но те проявиха голямо любопитство и пожелаха да я прочетат тутакси. А тогава в Ню Йорк беше и Димитър Камбуров и ние се срещнахме в едно кафене, както сега с тебе, и останахме 4-5 часа. И четохме на глас, и аз се вслушвах в неговите бележки, и имаше един такъв лабораторен момент с него и после със самия театър  –  кастинг, прочит – беше великолепно преживяване. Мина известно време и този прочит с елементи на спектакъл не се разви: екипът беше много голям, с актьори от различни страни, имаше американка, шотландка, италианка, рускиня, българка, актрисата Джина ДиДонато –  в Ню Йорк е много трудно да запазиш за дълго време толкова голям екип. Паралелно на репетициите в Ню Йорк Русенският драматичен театър включи в репертоара си „Бяло върху бяло“ и там вече Лидия Стефанова  и Мариана Крумова – добре познати у нас и любими актриси – започнаха да работят този текст с режисьора Венцислав Асенов и спектакълът излезе на Малка сцена “Константин Димчев”. Когато твое представление се играе в град, в който години наред протичат Мартенските музикални дни, има публика с отношение към поетична драматургия – пиесата наистина е вдъхновена от живота и  творчеството на Емили Дикинсън и театърът я представи на гастроли и фестивали, в това число и в Санкт Петербург.
Обичам да разказвам историята, как отивайки в Амхърст, Масачузетс, в дома на Емили Дикинсън, имах шанса да попадна в нейната стая. Стаята на жената в бяло, която, както знаем, не е излизала в градината си в един период от време – копаела нощем, за да не среща хора. Та в тази нейна стая тогава протичаше ремонт, но когато надникнах,  ме пуснаха да вляза. Точно беше изчистена мазилката до боята, която е била още приживе на Емили Дикинсън. И тази охра – за мен това бе усещане за времето, за неговата, дори не бих казала не-прекъснатост, по-скоро не-линеарност,  усещане че това, което е било тогава е по-живо сега, че уж измисленото, е по истинско днес или е по-истинско от истинското – всичко това ме наведе на идеята на „Бяло върху бяло“.  Естествено, че импулсът  за белотата дойде от бялата рокля на Емили, но в някаква степен заглавието бе инспирирано и от самата техника на рисуване на бяло върху бяло с всичките му нюанси, както и на самата идея за белотата, като съвкупност от цветове.

П.Н.: Доколко начинът на живот на самата Емили Дикинсън,  тази нейна самоналожена изолация, й е давал възможност да прозре някакви други глъбини, пластове, цветове в човешкото битие невидими с просто око?

М.П.: Понякога Емили Дикинсън говори за себе си в първо лице, а понякога – в трето лице – в «Поетика на отсъствието» Миглена Николчина подробно разработва тази тема като «миг на метаморфозата». Дикинсън е и поетът от 19-ти век, и поетът на всички времена. Не случайно е призната за един от най-големите творци и на 20-ти, и на 21-ви век. Във времето, когато живее и пише, само няколко от нейните текстове са били публикувани, това е всеизвестен факт, а сега всяка нейна дума, не само поетичните ѝ текстове (около 1800), а дори и кулинарните ѝ рецепти са обект на публикация. Обект на публикация са нейните хербарии, всичко, до което се е докосвала нейната ръка е от интерес, цялата й проникнатост в предназначението на човека, в неговата слятост с природата – това единство и невъзможност да отделиш микрокосмоса от макрокосмоса. В този смисъл “Бяло върху бяло” е текст, възникнал от поетичен импулс, свързал ведно възторга ми от преводите в томчето на Цветан Стоянов с новооткритите в Амхърст тишини между паузите и тиретата на стиховете на Емили.

Pramatarova White on White Project, Ню Йорк, Fridman Gallery
„Бяло върху бяло“, репетиция, английска версия, Ню Йорк

И, ако поетичността е нещо, което е извън времето, другият пласт на текста е свързан с реалното – в основата е един персонаж, актриса, която остава бездомна – тя всъщност тръгва да чете на глас стиховете на Емили Дикинсън на една пейка до северната стена на Сентръл парк, защото някога се е явявала с тях на кастинг и се надява така да припечели нещо, но с напредването на времето и на количеството алкохол в кръвта й разказът за Емили от конкретен и документален става някаква нейна собствена фантазия как тя си представя нещата и доколко те са съпоставими с нея самата. Ние всичко измерваме през нас самите, чрез нашия опит и чувствителност. Този пласт на бездомния човек, на човека без покрив стана много актуален в нашето ковидно време и за мен беше важно, че някъде преди осем месеца ми се обади Слава Степнов, основателят на Степс тиътър, за да ми каже, че искат отново да работят върху пиесата, но този път в руската й версия и с друг екип. Пак са голяма компания – двама режисьори, двама сценографи, четири актриси и музикант, ако съдим по премиерния афиш .
Недоумявам как те, въпреки всички локдауни,  успяха да репетират. И сега, на 23-ти септември, Степс тиатър не само ще извади премиера в Манхатън (The Bernie Wohl Center), а ще играят всеки ден, в някои дни и два пъти, до 4 октомври. Благодаря им и стискам палци – много се надявам, когато отида за премиерното представление, то  да се случи. Всички ние живеем постоянно под пресата ще има ли театър на живо или няма да има, както между впрочем, всичко останало.

П.Н.:  Явно в текста ти има заложено много от това, което сега изживяваме.  Самотата, самотността, умишлената затвореност – струва ми се, че всички тези теми, които носи твоят текст, отключват асоциации с това, в  което сме сега, с това, което ни чака. И това е провокирало екипа да работи с твоя текст.

М.П.: Не познавам екипа, на  21-ви септември ще присъствам на предпремиерна репетиция, и тогава тепърва ще видя какво е провокирало екипа на Степс тиатър. В момента мога само да гадая, но доколкото разбрах, актрисите са открили някакви важни неща чрез историята на Бездомната актриса, чрез историята на Емили… чрез тази амалгама от документално и измислица.

Това, което ме изненадва е, че в новия спектакъл отново са разпределили такъв голям състав, докато в Русия пиесата бе представена в Електротеатър “Станиславски” от една актриса/режисьор Виктория Печерникова – така аз си я представях, докато я пишех, като един персонаж, разкриващ различни страни на женската природа.

Прочит с елементи на представление в „Електротеатър“, Москва

Любопитна е историята на този текст, който ту го правят четири актриси, ту го правят като моноспектакъл, ту извличат от него монолози. Смятам, че драматургичните текстове, които се пишат за сцена могат да бъдат интерпретирани свободно в сценични версии и съм щастлива, че това се случва.

„Бяло върху бяло“, Фестивал „Радуга“, Санкт Петербург, снимка Ната Кореновская

П.Н.: Доколко можем да кажем, че това е „женски“ текст,  посветен на женската чувствителност?

М.П.: Да, вътре има много, което може да бъде наречено „женско“. Там има архетипни образи: Жена, Любовница, но има и Поетеса, а това е отвъд пола, отвъд джендъра.
И досега в  писания за Емили Дикинсън някои се опитват да  доказват, че тя е била спонтанен поет и не е разбирала, каква поезия твори, защото е държала своите стихове между губерките в шкафчето си.  Когато отидох в дома на Емили в  Амхърст,  когато видях прецизните редакции, които тя е правила се убедих, колко неистински е образът на жената, която не разбира какво твори, а просто пише стихове по семейни празници между  кейка, градината с розите и разходката с кучето. Тя добре е осъзнавала своята мисия в най-високия смисъл на думата и в това няма мъжко, няма женско, има само истинско и вечно.

„Бяло върху бяло, p.s“ галерия „Етюд“ Ани Колиер

П.Н.: Към този текст в тия времена са посегнали и други моноспектакъл, взел от него откъс, е игран на фестивал във Финландия?

М.П.: Да , аз самата бях сюрпризирана, спектакълът се нарича „Елена , или монолози на една актриса“. Това са четири монолога, единият от които е от „Бяло върху бяло“ . Представлението се игра в края на август пред финландската публика на Международния театрален фестивал ARTMASTERFEST, който протича в Ювяскюля.

 

П.Н.: Игран ли е текстът на софийска сцена?

М.П.: В София имахме един добър опит в галерия „Етюд“ пак с Мариана Крумова и Лидия Стефанова,  нарекохме го „Бяло върху бяло постскриптум“. В аскетичното галерийно пространство двете актриси погледнаха  на текста по съвсем друг начин и за пореден път показаха, че когато вътрешната потребност да разчетеш драматургията е силна, формите идват по органичен начин.

„Бяло върху бяло, p“, Галер.sия „Етюд“, София, снимка Рената Икономова

П.Н.: Езикът на съвременния театър може да бъде наистина много различен. Ти,  като драматург и отдаден на театъра човек, който до скоро беше и в „столицата на театъра“, както обичаш да казваш, Москва, какъв тип театър ти допада най-много?

М.П.: Много благодаря за този въпрос. Защото причината да съм толкова спокойна, независимо кой как посяга към текста, който съм написала е моята представа, че драматургичният текст , без да губи от значението си, той разбира се, че е много важен,  е само един от елементите на сценичния текст. Словото заедно с актьора, в неговата цялостна аура и умения, съвместно със звука, осветлението, мултимедията, сценичната среда  е част от цялото, от новия синкретичен театър на 21-ви век. И понякога текстът звучи различно, не само защото е на руски, английски или български, а защото контекстът, в който е вписан е друг, защото спектакълът, ако цитирам Юлия Огнянова, “се ражда не само по време на репетицията, а и по време на представлението”.

В този смисъл аз съм щастлив човек на театъра, който вярва на сцената, на публиката, на чувствителността на актьорите. Театърът за мен е идеалният начин за общуване в абсурдно време като нашето.

Майя Праматарова е работила е като драматург в ТР „Сфумато” и в Народния театър „Иван Вазов”, живее в Ню Йорк и Москва, където  доскоро работи вБългарския културен институт .  Автор е на пиесите „Не минавай по моста”, поставена в Театъра на Четвърта улица, сцена в авторитетния New York Theatre Workshop. „Убийте тази жена!” и „Револверът” са представяни в Белгия, България, Русия, Канада и САЩ.   „Бяло върху бяло”.  се играе в Ню Йорк, Русенския драматичен театър „Сава Огнянов”  , Москва, София.

Коментари

comments